Ранното ми детство премина по време на комунизма. Тийнейджърските години съвпаднаха с „избухването“ на демокрацията.
Израснах в семейство, което дълбоко ненавижда тоталитарния строй и живее в търпеливо очакване на неизбежния му край.
Детството ми изобилства от спомени за тайно прошепнати анти-Тато вицове, трепетно търсене на пращящия, заглушаван сигнал на Радио „Свободна Евопа“ и „Гласът на Америка“, благоговейно споменаване на Георги Марков, Блага Димитрова и други, по онова време низвергнати и забранени, интелектуалци. Баща ми и дядо ми често повтаряха един и същ лайтмотив, който тогава ми звучеше като фаталистично-съдбовно пророчество:
– Ех, дали ще доживеем да паднат комунистите? Дали ще дочакаме да дойде свободата?
Обикновено така завършваха разговорите помежду им след всяка семейна сбирка, след всеки празник.
Наричам го лайтмотив, макар в действителност да беше по-скоро отчаян въпрос, тайна надежда, неистов копнеж, безумна мечта.
Дядо ми, роден през 1922-ра, помнеше времето преди комунизма. Баща ми, роден през 1954-та в разгара на култа към личността, мечтаеше да дочака разпадането на режима и победата на демокрацията.
Единият беше живял свободата, другият само бе чувал за нея.
„Ще доживеем ли да паднат комунистите“ стана част и от моите детски размисли и мъгляви мечти за бъдещето.
В крайна сметка и тримата посрещнахме идването на свободата и демокрацията. Макар и съвсем скоро да стана ясно, че това не са онези свобода и демокрация, за които дядо и татко бяха мечтали. След първоначалната наивна еуфория настъпи горчиво разочарование и осъзнаване на тъжната истина.
А тя е следната: Комунистите все още ни управляват. БСП, ГЕРБ, ДПС, „Атака“, ВМРО, „Воля“ и всички останали псевдоалтернативи, които ни се предлагат, са просто мимикрирали проявления на добрия, стар проруски комунистически режим.
Затова на евроизборите на 26 май ще гласувам с бюлетина №13 за „Демократична България“ и Радан Кънев.
Без всякакво съмнение и колебание, с пълна убеденост и вяра, че това е единственият възможен избор, единственото правилно решение.
Защото въпросът на баща ми и дядо ми „Дали ще доживеем да паднат комунистите? Дали ще дочакаме да дойде свободата?“ все още виси със страшна сила.
30 години след началото на прехода, 15 години след приемането ни в НАТО и 12 след присъединяването към ЕС този страшен въпрос продължава да е актуален.
Истината е, че свободата и демокрацията в България са псевдо, ерзац, фалшиви, подменени. Управляват ни децата, внуците и обслужващият персонал на престъпния комунистически режим. Управляват ни със същите човеконенавистни и откровено мафиотски методи, с които ни управляваха техните предци.
Длъжни сме да участваме в изборите за общото ни европейско бъдеще. Длъжни сме да направим единствения възможен правилен избор.
За да не стане така, че един ден и децата ни да си задават същия въпрос:
– Ще доживеем ли да паднат комунистите? Ще дочакаме ли да дойде свободата?“
