Войнстващата демокрация е тази, която има правото да се защитава и превантивно изключва политически групи, които целят нейното унищожаване. Сред примерите за конституционно ограничаване на политическата свобода в демокрациите могат да бъдат посочени страни като Германия и Полша, където комунизмът и нацизмът, както и насаждането на расова и етническа омраза, използването на сила за приемане на властта или създаването на тайни структури са забранени. Такъв тип ограничения съдържат повечето демократични конституции, в това число и българската в чл. 11, т. 4.
Уповавайки своите съждения въз основата на наблюденията си в Унгария и Полша, Майлс Мафтеан (Miles Maftean) лансира хипотезата, че днес инструментариумът на войнстващите демокрации е в ръцете на нелибералните политически елити, които използват същата войнствена логика спрямо своите политически опоненти. Репресивните закони за медиите, за активистите на гражданското общество и образователните институции целят демонтажа на правовата държава чрез унищожаването на взаимния контрол и равенството на властите, както и защитата на гражданските права.
В търсене на начини на противопоставяне на тази нелиберална тенденция Мафтеан предлага сравнителна перспектива, която да разпознае най-преките опасности за демократичните институции из Централна и Източна Европа. Широките географски рамки позволяват да се приведат редица примери от всички държави в коридора между Германия и Русия, в това число и България. За съжаление, колкото и да се старая да намеря паралели между политическите процеси в Унгария и Полша и политическата ситуация в България, струва ми се, че политическият опит е на съвсем различно ниво.
Докато Западът се притеснява за консолидацията на нелибералната демокрация в Централна Европа, тя отдавна се е закоренила в югоизточната ѝ част. Българският случай няма паралели, а е гледка към бъдещето на нелибералната демокрация. Пътят, по който Унгария и Полша са поели, води към мястото, където България вече отдавна се намира. Но за да не бъда голословен, нека погледнем към примерите, с които Мафтеан онагледява своята визия: смазване на антиправителствени протести, приемане на контрол върху органи, които са контролирани от опозицията, ограничаване на свободата на медиите и т.н.
В България никой не смазва със сила антиправителствени протести, защото те са несъществени. Последните съществени протести срещу безобразното безочие на политическия елит бяха свързани с избирането на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Те продължиха повече от година, за да доведат до падането на правителството на Орешарски, но не и до отслабването на позицията на Пеевски, който и до днес извлича дивиденти от ролята си на алфа и омега на българската политическа реалност.
В България има опозиция, но нейното положение е съвсем различно от това на опозицията в Унгария и Полша. Да, също като тях българската опозиция се бори за властта, но тя нито е изолирана, нито е потискана. Орбан и Качински превземат държавата чрез законодателни актове и съкращаване на мандатите на ред длъжности, съзнателно създадени с различно времетраене, за да бъдат гарант за присъствието на различните политически субекти във властта. Тяхната цел е да превземат цялостно политическата система. В България фактът, че президентът е от т.нар. опозиция би трябвало да покаже, че няма такива процеси. Далеч по-обяснителен обаче е казусът с омбудсманката Мая Манолова, която преди да бъде избрана на този пост по времето на правителството на Борисов и с гласовете на ГЕРБ, бе най-яростната критичка на властта. Това, само по себе си показва, че политическата алтернатива – изконната същност на либералната демокрация – в България е пълна фикция. Истината е в задкулисното обсаждане и раздаване на функции според нуждите и желанията на властимащите. Ролята на опозиционните политически партии не се различава особено от тази на лозовото листо на Адам в рая.
В Унгария и Полша обществото се интересува и се притеснява, когато медиите сменят собствеността си. За да си подсигурят средства за медийната си доминация, Орбан и Качински превзеха всички възможни отрасли на икономиката с цел да акумулират средства, чрез които да реализират своите политически визии. В България, дори когато повечето от основните медии станаха собственост на същия този Делян Пеевски, никой не сметна, че настъпва краят на демокрацията. Всеки знае кой стои зад всяка медия и сам си избира изворите, а междумедийните войни като цяло са напълно безразлични на апатичното мнозинство.
Рухването на КТБ, известна още като „банката на властта“, също не предизвика масови протести, защото целокупното общество знаеше, че повечето от тези, които са имали там спестявания, по един или друг начин са били свързани с властимащите. Освен това в поляризираното общество на бедни и богати е трудно да се предизвика всеобщо възмущение срещу загубата на собственост от имащите. Затова и когато се акумулира достатъчно политически потенциал за създаването на алтернативна политическа формация, както беше случаят с Обединените реформатори, повечето от участващите я възприемат като трамплин за лични облагодетелстване. В момента, в който се докоснат до властта, те захвърлят каквито и да било идеали, защото знаят, че това е моментът за лична облага, а друг може да няма.
Действително България тръгна по пътя към политическия плурализъм и свободната икономика заедно с Полша и Унгария, но за разлика от тях зави в съвсем различна посока. Причините за това кривване могат да се търсят в начина на предаване на властта, качеството на опозицията, ролята на екскомунистите или организираната престъпност, но това не е толкова съществено. Българската реалност далеч изпреварва процесите на разложение на демокрацията в Централна Европа, защото изобщо не успя да се консолидира. Затова българската политическа класа няма нужда от нелибералната войнственост. Нелибералният режим отдавна е консолидиран.
Автор: Спасимир Домарадски
Преподавател е по политически науки в университета „Лазарски“ във Варшава.
Снимка: Снимка: Бистра Величкова
Тази статия е част от проекта #DemocraCE, организиран от „Вишеград Инсайт“.
