SHARE

Ан Апълбаум е журналист, роден в САЩ, с полско гражданство, носител на “Пулицър” за книгата си “Лагерите на смъртта ГУЛаг”. През годините тя работи като редактор и колумнист в Economist, Washington Post и британските Spectator и Evening Standard. Тя има засилен интерес към Русия и посткомунистическото развитие на Източния блок. В свой материал за Washington Post коментира премахването на паметници на режимите на терора като отличителен белег на съпротивата – символ, който ще бележи САЩ така, както е белязал страните от бившия съветски блок. 

На 17 ноември 1989 г. бях във Варшава – това бе денят, в който градът реши да свали статуята на Феликс Дзержински. С оглед на това, че Дзержински, полски аристократ и верен болшевик, е познат като основателя на организацията, която се превръща в съветското КГБ, и също и че стотици хиляди поляци са убити и депортирани от съветското КГБ, това бе популярно решение. Тълпи се събраха на мястото и скандираха силно, докато кранът премахваше монумента от пиедестала му.

Защо бе просъществувал толкова дълго време, при положение че беше толкова непопулярен? Паметникът беше символ на съветското превъзходство и докато подкрепяният от СССР комунистически режим управляваше страната – от 1945 до 1989, никой не посмя да го премахне. Дори след избирането на некомунистическо правителство през юни 1989, трябваше време, преди някой въобще да си помисли за статуята. И така, защо 17 ноември? Може би защото осем дни по-рано, на девети ноември, източните германци за пръв път прекрачват отвъд Берлинската стена. Хората почувстваха, че е настъпил исторически момент. Промяната се усещаше във въздуха. Падаха стени, разрушаваха се паметници и Варшава също искаше да участва в тази символична революция.

Година по-късно бях в Лвов, Западна Украйна, когато градът реши да премахне статуята на Владимир Ленин – друг символ на съветското надмощие, кървава диктатура, терор и глад. Причината за това решение беше, отново, истинска политическа промяна. Беше септември 1990 г.: ограниченията над политиката и пресата току-що бяха свалени, дебатът за независимостта на Украйна току-що бе започнал и изведнъж никой вече не се страхуваше от съветската държава. Тълпа в малкия град Червоноград беше унищожила своята статуя на Ленин и Лвов я последва; тези неща бяха популярни, дори тогава, когато още нямаше социални медии.

Премахването на статуята на Ленин беше важно не защото бе политически театър, а защото беше огледало на истинска промяна, поне за някои. В пространството, където се издигаше статуята на Ленин – прекрасен площад пред местната опера, хората се събраха на дебат. Някои бяха уплашени; други чувстваха, подобно на президента Тръмп днес, че старите статуи са част от “историята” и не бива да се премахват. Носталгията към автократичната система, на която Ленин е представител, все още бе силна и наистина много паметници останаха из цяла Украйна – поне докато друга вълна от политически промени, чиято искра бе дадена от улична революция и чужда инвазия, вдъхнови нова вълна от премахвания. Едва този месец, 26 години след като СССР престана да съществува, украинското правителство обяви, че най-накрая е премахнало и последната останала статуя на Ленин – всички 1320 монумента.

Замислих се за тези два момента преди няколко дни, когато прочетох думите на писателя Ван Р. Нюкърк II в Atlantic за детството му в Северна Каролина: “През по-голямата част от живота си не знаех, че статуите на Конфедерацията могат да бъдат свалени.” Нито пък е знаел – и аз не знаех, че статуите на генералите от Конфедерацията и войниците не са издигнати непосредствено след Гражданската война, а десетилетия по-късно като част от наложеното от системата „Джим Кроу“. За всеки с опит от годините 1989-1990 в Европа ранните му предположения, че статуите са мразен, но задължителен елемент от пейзажа, изглеждат познати; по същия начин и удоволствието от откритието през 2017, че те могат да бъдат премахнати.

Но съществува и друг паралел. Полските и украинските статуи бяха свалени вследствие на революционен момент, внезапен разрив в политическата ситуация. В САЩ през 2017 преживяваме нещо, което за много изглежда подобно, въпреки че не изцяло аналогично, на такъв революционен момент. Избирането на Тръмп –  първият американски президент от десетилетия, който без извинение използва расистки език: като се започне от коварните му клевети, че Барак Обама не е американец,  мине се през препратките му към мексикански “изнасилвачи” и се стигне чак до отказа му да заклейми неонацисти, разби на парчета типичния ритъм на американския политически живот. Изведнъж в Америка на Тръмп статуя, която почита лидер на Конфедерацията, изглежда не просто като скучен монумент от далечното минало, а по-скоро като живо политическо становище за настоящето.

Както съм казвала и преди, подобни движения винаги са били популярни; ще има множества, които ги имитират, като много от тях ще бъдат глупави или следващи собствени цели – особено онези, организирани от студенти, които се надяват, че промяната в името на една сграда променя нещо в действителността. Но движението, което иска да събори статуите на Конфедерацията, е нещо тотално противоположно: хората искат да променят статуите, защото искат да устоят на нещо истинско – реална заплаха, която може би води със себе си реално насилие. Докато Тръмп е на власт, движенията срещу монументите на Конфедерацията – от обществото до представителните лица – ще продължи. Надявам се, че те ще имат същия успех, който имаха протестиращите във Варшава и Лвов.

Снимка: AFP

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.