SHARE

България е разграден двор. Българското общество е разплетена мрежа. Дълбоки разделителни линии са прокарани между българи и българи. Както етнически и  религиозни, но също и между българи в България и българи в чужбина, между глупави и грозни и умни и красиви (това сравнение го използвам в рамките на шегата, по-скоро имам предвид информирани и неинформирани, протестиращи и контрапротестиращи и т.н.) между жители на града и жители на селото, между задоволяващи културните си нужди с попфолк и не такива.

В контраст на тези разделителни линии ние избирахме институция, поне на думи заличаваща това, което ни разделя и олицетворяваща единството ни. Е, избрахме я.

Гневът на гражданите е основен фактор в една функционираща демокрация. Той подпира държавната конструкция там, където тя се разпада. Тук обществената постройка поддаде, там се изрони, а гневът е този, който силно мотивира лицата, занимаващи се с политика, да възстановяват нейната цялост и дори да намират пътища за подобрение на ситуацията. Но какво правим, ако гневът е недостатъчен, ако вместо да тече като пълноводна река, едва църцори като селска чешма през лятото, а срутването на единството изглежда лавинообразно и необратимо?

Обръщам специално внимание на гнева, защото в последната предизборна кампания, именно тази, посветена на единството на нацията, имаше много място за гняв и той като че ли получи изявление чрез избрания президент и чрез резултата на референдума. Но беше ли достатъчен?

Правили ли сте предизборна кампания? Не? Най-важната грижа на щабовете на кандидатите е достъпът до избирателите и най-апетитният достъп става през медиите, защото те това правят – осигуряват масов достъп до очите и ушите им. За последните 25 години демократична практика българската демокрация роди медийни регулации и форми на кампании, непознати в по-развитите страни, главно поради почти пълната липса на доверие между политически играчи и граждани. И поради крайно нечистоплътната медийна среда.

Затова и нашата система работи по този силно опосредстван и дефектен начин – партиите получават доверие от гражданите под формата на гласове, гласовете се превръщат в пари (чрез партийната субсидия), а парите от субсидията, поне на теория, трябва да се превърнат в пропорционално медийно присъствие, което пък чудодейно трябва да роди плурализъм и информиран избор у гражданите. Може ли един толкова сложен и многостъпков механизъм да работи? Работи, но с големи дефекти и само за големите играчи, които получават достатъчно внимание. За другите играчи работи понякога. Освен това по време на кампании ние на практика дръпваме шалтера на журналистиката, която трябва сама да избира болевите точки, валидните дебати и истинските говорители. Те много рядко съвпадат с партийните квоти. Затова и по време на кампания журналистика почти няма.

Затова и в тази кампания наблюдавахме три силно „иновативни“ предизборни кампании, които опитаха и всъщност успяха да заобиколят правилата. И спечелиха. Кой печели, ако трима големи играчи нарушат правилата, и не последва санкция? Печелят само тримата, всички останали губим.

Първият е Веселин Марешки. Той творчески доразви идеята за предизборното кебапче. Защо да е само кебапче, нека е бензин! Нека са лекарства! Как разбирате чл. 167, ал. 2 от Наказателния кодекс: „Който предложи или даде на другиго имотна облага с цел да го склони да упражни избирателното си право в полза на определен кандидат, политическа партия или коалиция или да гласува на референдум по определен начин, се наказва с лишаване от свобода от една до шест години и с глоба от десет хиляди до двадесет хиляди лева“? Аз не го разбирам.

Вторият е Слави Трифонов. Слави Трифонов е водещ на популярно телевизионно шоу, на практика част от бита на всички любители на телевизията в България. Референдумът предполага, че гражданите разбират своя интерес и могат сами да взимат решения, без посредничеството на политическата класа. За целта обаче трябва да се проведе такава разяснителна кампания, която да стигне до всяко ъгълче на родината и до всички активни гласоподаватели, които съвсем ясно да знаят и да разбират какво следва от отговор „Да“ и какво следва от отговор „Не“. Едната гледна точка беше богато и пребогато разяснявана от самия Слави в праймтайм ефир, неограничаван от никакви медийни пакети, партийни субсидии или медийни регулатори. Някой дали е изчислявал колко ефирно време в най-гледаната телевизия е отишло за агитация в полза на едната референдумна гледна точка? Не? Не мога да повярвам.

Третият е премиерът Бойко Борисов. Тече предизборна кампания, думите на кандидатите се дозират с капкомер до секунда. Платените форми на реклама се изчисляват до лев. Но премиерът, недосегаем и съвършен, вършее из телевизионната публицистика и новини, щедро ръсещ обещания и изявления вместо кандидатпрезидентската двойка на ГЕРБ. Някой брои ли му минутите? А кой ли ще посмее…

Какви ли щяха да са резултатите на ГЕРБ, ако премиерът като пеперудка не беше прехвръквал от студио на студио? Колко процента щеше да вземе „несистемният“ олигарх Марешки, ако не беше подкрепил посланията си със съответните бонуси, и дали референдумът щеше да се радва на интерес и в крайна сметка на политически ефект, ако не беше „разясняван“ извън всякакви правила на предизборните кампании?

И, в тази ситуация, какви са шансовете на кандидати, играещи по правилата, с чисто политически послания, без допълнителен ресурс – икономически, административен или медиен?

Ето, няма достатъчно гняв. И тези, които трябва да следят за спазването на правилата, гледат в друга посока.

SHARE
Константин Павлов-Комитата – инженер, автор, активист. В момента овладява социологията и настройките на WordPress.