Днес наблюдаваме феномен – тайните излизат на всеослушание. Някои от тях са плашещо комични, като че американският президент не чете брийфове, заплашва Мексико с инвазия, крещи на австралийския премиер, Меркел го обучава за Женевската конвенция и т.н.
Други са сериозни като масовото следене на хора от американски служби, за което ни уведоми Сноудън, изтеклите имейли на Хилъри Клинтън, появили се в WikiLeaks, това, че Русия е помагала на Тръмп да бъде избран за президент, посочено в доклад на ЦРУ и дори че Тръмп и Русия са си сътрудничели и че Кремъл го държи с компромати, каквато информация събра бившият шпионин на британското разузнаване Кристофър Стийл.
Масовият теч на информация завладява медиите и на моменти измества фокуса от сериозните теми. Тези течове са и по-пикантни като информация от сериозните анализи. Тяхното многообразие също така допринася за размиването на границите между измислица и истина.
Дали Тръмп наистина е заплашил Мексико, че ще си изпрати армията в страната? От Мексико отричат, от Белия дом – мълчат. Но това променя ли по някакъв начин сериозността на докладите за връзките му с Кремъл? Не, в своята съвкупност изведнъж всичко изглежда като сензация – без значение доколко е подкрепено с факти и откъде е произлязъл течът.
Предварителната осведоменост, пише Сун Дзъ в “Изкуството на войната”, е “Онова, благодарение на което мъдрият владетел и добрият пълководец са способни да нанесат удар на врага, да го сразят и да извършат небивали подвизи”.
И идеята на разузнаването и шпионажа от векове е събирането на информация за противника.
“Желанието за предварителна осведоменост безспорно е вкоренен инстинкт за самооцеляване. Владетелят се пита: Какво ще случи? Как делата ми ще процъфтят? Какъв курс на действие да предприема? Колко силен е противникът ми и какво ми крои?”, пише Алън Дълес, най-дългогодишно управлявалият директор на ЦРУ (1953-1961) в книгата си “Изкуството на разузнаването”.
Отпреди Христа до Студената война това е основната цел на разузнаването – да помогне на своя владетел да разбере тайните ходове на организацията на противника.
Днес обаче шпионската игра има нови размери – тайните не просто да се събират и подшушват на правилните хора, а те се и разгласяват на всеослушание. Това, оказва се, може да подкопае противника по-успешно. Така до голяма степен Хилъри Клинтън загуби заради неспирните течове на имейли от щаба ѝ според американските служби – събрани чрез хакерска атака от Русия и предоставени на WikiLeaks.
За тази нова реалност трябва да се направят няколко извода.
Има информация и информация. Не може да се слага знак за равенство между клюките на служителите на Белия дом за това на кого е крещял Тръмп и доклада на ЦРУ, ФБР и Агенцията по национална сигурност, в който след подробен анализ се прави заключението, че “Путин и руското правителство са искали да помогнат на шансовете за победа на избрания президент Доналд Тръмп”.
Важен е източникът на информацията, важна е и сериозността на твърденията.
Също така, когато всеки компромат се превръща в сензация – от това печелят само демагозите. Този масов теч на информация не може да бъде възпрян или да се забрани на медиите да го отразяват. Въпросът е всички – граждани и медии – да си създадат рефлекса да поставят фокус върху значимите неща. В един момент скандалите около Тръмп играят в негова полза – неслучайно заплахата за инвазия в Мексико бе отречена от мексиканските власти, но Белият дом отказа да коментира. Той печели от това политиката да изглежда на телевизионно шоу с множество скандали и хаос. Защото в едно шоу най-добре ще се представи най-добрият шоумен.
Трябва да се научим да пресяваме и да се фокусираме, иначе наместо печеливши от течовете се превръщаме в пионки на нечии шпионски игри.
