В политиката, особено британската, в крайна сметка получаваш точно това, което си заслужил. Бившият премиер Дейвид Камерън заложи съдбата на Великобритания и ЕС, за да реши вътрешнопартийни проблеми, и загуби. Настоящият премиер Тереза Мей почти година време обслужва същата крайна десница, която унищожи предшественика ѝ, предизвика ненужни парламентарни избори, подходи към тях с уникална смес от арогантност и неубедителност и беше унизена.
Независимо от крайния изход от британския вот Мей в най-добрия случай ще бъде премиер със значително отслабени позиции, а в най-лошия – редови депутат от опозицията. При всички положения Великобритания ще бъде управлявана трудно и ще бъде в слаба позиция при преговорите с ЕС.
Как се стигна дотук, след като само преди шест седмици Мей имаше над 20% преднина, а опозицията се води от крайнолевия Джеръми Корбин, който освен с марксистките си виждания е известен със симпатията си за разнообразни терористични организации, антинатовските, антиевропейските и антиизраелските си виждания? Как Корбин, който е републиканец, поддържа либерални виждания за миграцията в години на терор и на практика саботира кампанията против Брекзит успя да надмине очакванията и да доведе Лейбъристката партия до сериозен изборен успех и дори шанс за управление.
Също като Камерън Мей надцени оптимистичните електорални нагласи през април и забрави, че живеем в XXI век, когато 20% преднина могат да се стопят като лондонски сняг. За разлика от Камерън тя си даде сметка, че е нехаризматичен лидер, неспособен да спечели центристкия вот, и затова цялата ѝ кампания, а и цялото ѝ премиерство беше насочено към крайния про-Брекзит електорат. Вместо да спечели сърцата на центристите, тя опита да всее страх – от тероризъм, от хаотичен Брекзит. Така тя предложи крайни политики по отношение на миграцията, напълно пренебрегна факта, че 48% от британците бяха против Брекзит, заплаши, че може и да напусне преговорите с ЕС (което би било катастрофа за Великобритания) и многократно настоя, че трябва да се ограничат гражданските свободи в името на сигурността. Залитането в крайности напомня съдбата на Корнелия Нинова, която в един момент просто прекали със соцносталгията и уплаши електората, че ще направи нещо безумно.
Втората грешка на Мей беше, че опита да формулира Брекзит като единствена тема на изборите. Така тя подцени реалността, че британците започват да преодоляват шока от миналогодишния референдум и искат решения на ежедневните си проблеми. Нелепата ѝ фраза „let’s make Вrexit a success“ беше отговор на всеки въпрос по всяка тема. Без каквато и да е конкретика как може Брекзит изобщо да е успех, тя опита да демонстрира твърдост преди преговорите с ЕС, поставяйки на карта съдбата на милиони британци в ЕС и европейци в Англия. Заплахите към Брюксел по никакъв начин не убедиха хората извън крайната десница, че тя има каквато и да е представа как да подходи към развода с ЕС. Заедно с това премиерът направи дълга поредица гафове, показвайки несигурност и некомпетентност по други важни теми – от данъчното облагане до пенсиите и здравеопазването.
Третата грешка на Мей беше нейната арогантност, отказът ѝ да участва в дебати, който затвърди подозрението, че тя е просто некомпетентна. В една добре функционираща демокрация това не се прощава.
Тереза Мей можеше да спечели голямото мнозинство, за което мечтаеше, и да има значително по-добра позиция в преговорите с Брюксел, ако се беше ориентирала към центъра, ако беше предложила разум и умереност срещу крещящата радикалност на Корбин и, разбира се, ако беше по-подготвена. Електоратът беше убеден, че изборът е между две опасно радикални визии за страната и направи най-разумното: отказа да даде мнозинство.
*Към настоящия момент се очаква консерваторите да вземат 318 места, Лейбър – 262, Шотландската национална партия – 35 места, либералдемократите – 13. Консерваторите биха могли да сформират коалиция с Ирландската консервативна партия.
