Автор на този текст е доц. д-р Мира Майер – преподавател в Нов български университет, доцент по политология („Политика и сигурност в Близкия изток“) и доктор по философия. Автор е на няколко книги, сред които: „Цивилизации и религии“, „Ислямските движения в Близкия изток“ и „Политическа география на Близкия изток“. Един от първите коментари след изборите в Америка беше, че отиващият си президент оставя безпрецедентна криза в Близкия изток. На този фон е изключително важно какво ще направи идващият.
След разгрома на бунтовниците в Източно Алепо преговорите за мирно решение на конфликта са насрочени за 23 януари в Астана, столицата на Казахстан. Временното примирие е подписано от воюващите страни – правителството на Башар Асад и военните групировки (13 на брой). Гаранти за преход към масата за политически решения са Русия и Турция. Двете страни гарантират за поведението на враждуващите страни в периода на прехода.
Много подводни камъни съществуват за практическо решение и прехода към мир. Ще припомня, че това е третото примирие с насрочване на преговори. Предишните две пропаднаха и в тях гаранти бяха САЩ и Русия. В сегашните предварителни договаряния са пренебрегнати Съединените щати (макар че администрацията на Тръмп бе поканена да участва и датата 23 януари се набива, защото е само ден след влизането в Белия дом на новия президент). Шамарът е за президента Обама, но са пренебрегнати ООН в лицето на специалния пратеник Стефан ди Мистура, който насрочи следващия кръг от преговори за 8 февруари в Женева, както и представители на ЕС и арабските сунитски страни.
Положението на Ислямска република Иран е по-сложно – страната подписа първата декларация в Москва заедно с Русия и Турция на 20 декември като гарант на прехода, но впоследствие вече нейното име не се споменава. Възможно е причината да е в единия подводен камък – дали ще се оттеглят от територията на Сирия шиитските въоръжени отряди, спонсорирани и обучавани от Иран, като ливанската „Хизбула“ и други доброволчески военни отряди на шиити, предимно от Ирак. Турция категорично се произнесе, че те трябва да напуснат територията на Сирия, но официален Техеран категорично опроверга тези изявления.
Възможно е още, ако предположим, че Доналд Тръмп е последователно осведомяван за развитието на преговорите, което може да се допусне поради добрите му отношения с Владимир Путин, и той самият да е настоявал за оттеглянето на Иран поради известното му категорично отрицателно мнение за сделката за иранската ядрена програма и присъствието на чужди военни подразделения, т.е. на Иранската революционна гвардия на територията на Сирия.
Ако допуснем, че тези преговори не се провалят като предишните и воюващите страни седнат на масата на преговори, дори на две маси в две различни стаи, и посредник пренася информацията от помещение в помещение, то основният въпрос е какво може да се очаква. Въпрос с много отговори, но все пак най-вероятните сценарии са два:
1. Втвърдяване на позицията на Башар Асад.
След последните военни победи и превзимането на Източно Алепо, което е голяма загуба за бунтовниците, той стана медийна звезда и даде многобройни интервюта, включително за ВВС. В тях той непрекъснато тиражира версията, че това е война срещу тероризма и пропуска първите две години от конфликта, когато накара армията си да стреля срещу собствения му народ, излязъл на протести за граждански права.
Наскоро и Валид Муалим, външен министър в правителството на Асад, в интервю за Ройтерс говори за неделимата цялост на територията на Сирия. В публичните изявления и на двамата не само категорично не се приема идеята за някаква федеративна структура и автономни области, но и се посочва ясно като място за продължаване на военните действия провинция Идлиб. Не Рака, където е „Ислямска държава“, а провинция Идлиб, в която след разгрома в Алепо се изтеглиха около 10 000 бойци на различни военни групировки, някои от които с остри конфликти помежду си. Регионът обаче има пряка граница с Турция и няма никаква връзка с „Ислямска държава“, която е основният износител на терористични действия за Европа и други страни по света.
Не е тайна, че Асад не би могъл да спечели каквито и да било военни победи и да се задържи на власт, ако не го поддържат Иран и Русия. Ислямската република Иран безотказно ще продължи да го подкрепя, защото това е нейният път за увеличаване на влиянието в региона, което при управлението на аятоласите се приема за основен приоритет. Защо да искат независими кюрди сунити, като може за ги управлява Асад, който е верен васал?
Русия? Русия вече получи договор за присъствие на войските си в Сирия и откри още една военновъздушна база в Латакия освен морската в Тартус. На практика има достъп до Средиземно море, което се отчита като особено важно за засилване на влиянието в региона. Да продължи да участва във военните действия с необозрим край едва ли е в нейните интереси. Заплахата е една продължителна война в Сирия да доведе до позора, който претърпяха съветските войски в Афганистан, откъдето трябваше да се изтеглят без победа.
Путин едва ли ще допусне това. Той и сега говори за намаляване на контингента на руски войски в Сирия, за тяхното последователно изтегляне и дори върна самолетоносача „Адмирал Кузнецов“ отново в Балтийско море.
2. Втората хипотеза съдържа бъдеща промяна на конституцията на Сирия и създаване на зони на влияние, т.е. вероятна федеративна структура на страната, основно заради кюрдите, но и заради сунитското население.
Доказателства, че преговори в тази посока също се водят съществуват. Например самостоятелното управление на анклавите на сирийските кюрди, които не воюват с Башар Асад, а с „Ислямска държава“, внезапно смени навсякъде в документите, с които иска независимост в рамките на Сирия, името Рожава или Западен Кюрдистан с по-мекото и допустимо за властите в Дамаск – Северен сирийски автономен регион.
Зоните на влияние всъщност ще представляват етническо и религиозно деление на територията. Припомням, че трите големи групи общности, които живеят в Сирия, са алаути (араби), сунити (араби) и кюрди. Досега управлението на страната е в ръцете на алаутите и правителството на Башар Асад почти изцяло се състои от хора, които изповядват тази шиитска версия на исляма.
Очевидно за всички е, че двете големи мюсюлмански деления не се понасят и воюват с оръжие помежду си, но потискането на сунитите води до тяхното радикализиране, т.е. до появата на джихадистки отряди и халифат като „Ислямска държава“. Или казано другояче, глобалните интереси за мир налагат създаването на зона, т.е. територия на сунитите, където те да управляват.
Иран, разбира се, ще бъде против, но Турция би трябвало да застъпва интересите на сунитското население, а се появява и информация в медиите, че е вероятно в Астана да присъства и Ас-Сиси, президентът на Египет – страната с най-многобройно сунитско арабско население.
Третата зона – за кюрдите в Сирия, е най-оспорвана от Анкара, защото за Ердоган няма разлика между партията, която управлява сирийските кюрди и ПКК, прилагаща терористични действия на територията на Турция. Досега Съединените щати подкрепяха въоръжените отряди на сирийските кюрди, но какво ще предприеме Доналд Тръмп ще се разбере след 22 януари. Затова и бойците на кюрдите прекратиха всякакви военни действия за настъпление срещу Рака до идването на новата американска администрация.
И накрая трябва да се подчертае дебело, че всичките детайли по преговорите, които бяха разказани в текста дотук, трябва да се подчинят и отстъпят на заден план след основната цел – победата над „Ислямска държава“ в нейната столица Рака.
