Заедно с новия политически сезон като есенни бури дойдоха и новите политически скандали. Общото между тях? Кадрите, хората и личните качества на тези, които по силата на съдбата и на дефектната ни демокрация заемат ръководните длъжности в държавата.
Първо, вицепремиер на уж развита и демократична страна, членка на клубовете на най-богатите и развити страни в света, прави дебели намеци към водещ журналист, които всяко съдилище в демократичните страни ще приеме за откровена заплаха.
След това с намерение да замаже гафа се изцепва с ултиматум към медиите през правителствения пресцентър така, че скандалът вече да не може да бъде скрит или замазан.
И накрая с голям късмет (какъв късмет наистина да се падне в същия уикенд!) се появява в пространно телевизионно интервю при Дикоff, за да се обяснява, че е разбран грешно, без да показва никакъв намек за разкаяние.
Редно е да се попитаме – ама откъде го изровиха тоя и кой го направи вицепремиер?
Симеонов е партиен лидер на партия, подкрепяща управлението, и в българската политическа традиция сделката с партньор за управляваща коалиция обикновено гласи – даваме парламентарна подкрепа и взимаме вицепремиерско място. И докато на въпроса защо такъв човек въобще е в парламента, и то с толкова голяма парламентарна група, може да се отговори – налице са тежки дефекти в българската демокрация, комбинирани със слабост на гражданското общество, страничен продукт на които е неговото вицепремиерско място, то това не отменя отговорността на премиера, защото последният бушон на всеки скандал е именно той, Борисов, и той носи окончателната отговорност за поведението на министрите.
Вторият, който си позволи заплахи в ефир към журналисти, депутатът Антон Тодоров, също е интересен екземпляр. Прекарал доста време в търсене на истинското си призвание като астролог, разследващ журналист, направил и няколко неуспешни опита да започне работа в службите за сигурност, той най-накрая доби съмнителна известност с книгите и интервютата си (по време на протестите през 2013 година беше тръгнал на война със „соросоидите“ и „соросовъдите“). В една от тези книги обвини партията, която по-късно го направи депутат, в най-черни грехове. Ами така де, да наричаш една партия шайка, а лидера ѝ бандит, а после да станеш депутат с нейна помощ, свидетелства ако не за друго, то за голям късмет (отново!) и за изключително гъвкав гръбнак.
Междувременно Тодоров подаде оставка, която трябва да бъде разгледана от партията, тоест от Борисов, който ще вземе окончателното решение.
Този случай е много по-лесен за обяснение. Взимайки Тодоров в партийните си листи, предлагайки го за един толкова отговорен и деликатен държавен пост като председател на Комисията по досиетата, премиерът Борисов ни съобщава индиректно следното – „Вижте бе, вижте, мога да купя всекиго, включително и най-лютите си противници. А сега ще го направя и шеф на Комисията по досиетата и копче не можете да ми кажете, защото командвам аз.“ Естествено че включването на Тодоров в листите не е можело да стане без личната санкция на Борисов. Как си представяте Цв. Цв. на своя глава да го е предложил за депутат? Не изглежда много вероятно, нали? Значи отново отговорността опира до Борисов.
Третият и най-невинен засега случай е на роднинско-съученическия дрийм тим (отбор мечта) на депутата и бивш министър на ГЕРБ Делян Добрев в администрацията на Хасково и по високите етажи в енергетиката. Местната политика в България е тежка задача. Колкото няма хора в София за отговорна административна работа (казвам го без капка ирония), пет пъти по толкова няма хора за същата работа по места.
Дори когато става дума за чисто клиентелистки назначения (тоест за хора, които трябва да държат управляващата партия в местните схеми и да не ги е особено грижа за избирателите), все пак е необходимо да се намерят хора, на които може да се разчита, че няма да се издънят в ключов момент.
А откъде такива хора? Петдесетината български университета бълват дипломи, но не е ясно какви специалисти произвеждат. Отделно е пълно с хора с впечатляващи биографии, но не е много ясно дали това не се дължи на обвързаността им с различни клики и кланове. Местните елити са пълни с функционери, сменили по няколко партии, с дълги истории, понякога и на ръба и зад ръба на закона. Тогава? Тогава се постъпва по най-лесния начин и се търсят кадри там, където и развитият феодализъм ги е намирал – от приятелско-роднинския кръг.
И естествено ще се попитаме – ама защо е в такова състояние институционалната среда? Защо в администрацията е трудно да се направи кариера, ако не си партийно обвързан? Къде са смислените хора, които все още не са избягали в чужбина? За отговори пак трябва да обръщаме поглед към Борисов, който не направи нищо в последните 8 години да подобри административната среда, да извърши дългоочакваната административна реформа и да даде поне началото на професионална и компетентна администрация, която да не зависи от партийната принадлежност на управляващите.
В крайна сметка накъде отиват нещата и как могат да се подобрят?
Властовата задача подтиква управляващите непрекъснато да оптимизират наличните ресурси, като увеличават наградата за себе си (тъй като тя никога не им се струва достатъчна) и да оптимизират разходите за управляваните (които винаги им се струват твърде високи).
Затова те винаги стесняват пространството около управляваните и ограничават движенията им и винаги измислят още някакъв начин да получат под още някаква форма награда за черната и неблагодарна управленска работа (според тях), която извършват. Без съпротива от управляваните, които да отстояват правата си, свободата си на движение и правото си на автономно пространство, постепенно ситуацията заприличва на птицеферма или дори на кланица и това всъщност е неизказаният идеал за „окончателна стабилност“ на текущия премиер.
Ако не бъде спрян, Борисов неминуемо ще доведе нещата натам. Затова и в крайна сметка отговорността е в тези, които всеки път го избират.
А институционалната среда? Дефектите в демокрацията? Превзетите медии? Това може да се коригира само с много тежка борба на колкото се може повече свободни граждани.
