SHARE

Почина президентът на Узбекистан Ислам Каримов. Дали това слага край на 25-годишния му авторитарен режим, който той налага с управлението си от разпада на Съветския съюз до смъртта си, е един от въпросите, който е на дневен ред. „Ерата Каримов“ превръща Узбекистан в една от най-изолираните и авторитарни държави в света. Диктаторът бе погребан вчера (3 септември) в родния му Самарканд.

„Починал е Каримов, президентът на Узбекистан. Същият, който „покани“ Първанов на лов, а после го обвини, че е обстрелял коза, записана в Червената книга на изчезващите животински видове в Узбекистан… Ето една моя история от Узбекистан. Тя разказва за времето на Каримов.“ Това написа във фейсбук профила си Бойко Боев*, а ето я самата история, която определено привлече вниманието ни. 

14215451_10209236605445164_479608449_o
Сградата на Министерски съвет в Ташкент

“Ало, мила, чуваш ли ме?” Нарочно бях отворил прозореца. Исках да е шумно в тоалетната на влака, където се бях скрил. Надявах се, че така няма да чуят разговора ми.

Обаче шумът от тракането на релсите пречеше на сестра ми от другата страна на телефона да чуе какво й говоря.

„Бойко съм. Брат ти.” Трябваше колкото се може по-бързо да съобщя следните две неща: първо – службите в Узбекистан ме следят. Известието беше важно, в случай че, не дай Боже, ми скрояха номер.

Второ – трябваше да разбера от Халима (името е променено, бел. авт.) дали планът да се срещна с родителите й в Самарканд остава въпреки „опашката”, която ми бяха закачили. Халима пращаше от Лондон чанта с подаръци за родителите си. Не исках да им създам неприятности заради подаръците.

Мислите ми летяха със скоростта на нощния влак. В този момент пътувах от Бухара към Самарканд. Въпреки късния час навън продължаваше да е горещо. Цял ден тялото ми беше попивало жега по средновековните улици на Бухара. Сега, останал без сили, би трябвало да съм отпуснат в спалното купе. Обаче тъмнината ме плашеше. Навън бяха непознатите поля на Средна Азия, както и хора, които ме следяха. За първи път в живота ми съзнавах, че ме следяха на всяка крачка.

Погледнах към затворената врата зад гърба си. Дали шафнерът стои от другата й страна? Представих си как е прилепил ухо и подслушва…

Не се страхувах от насилие, а от мръсен номер. Например поставяне на наркотици в чантите ми. Бях убеден, че са в състояние да направят това. Вече знаех, че са мръсници. Например този Бакшорло, който се представи като шеф на представителството в Бухара на националната телевизия, ми предложи момичета за забавления. Като му отказах, той не се поколеба да попита дали не предпочитам момчета?! Виждах дебелите му устни и мазната му усмивчица. Мръсник! Искаха да ме съблазнят с нещо, за да ме шантажират после.

Бакшорло ме посрещна още на гарата в Бухара. Въпреки че беше 5 часът сутринта! При това в събота! Въпреки това през следващите 18 часа в почивния ден Бакшорло не се отлепи от мен.

Стана точно, както ми каза ченгето в Ташкент. Въпросното ченге официално се представи като шофьор на директор на националната телевизия на Узбекистан. Държеше да ме закара лично от хотела до гарата в Ташкент. Настояваше да ме закара, тъй като “не съм познавал Узбекистан и съм щял да си изпусна влака”. Носи куфара ми до вагона. После ми го качи във вагона и ме информира: „Организирали сме да ви чака човек от нашата телевизия на гарата в Бухара.”

Изложих няколко аргумента против въпросната организация: влакът пристига много рано, следващият ден се пада почивен, не съм по работа, а като турист в Бухара говоря руски и мога сам да се оправя… Никой от тези аргументи не намери разбиране.

Очаквах значи посрещач. Въпреки това бях изненадан, че той не беше на перона, а влезе направо в купето ми. При това още преди да разбера, че сме пристигнали в Бухара.

Планът ми да избягам от службите пропадна. Надявах се да ги измамя, като сменя вагона и изляза с други дрехи и без очила.

Бакшорло действаше изпреварващо. Беше също търпелив и всеотдаен. Неотклонно до мен, цяла събота той не спря да сервилничи.

„Където желаете, там ще отидем, господин Боев!”, каза сутринта при появяването си във влака. „Аз съм тук да ви покажа Бухара, господин Боев – изключителен град.”

Бакшорло беше около четиридесетгодишен. Дебел, с къса коса, златен зъб и лош дъх. Носеше карирана риза с къс ръкав, която беше прилепнала по шкембето му като ръкавица по пръсти.

Предполагам, че задачата, която му бяха поставили, беше да провали евентуални срещи с опозицията. За целта трябваше да запълни с културна програма престоя ми в известния средновековен град, център на ислямската цивилизация през IX и X век.

14215704_10209236570484290_155513008_o
Двора на Голямата Джамия в Бухара

Истината беше, че след конференцията в Ташкент не планирах никакви срещи освен тази със семейството на Халима. Затова специалната туристическа програма, устроена от Бакшорло, ми дойде като печалба от тотото. При това за мен беше отворено дори затвореното за туристи Калянско минаре, от чийто връх са вхърляли осъдените на смърт допреди 200 години. Освен това всичко беше безплатно. Включително и обядът, и вечерята. Бакшорло показваше някаква карта и всичко се считаше за уредено.

14194393_10209236554123881_1058164065_n
Минарето Калан в Бухара от 1127 г.

„Господин Бакшорло, аз съм в Бухара като турист. Искам сам да си плащам”, казах в края на обяда.

„Не, Вие сте наш гост”, скри той сметката, усмихвайки се лукаво.

Беше ми ясно, че съм гост на службите на Узбекистан. Същите бяха навсякъде и контролираха всичко след кървавия разгром на протеста в Андиджан през 2005 г. Не ми трябваше да видя картата, която Бакшорло размахваше в ресторантите и музеите. Бях уверен, че това е служебната му карта на оперативен работник. Не знаех само чина му. Предполагах, че е висок.

„Господин Бакшорло, закъсняваме за влака за Самарканд!”, казах на моя мним екскурзовод по време на вечерята.

„Не се притеснявайте, господин Боев.”, отвърна той. Кръглите му очи ме гледаха свойски.

„Знаете ли, че аз веднъж задържах полета от Бухара до Москва”, Бакшорло продължи, бодвайки с вилицата си парче сьомга. Закъснявах. Просто закъснявах. Затова звъннах на градския прокурор и му казвам: „Рашид, задръж полета за Москва. Закъснявам, братче!”

Не знаех как да отреагирам. За първи път говорих с човек, който може да задържи полет, защото закъснява за него. Гледах Бакшорло. Той спря да дъвче и отпи от водката си. Аз и сервитьорът – единствените други хора в ресторанта – видяхме как ченгето притваря очи, за да преглътне, и блажено сви устни.

„И знаете ли какво направи той?”, продължи той.

„Не!”, отвърнах. В този момент бях забравил, че ще изпуснем влака.

„Ами, елементарно е! Хайде, отгатнете!”, настоя той.

„Рашид задържа полета”, казах вяло, без да откъсвам очи от събеседника си. Като чу това, Бакшорло широко се усмихна.

„Точно! Правилно!”, каза той и още малко щеше да плесне с ръце от кеф. „Рашид каза „слушам” и задържа полета.”

Стори ми се, че Бакшорло се напи. Освен че закъснявахме, вече се притеснявах, че той щеше да ме кара пиян до гарата.

„Господин Боев, знаете ли какво ще направя сега за Вас?”, неочаквано продължи той. „Сега ще се обадя на началника на гарата. Ще му кажа да задържи влака за Самарканд. Ще видите как става това”, каза и извади телефона си.

Преди да успея да реагирам, последва разговор на узбекски. Бакшорло говореше свойски, отпуснат на стола си. Масата пред него беше изпълнена с чинии с остатъци от сьомга, плов, овнешки шашлик, пелмени. Всичко беше вкусно и допреди малко се борех геройски да изям вечерята си. Обаче се бях провалил в опита си.

„Влакът ще ни чака.”, ми каза Бакшорло след разговора.
Щом пристигнахме на паркинга на гарата, към нас се притече един униформен. Личеше, че ни е очаквал. Той се здрависа първо с Бакшорло, после с мен и припряно ни отправи към входа на сградата. Появиха се други двама мъже и поеха чантите ми.

„Това е началникът на гарата. Влакът чака”, информира Бакшорло.

„Трябва да си купя билет”, обявих.

„Няма нужда. Началникът Ви е уредил вече място в първа класа”, каза ченгето.

В този момент излязохме на перона. Той беше празен. От прозорците на влака се виждаха пътници, които ни следяха с любопитство. Вероятно се чудеха кои сме и защо не тръгва влакът.

Докато вървях с Бакшорло, началника и носачите на багажа ми, изпитвах срам. Много срам. Сякаш не разписанието на влака, а целият живот на пътниците беше променен заради мен и каприза на Бакшорло.

„Вашето място е тук!”, каза началникът, когато стигнахме до вратата на един от първите вагони. На нея се появи нисък шафнер с шапка и заставайки мирно, отдаде чест. Видях как носачите подадоха чантите ми на шафнера.

„Е, хайде, господин Боев. Да се разделим”, каза Бакшорло и протегна ръката си. „В Самарканд ще ви чакат нашите хора.”

„Да знаех си!”, помислих си. „Няма да ме оставят сам!”
Бакшорло се усмихваше мазно. Чувствах се като кученце в разказ на Чехов, което слугите неуморно обгрижват.

„Нямаше нужда, но благодаря…”, казах. После отнякъде ми дойде смелост и докато стисках ръката на ченгето, добавих:

„Благодаря, другарю Щирлиц.”

„Хахаха”, звучно се захили Бакшорло.

Нямах желание да остана повече тук и се качих бързо във вагона. Не погледнах през прозореца на тръгване, защото не исках да виждам домакина си.

Купетата първа класа на влаковете в Узбекистан са обзаведени с телевизори. Бях сам в купето си. Лежах с дрехите, гледах филм, в който говореха на узбекски, но всъщност вниманието ми беше насочено към мобилния телефон, който лежеше на гърдите ми. Всеки десет секунди гледах към екрана му в очакване.

Говорейки от тоалетната на влака 10 минути преди това, бях успял да обясня ситуацията на сестра си в София. Продиктувах й телефония номер на Халима в Лондон. Сестра ми трябваше да й се представи и да й разкаже какво се случва с мен в родния й Узбекистан, както и да разбере дали уговорката да се срещна с родителите й и да предам подаръците, които носех от Лондон, остава, при положение че съм следен от службите. Казах на сестра си да ми отговори после с есемес, на който да напише само „Да” или „Не”.

Изведнъж екранът на мобилния ми телефон светна и едновременно с това той потрепера. Беше съобщение от сестра ми. Прочетох няколко пъти отговора й.

Сестра ми беше написала „Не”.

* Бойко Боев е юридически консултант в Лондон. Международните медийни и правозащитни проекти, по които работи, често го карат да се чувства като гражданин на света. Той е автор заедно с Десислава Дякова на блога „Разходки из Лондон„, чиято цел е да свърже българите с Лондон и лондончани.

** Заглавна снимка: граждани се сбогуват с Каримов. Останалите снимки са на автора.