Кончина на Христо Владимиров Явашев, от Елисейския дворец
Той носеше лудостта на величията и блясъка на гения. Кристо, творецът, който обичаше да облича монументите в своите титанични опаковки, си отиде вчера. На границата между рисунката, скулптурата и архитектурата, неговите мащабни произведения превръщаха сгради и пейзажи по целия свят в събития на поезията.
Роден през 1935 година в България, Христо Владимиров Явашев се обучава в Художествената академия в София, преди да избяга от страната си на 21 години, за да се изплъзне от комунистическия режим. След множество спирки в Европа, той се установява в Париж през 1958. През този период той живее като рисува портрети, но се интересува преди всичко от абстрактното изкуство и ражда първите си идеи за пакетиране на предмети: в ръцете му бутилки, столове, маси всичко се оказва опаковано, обвито, повито.
Така неговите парижки години са годините на разцъфването на неговия талант, на изобретяването на това движение, което ще стане неговият подпис. Това са също годините на най-важната, разтърсваща като мълния и безвъзвратна среща с Жан-Клод, която става негов партньор в живота и изкуството, негова съпруга и помощник. Тези две същества, предназначени да се слеят, родени в един и същи ден, като под една и съща звезда, свързват техния дух и устрем в едно цяло. Кристо. Заедно, те раждат идеята да създават произведения, които няма да се излагат на релси в музите или на пиедестали в галериите, а на открито, пред очите на всички. Техният първи голям боен подвиг или по-точно, голям подвиг в изкуството, е издигната кратковременна Стена от петролни варели на ул. „Висконти“ в Париж, реакция на протест срещу изграждането на Берлинската стена. И акт на раждане на тяхното изкуство in situ.
В средата на 60-те години, двойката се установява в Ню Йорк, и замисля още по-монументални и впечатляващи проекти, които Христо рисува, а Жан-Клод се опитва да направи възможни. Те издигат огромна оранжева завеса над цяла една долина в Колорадо, магичен воал, който вятърът загръща и разгръща. Обгръщат островите на един залив до Маями с големи розови ореоли. Опаковат Понт Ньоф. Най-старият мост на Париж прилича тогава, през няколко есенни дни на 1985, на огромен подарък за парижани. Както един шивач шие на ръка, за да пасне по-добре дрехата на извивките на манекена, Кристо създаваше за сградите поръчкови калъфи за бижута, които прегръщаха формите им и подчертаваха обема им, придаваха им нови цветове и материи. Така той се стремеше „да разкрива като скрива“. Десет години по-късно, той отново постигна това сияние като опакова Райхстага, седалището на германския парламент. Постави също гигантските чадъри, пръснати в Япония и Калифорния, на единия и другия бряг на Тихия океан, свързващи в символен мост Изтока и Запада, и още, тази безкрайна пешеходна пътека на повърхността на едно италианско езеро, покрита с оранжева тъкан, която дава на тези, осмелили се да тръгнат по нея, усещането, че ходят по водата.
Макар да бяха гигантски по своите размери, всички инсталации на Кристо бяха временни, защото той обичаше мимолетността на произведението, която налага неотложността на погледа. Като естет, той твърдеше, че създава произведения, които не носят никакво послание и имат за цел единствено да събудят и раздвижат сетивата. Да накара другите да опитат величието на един монумент или пейзаж, да попие погледите в тъканите, които ги обгръщат и в техните пулсации, да заслепи чрез оживеността и блясъка на цветовете им: Кристо търсеше чудото винаги и навсякъде.
За всичко това ще можем да си дадем сметка на експозицията в Центъра „Помпиду“, посветена на него, която трябваше да започне в края на март, но беше отложена за 1 юли, поради здравната криза. Това ще бъде израз на почитта на Франция към този творец, който тя обичаше и който я обичаше.
Кристо се целеше толкова високо, имаше толкова големи мечти, че проектите му можеха да отнемат години, дори десетилетия, преди да се осъществят, след тежка борба, често водена от Жан-Клод, за да бъдат преодолени всички препятствия. Такъв е случаят и с едно произведение, родено от неговия дух през 1962, но което ще види бял свят едва след смъртта му. В Париж, през есента на 2021 година: Опаковането на Триумфалната арка. Като последен подарък от този творец за този град, който му даде най-хубавите дарове, на тази страна, където той намери вдъхновението и любовта, и която никога не го забрави.
Президентът на Републиката и неговата съпруга, ценят творчеството на този поет на пространството с грандиозни визии и поднасят най-искрените си съболезнования на неговите близки и на неговите почитатели.
