SHARE

На 14-ти юни 2013 година времето внезапно спря. Всички бяха толкова изненадани и не можеха да повярват в това и започнаха да се събират на площада, за да му изкрещят да тръгва пак.

Но времето не тръгваше, а тъпчеше тежко на едно място. Тъпчеше и тези, които искаха то пак да тръгне. Тъпчеше ги 404 дни с огради и тежко въоръжени полицаи. Тъпчеше ги с лъжи, обиди и опорни точки. И напускаше всеки спор, за това дали не е време да тръгне пак, през задния изход. Времето не чуваше отчаяните викове на хората, то беше заето да стои застинало пред огледалото и да се любува на образа си. Там то виждаше и други хора, които никак не искаха то да тръгва. Тези хора го ласкаеха и му даваха кураж, че тъпчейки на едно място то ще си остане вечно младо, няма да остарее и скоро всички ще започнат да го харесват, защото хората свикват с всичко. Дори и с време, което не върви.

После времето видя, че май му изтича времето и обеща да тръгне пак, а хората се разотидоха и зачакаха пред телевизорите това да се случи. А то все не тръгваше и не тръгваше, но за сметка на това всеки ден обещаваше, че ще го направи. Обещаваше съдебна реформа, здравна реформа, изборна реформа, образователна реформа и всякакви други реформи, които никога не се случваха.

Защото времето беше спряло. Беше спряло още на 14-ти юни 2013. И през цялото време хората наивно сменяха датите в календара с надеждата, че така ще накарат времето да тръгне. Но то презрително ги гледаше и си мислеше как утре пак ще е 14-ти юни. И вдругиден също. Може би не съвсем завинаги, но поне до края на мандата. А после? После ще видим.

Сега погледнете датата в календара си. Днес е 14-ти юни. А годината все още е 2013. Времето е тяхно, а за нас остава само заблудата, че сменяйки датите променяме нещо.

Днес е 14-ти юни. Денят, в който времето спря.