По време на революционната романтика на първите години на демокрацията имах много наивна представа за това как хората се информират и как формират политическите си възгледи. Берлинската стена беше паднала, през ден се появяваше някаква публикация, която преобръщаше представата ми за света, и вярвах, че и всички стени на Балканите ще паднат съвсем скоро. С любопитство четях всякаква македонска преса и книжнина, до каквато успявах да се докопам, и вярвах, че проблемите между България и Македония ще се решат само ако има добра комуникация и свободен обмен на информация между двете държави. Но „свободната“ преса, която се появи тогава, само отчасти реши проблемите. Тогава отдавах проблема на недостатъчното ѝ разпространение.
По време на навлизането на интернет в България, в края на 90-те години, пак си мислех, че нещата отиват към окончателно разрешаване. Тогава стана възможно отделни граждани, а не институционализирани медии, да публикуват всякакви материали на спорни теми, да излагат гледни точки, да се водят спорове. Тогава смятах, че проблемът е главно технически — в различните електронни стандарти на кирилицата — в Македония се използваше югославският стандарт, а в България – БДС.
Времето ме опроверга. В момента вече нямаме проблеми със скоростите и обемите на комуникация, както и с електронните стандарти, но езикът на омразата и неразбирателството остават.
Очевидно това е проблем на обществата, които не желаят да се възползват от или откровено злоупотребяват със свободата си.
Наблюдавайки българо-македонския диалог повече от 20 години, мога да заключа следното:
Езикът на омразата изглежда следва невидимите силови линии на бившите комунистически спецслужби. Цинизмът и вулгарното изразяване е най-стабилната характеристика на бившите агенти и служители, произтичаща от изтеклите в пресата подслушани разговори. Съвпадение или не, основните участници в този „културен диалог“ между България и Македония са хора с потвърдено агентурно минало — Драган Павлович Латас от македонска страна и Божидар Димитров и други подобни дейци от българска.
Езикът на омразата е много по-често срещан в коментарите на онлайн медиите, отколкото по блоговете. Отделно в анонимните блогове той присъства много по-често, отколкото в неанонимните, което означава, че той вирее най-добре на тъмно.
Най-силното средство за борба с езика на омразата е отварянето на обществата, пътуването зад граница, запознаването с чуждата култура. Пътуването, и особено малко по-дългият престой извън типичните туристически места, много бързо разчиства стереотипите. Голям провал на българските правителства е десетократното намаляване на броя на македонски студенти в България, който се случи не само заради вдигането на стандарта в България, но и заради корупцията във ВУЗ-овете, падането на нивото и не на последно място – заради езика на омразата и неприемането на чуждата идентичност, която така или иначе, съществува.
Къде сте, толерантни българи? Трябва да има много основателна причина българските вузове да губят в конкуренцията с килийни училища, т.е. с новооткритите „университети“ по малките провинциални градове на Македония.
Голям провал на правителствата и на двете страни е невъзможността/нежеланието да има взаимно проникване на национални медии и национална култура.
Въпреки всички огромни очаквания, струпани върху културните центрове на двете страни, те на практика не функционират ефикасно. Май е време самите граждани да вземат инициативата в ръцете си.
Правителствата обичат на думи да се дистанцират от езика на омразата, но именно те задават тона на поведение на пресата към съседите и към различните. Ако премиерът на държавата си позволява да критикува „лошия човешки материал“, с който разполага, да обвинява „престъпниците“, които всеки ден пътуват за работа с влака от Перник, то тогава и голяма част от пресата не би имала задръжки да прехвърля недоволството на гражданите върху някого отвъд границата.
В прекрасния се разказ „Палестинска нощ“ младият македонски писател Алекс Букарски демонстрира как езикът на омразата е този, който подпалва цял град и зомбира младежите му. Той показва, че сами трябва да имаме смелостта да посочим недостатъците си, защото ако ги посочва само нашият опонент, това не води до никакво развитие.
И накрая – езикът на омразата трябва да се лекува системно, като се премахнат причините за съществуването му, а не симптоматично, като се забранят проявите му.
Криворазбраната „политическа коректност“ само може да влоши ситуацията.
На заглавната снимка: Ахмед Доган и Красимир Каракачанов, още известни като агент „Сава“ и агент „Иван“ от Държавна сигурност
