Автор на този текст е доц. д-р Мира Майер – преподавател в Нов български университет, доцент по политология („Политика и сигурност в Близкия изток“) и доктор по философия. Автор е на няколко книги, сред които: „Цивилизации и религии“, „Ислямските движения в Близкия изток“ и „Политическа география на Близкия изток“. Един от първите коментари след изборите в Америка беше, че отиващият си президент оставя безпрецедентна криза в Близкия изток. На този фон е изключително важно какво ще направи идващият.
Вече двама американски президенти обявиха амбициите си да победят бастиона на „Ислямска държава“ в Сирия. И Тръмп, и Обама не крият желанието си да унищожат центъра на джихадистите – Рака, града, който ислямистите определиха за столица на провъзгласения от тях халифат преди две години и половина. Към тях се присъединяват силни призиви от Париж. Политиците на Франция на висок глас настояват за превземането на града, защото, както е известно, там е мястото, където се правят плановете на смъртоносните операции в Европа, от които френските граждани сякаш най-много пострадаха.
Обама вече записа своя принос във войната срещу „Ислямска държава“. Мосул е на път да падне – бавно и с цената на много жертви. Но не могат да се пропуснат изключителните усилия от страна на американската администрация основно за създаването на коалиция, която да води войната. Ще припомня, че близо годишните преговори на щатската дипломация се увенчаха с успех и бе създаден труден съюз между всички, които искат да се прекрати съществуването на халифата. Тази доста трудна коалиция съществува, но на моменти сякаш се крепи на косъм. Джихадистите точно на това разчитат и до днес – че поради вътрешни противоречия съюзниците ще се скарат и ще пропадне общата цел, която ги обединява.
Накратко, в коалицията за превземането на Мосул участват много играчи, но на първо място трябва да се спомене иракското правителство, което се нуждае и поиска помощ, за да запази териториалната цялост на страната си. Във въздушните удари се обединяват 66 държави, между които САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Йордания, Саудитска Арабия и т.н. В сухоземните операции се включват само три армии – иракската, кюрдските пешмерги и оспорваните шиитски доброволчески отряди.
Операцията за превземането на Мосул условно във времето може да се раздели на две части – силни въздушни удари, които водят до обезсилване на джихадистите, следва отрязване на пътищата им, т.е. обсада на Мосул и после навлизане в градските квартали къща по къща, но само от войниците от специални войски на редовната иракска армия, естествено обучени от чужди инструктори. Дотук тактиката доведе до успех. Логично е да се предположи, че може да се приложи и спрямо Рака.
Обаче там нещата са още по-сложни. Започва се с трудния въпрос дали да се запази управлението на Башар Асад, който досега не е в добри отношения с външните съюзници, ако изключим Иран и Русия. Благодарение на тяхната подкрепа неговата власт оцелява вече пет години в условията на гражданска война. Преди десетина дни обаче Башар Асад се произнесе доста странно за новоизбрания президент Доналд Тръмп, като каза в интервю за RTP, португалска държавна радио-телевизионна компания: „…ако се бори с тероризма, разбира се, че ще бъдем естествени съюзници…“.
Дали това изречение е случайно? Може би все пак то показва, че Башар Асад е запознат с някакви планове на Доналд Тръмп за войната в Сирия. Доста информационни сайтове пишат за тайнствени разговори на още невстъпилия в длъжност президент с Путин, Ердоган, Абдула ІІ, краля на Йордания и крал Салман ибн Абдул Азис от Садитска Арабия. Според тази хипотеза Доналд Тръмп се готви за бърза изненадваща война в Сирия срещу Рака веднага след като влезе в Белия дом на 22 януари следващата година. Той разчита на сухоземни сунитски войски от изброените по-горе държави и силни въздушни удари на останалите съюзници. Дали е истина? Доналд Тръмп не дава точни изявления и като че ли наистина разчита на изненади.
Тактиката на Тръмп е коренно различна от усилията, които полага президентът Обама. Сегашният президент се стреми да приложи подобна тактика както в Ирак. На територията на Сирия обаче създаването на коалиция от всички срещу „Ислямска държава“ все още е мираж. Освен проблема във властите в Дамаск стои и основният въпрос коя е сухоземната сила, която ще изнесе битките и после ще влезе в града? Надеждите на американците са сирийските кюрди, чиито военни отряди имат успехи срещу джихадистите. Не може да се мисли обаче те да влязат по улиците на града – Рака е населена с 200 000 души, предимно сунитски араби, и не се намира в територия на кюрдските анклави. Т.е. сирийските кюрди, които наистина обявиха офанзива срещу Рака на 6 ноември и бяха подкрепени с американски въздушни удари, биха могли да обкръжат града, но не и да влязат по улиците. Остава открит въпросът кои са войските, които ще бият за сунитското население в кварталите и къщите?
Дори и тази частична идея за участието на сирийските кюрди само в битките при обсадата на Рака среща яростна съпротива от страна на Турция. За Анкара сирийските кюрдски военни отряди са тясно свързани с ПКК, кюрдската турска организация, която извършва от десетилетия терористични действия на територията на страната и е поставена извън закона от властите. Ердоган се надява на други арабски и туркменски въоръжени отряди, на които турската армия помага логистично и с оръжия. За съжаление обаче те са малобройни и съвсем недостатъчни, за да се изправят срещу бойците на „Ислямска държава“. Друг е въпросът, че Турция не желае създаването на нова кюрдска държава (дори и автономна) от сирийци. За нея това е въпрос, който засяга националната сигурност от първостепенно значение.
Т.е. създаването на коалиция е още по-трудно, отколкото в Ирак, и засега не се виждат прояснения, а постоянно се случват военни инциденти, които увеличават напрежението. Например през миналата седмица турски войник бе убит при нападение на сирийски самолет, за което турските лидери декларираха, че ще отмъстят. Така веригата се затваря.
Няма съмнение, че краят на халифата е събитие, от което целият свят се нуждае. Колкото по-скоро, толкова по-добре. И колкото по-внимателно, също толкова по-добре.
