Иван Иванов Станчов e роден на 1 април 1929 година. През 1943 г. семейството му е принудено да емигрира. Завършва Университета Джорджтаун във Вашингтон, САЩ. Служи в Американската армия (в Българската рота в Германия). Работи за IBM и други компании във високотехнологичния бранш в Ню Йорк, Рио де Жанейро, Париж, Атина и другаде. Владее 8 езика. През 1991 година е назначен от президента Желев за български посланик в Лондон, а през 1994-1995 г. – и за служебен външен министър в првителството на г-жа Ренета Инджова. Той е потомък на стар български род, който може да бъде проследен до XVI в. в Берат (от старобългарското Бѣлградъ) в Южна Албания и преселил се през XVIII в. в Свищов. Потомствен дипломат.
Как виждате България днес?
Винаги съм си представял България така, както си я запомних, когато си тръгнах. Аз си тръгнах от България, когато бях на 13 и половина години, бях във Варна, в една красива градина. Имаше война и трябваше изведнъж да напуснем. Първо за Румъния, след това през Австрия за Швейцария. Никаква идея нямаше къде ще свършим. Това е детският ми спомен от тази раздяла. За мен България завинаги е тази красива градина, която помня.
На какво Ви научи баща Ви? Знаем, че баща Ви е голямата фигура във Вашия живот.
На първо място баща ми ме научи на това, кое е добро и кое е лошо.
Той беше много добър градинар, гордееше се с това и държеше да ми го предаде. Когато работеше във Външно министерство, идваше в отпуск по време на ваканциите, водеше ме в градината и ми обясняваше надълго и нашироко как да се грижа за нея. Помня, че искаше да имаме праскови, а нямахме. Посадихме дори и бадеми, но за прасковите той държеше да вземе клонки от Италия и да ашладиса с тях други овошки в градината във Варна. За него беше много важно градината да бъде съвършена.
От политическа гледна точка по времето на Втората световна война за него беше много важно да работи за българските евреи. Имаше един близък – български евреин – но с немски паспорт, с когото обсъждаха ситуацията, която в този момент беше много критична във връзка с немските идеи за тяхното депортиране и заедно работеха по намирането на решение. Като консул в Галац през 40-те години на миналия век баща ми си бе поставил за основна цел да помогне на десетки хиляди българи от Таврия, които се преселваха в България. Осигуряваше им храна, подслон и настаняване в България. Много от тях е спасил от гоненията в страната по заповед Сталин като ги е превозвал през границата с личния си автомобил, който е беше дипломатически и се ползваше със съответните протекции. Винаги е бил човек с мисия.
Споделете ни скъп семеен спомен, свързан с приемствеността между Вас, баща Ви и дядо Ви?
Баба ми беше французойка (бел. ред. – Графиня Анна Роз Каролин Делфин Жозефин Франсоаз дьо Грено – Станчова е французойка с произход от савойската кралска династия), с изключително възпитание и строг протокол по отношение на всички изконни ценности. Тя искаше ние да изпълняваме този протокол. От една страна, защото дядо ми е имал важна отговорност за България в миналото и защото татко имаше на друго ниво същата отговорност, и от друга страна, за да предадем това чувство за отговорност към рода и неговата история, която трябва да се пази и защитава и от живота и делата на децата на своите деца.
Когато аз бях назначен за посланик в Лондон през 1991 година, връчих акредитивните си писма на кралица Елизабет II, облечен в униформата на моя дядо, с която той е бил облечен 80 години по-рано, когато е връчвал акредитивните си писма като български посланик през 1908 г. на нейния дядо, крал Едуард VII. Кралицата научи това, беше трогната и ми отдели много повече от протоколните няколко минути. Спомням си и как при посещението си в британския Парламент в това си качество бях помолен от отговарящия за дипломатическия протокол да се подпиша в книга, в която приветствията си са поднасяли през годините други посланици. Започнах да разлиствам книгата за изненада на церемониалмайстора и с негова помощ намерихме подписа и приветствията на дядо ми. Служителят беше изключително развълнуван. Той самият доста възрастен по онова време и цял живот “пазител” на този документ каза, че подобно нещо се случва за първи път в цялата история и още, че след такъв исторически случай е редно книгата (и без това страниците й свършваха!) да бъде приключена, да отиде в музея и да започнат нова. Имам и много други скъпи за мен спомени, но тези ме изпълват с гордост, че можах да продължа фамилната традиция след баща си и дядо си и да работя за България с тази висока отговорност.
Следите ли ситуацията в САЩ? Как си обяснявате явлението “Тръмп”?
Това е неприятен въпрос. Не за мен. Неприятна е ситуацията. Аз съм американски демократ. Живях като американски гражданин, там отслужих военната си служба и учих, така че аз имам отношение към американската вътрешна политика като местен. В САЩ трябва отрано да решиш дали си републиканец или демократ. И след това избираш едното или другото. А щом си демократ, не можеш да гласуваш за републиканец. Това е ясно. Като демократ аз подкрепям демократите. Тръмп е републиканец и като такъв е априори неприемлив за мен. Но и извън това – КОЙ е Тръмп? Един човек, който за Америка е едно нищо. Един богаташ, който направи едни пари и само се перчи с тях и с красиви дами. В тези избори, за мен печеливша е кандидатурата на демократите. Те са открити в своята политика и се опитват да направят нещо нормално и добро за страната. Видяхме едно успешно управление на Обама. При така създалите се обстоятелства е най-добре за САЩ да бъдат управлявани от демократ. И изглежда, че това ще е пореден исторически момент за тяхната демокрация. Още една крачка към разбиването на догмите на статуквото. А това е още по-добра новина.
Какво се случва с Европейския съюз? Някои твърдят, че кризата е голяма и се задълбочава, че Съюзът не може да се справи с предизвикателствата на съвременния свят – на бежанската криза, атентатите. Смятате ли, че ЕС има бъдеще? Вероятно трябва да се реформира, но дали смятате, че ЕС е обречен?
Много се радвам, че казахте, че Европейския съюз има бъдеще. Благодаря, че казахте точно това. Защото за Европа този съюз е много важен. Важен е и в контекста на геополитическото сътрудничество със САЩ, но за самата Европа този съюз е много важен и това е особено вярно за малките страни. В момента има големи проблеми. Така е. И изглежда, че г-н Путин се опитва да прекали с глупостите. Мисля, че тук има едно голямо неразбиране от страна на Русия за това какво е Европа днес, в 2016-та година и какво е Европейският съюз като обединение на множество държави на Стария континент. За мен не е моментът сега да се говори за големи тактики, преразпределение на територии и нови войни. Европа е важна преди всичко. Това е нещо, което Русия трудно асимилира. В Русия хората са свикнали в миналото, че те са най-важните, че империята Русия е тази, която води всичко и Путин иска да играе по същия начин. Но явно това не е така днес. Или, както германският канцлер Меркел каза, когато беше в България: “Това, което трябва на България е образование, образование, образование”. Мисля, че това е така валидно и за Европа, и за Русия – образование, образование, образование. Хората не знаят в Европа другия какъв е. Как можеш да живееш с него. И как можеш да работиш с него и да постигнеш добро сътрудничество. На това те трябва да се научат.
В този контекст как гледате на референдума във Великобритания за излизане от ЕС. Погледнато от лондонското Ви жилище как изглеждат нещата? И погледнато през варненската Ви къща как изглеждат те? Има ли различна гледна точка?
Това е голям въпрос. Аз съм живял във Великобритания доста години, съпругата ми е шотландка. В Англия има една нормална демокрация. Нещата вървят доста добре. Имат си и кривицата, но нещата вървят. За жалост англичаните не знаят какво е точно обединена Европа. Нямат ни най-малка представа. Има много англичани, които са “ЗА” излизане от ЕС, защото не разбират какво става. Те няма да знаят и за какво гласуват. Важно е Великобритания да остане в ЕС, защото има много добри практики, много добри и работещи системи, които са важни за Европа. Защото Европа е именно това – сбор от работещите добри практики и системи на различните държави, които се учат една от друга и по този начин вървят напред. И Великобритания има какво да покаже от гледна точка такива добри практики в посока на това как се правят избори, от гледна точка на данъци, от гледна точка на това как се грижат за социално неравните във всяко едно отношение, включително и за хора, които не са англичани, и т.н. В момента има много англичани, които не се интересуват изобщо какво се случва, защото те са добре. Махват с ръка: “Сега какво правим в Европа, хайде да я забравим.”. Това ще е много негативно, много негативно за Великобритания, а и за Европа като цяло.
Какво е патриотизъм за Вас? Какво е да си български патриот?
Хм, на този въпрос няма лесен отговор. Говорихме за Англия досега. Тук да обичаш Великобритания означава да знаеш какви са тенденциите като цяло – политическите и икономическите, които влияят на обществените процеси и живота като цяло и съответно да оценяваш, дали работят добре. Англичаните са доста доволни от това, което имат. В България ние нямаме това образование, за което говорех допреди секунда. Ние не помним нашите деди какво са правили и как са го правили и защо България днес въобще съществува. Не си даваме сметка за факта, че нашите деди много години са работили много за България и за добруването й. Ние сме забравили добрите традиции на политика, дипломация, дори култура. Във Великобритания, в Германия например я има тази приемственост в годините, дори вековете. Хората познават тези традиции и продължават да работят по тях. Следват принципите, които ги основават. В България те не съществуват. Всеки си мисли, че има някаква нова идея, която току-що открива. А така не става. Трябва да се стъпва на базата на миналия опит и добрите традиции. И трябва на това да учим и децата. Те да разберат. Не само какво е писал Вазов и къде е бил Левски и къде е тичал и защо и как са го убили, но да разберат за нашите деди, как те са работели за България. Аз помня като дете в едно село близо до Самоков, беше наистина малко село, попът как работеше по цяло лято, за да изкара достатъчно плодове и зеленчуци, за да може да осигури не само един нормален живот за семейството си, но и за да изпрати и сина, и дъщерята да се учат в странство. Това беше 1940-та година. Но реално в исторически измерения – преди няколко години! Днес много хора се опитват да изпратят децата си чужбина да се учат, за да си намерят по-лесно работа. Но ние сме забравили тези обикновени хора как са работили в миналото българина да има образование, да знае откъде е и защо е и да живее и работи нормално с неговия съсед, а не да се опитва да краде наляво и надясно.
Кои са днешните български патриоти? В тази връзка за съжаление преди няколко дни почина Ивон Паница – Ваша много близка приятелка и съпруга на Вашия братовчед Дими Паница. Можете ли да ни разкажете нещо за Дими и Ивон?
С фамилията Паница ние имаме семейна връзка, която е много тясна и много важна. Те бяха едно истински богато семейство – и като възможности, и като ценности. Живееха и във Варна, и в София. Тяхна е къщата, която стана по-късно китайско посолство по времето на комунизма. Евстати Паница беше един прекрасен, много космополитен човек с едно виждане за живота отвъд тесните рамки. Неговата съпруга също. Дими много научи от родителите си. Без големи претенции, той като емигрант по същото време като мен беше в Париж, работеше за “Рийдърс Дайджест” и се наложи. В годините направи много за България. Можа да покаже докъде можем да стигнем и с образование, и с морални принципи, и със следване на точно тези традиции на приемственост, за които говорех. Ивон беше една прекрасна французойка, много интелигентна, която също много помогаше на България. Тя беше най-добрият посланик на страната сред своите сънародници като постоянно “проповядваше” колко е прекрасна и значима България, какви са нейните предимства и колко е важна тя за Европа. И двамата бяха големи българи. И аз съм им много благодарен за чудесното приятелство. С Дими Паница имахме традиция да се чуваме често по телефона с един въпрос един към друг: “Ти какво добро направи днес за България?”. Малко преди да почине, той ми се обади както много често преди това, но ми каза: “Приятелю, ти печелиш! Аз си отивам, но да знаеш, че ще продължим там – горе!” Няма да забравя този ни разговор. Такъв човек бе моят братовчед Дими Паница, така ще го запомня.
До каква степен според Вас съвременият българин – този, който не живее вече в тоталитарната система – е отворен към каузата “благотворителност”.
Когато се върнах, видях, че нещата уж се подреждат, но имаше и много далавери. И надясно, и наляво. Едни стари приятели ми казаха: “Внимавай, тук всичко не може да се прави. Хората си имат свои виждания. Трябва да се съобразяваш”. Моите родители бяха невероятно щедри и добри и много съм се научил от тях. Може да се каже същото и за принципите на баба ми и дядо ми. Видях, че в България има проблеми. Основно с образованието на децата – как ще се учат, къде ще се учат, как може да учат повече за България, за нашата история, да работят по-добре. Видях, че има много деца с физически проблеми и здравословни проблеми. И реших да се опитам да направя нещо, което съм виждал в Америка и в Англия, как работи много добре за деца с проблеми. И затова създадохме със семейството ми една благотворителна организация, която да може да помага на родителите на тези деца, които имат най-голяма нужда. Мисля съвсем откровено, че имаме много добри резултати във Варна. Имаме признания от цял свят. А вече има и много подобни организации в България, които се създават по нашите положителни практики в “Карин дом”, дори от хора, които са се учили при нас. Аз мисля, че това е най-голямото признание – резултатите, които постигаме, защото те се измерват през развитието на децата. Много се гордея с факта, че сме стигнали до нещо много положително.
Накрая искам да завърша с нещо, което за Вас е много важно. Известен сте с Вашия оптимизъм. Защо сте оптимист за България?
Хах, не знам дали е показателно, че аз съм оптимист за България, защото аз съм оптимист по характер (смее се) и съм оптимист, защото мисля, че може да се направи нещо положително в живота по принцип. За България… Аз се върнах след дълги години. Бях много малък, когато напуснах. Преди да се върна отново да живея в България, съм бил по цял свят и съм опознал много народи като начин на живот и в глобален и в чисто битов смисъл – от това каква е политиката им, до това как общуват помежду си. И когато се върнах в България си казах – да видим какви са проблемите и какво може да се направи. Едното, което се опитах да направя е за децата – те да пораснат нормално, да станат добри българи. Някъде там се започна нещо ефективно. И това беше нашия опит с “Карин дом”. Сега, може би и поради възрастта си, се обръщам към проблемите на възрастните хора. Изглежда и в тази област има проблеми тук. Ще се опитам да видя какво може да се направи и да работя за това. Чувам, че има различни програми, че и правителството помага, макар че едва ли помага много, но ще видя дали мога аз да помогна с нещо по този въпрос. Има добри практики за това как младите общуват с по-възрастните и отдават доброволно от своето време. Как съседи помагат на съседи. Изглежда трябва да се обърнем повече един към друг. И към тези малки, но толкова важни неща – взаимопомощ чрез нормално човешко общуване… Не ми се струва толкова трудно, нали?!
Три поколения Станчови
Бащата на Иван Станчов – Иван Димитров Станчов – е дипломат в българското Външно министерство от 1928 година. През 1931-1936 г. е на дипломатическа служба в Рим като стига до поста charge d’affaires. През 1937-1942 г. работи като началник на отдел „Консулски“ в Министерството на външните работи, след което, до юни 1944 г. е генерален консул в Галац, Румъния. На този пост подпомага преселването в България по врема на Втората световна война на около 40,000 таврийски българи. По времето на окупацията на България от Червената армия след 9 септември 1944 година повечето от тези българи са били върнати от марионетния български режим в Сталиновия Съветски съюз, където са намерили смъртта си в ГУЛАГ.
Дядо му – Димитър Янев Станчов – след избирането на Фердинанд Сакс-Кобург-Гота за български княз той е негов личен секретар (1887-1889) и началник на неговия кабинет (1889-1894). Съпругата му е френската графиня, Анна дьо Грено. Едва ли има по-впечатляваща дипломатическа кариера в новата българска история от тази на Димитър Станчов. Бил е посланик на България в следните държави: Румъния (1894-1895), Австро-Унгария (1895-1897), Русия (1896-1906), Великобритания (1908), Франция (1908-1915), Белгия (1910-1915) и Италия (1915), отново Великобритания (1920-1921), Белгия (1921-1922) и Холандия (1922-1924). През периода 1906-1908 г. е външен министър в правителствата на Димитър Петков и Петър Гудев, а след убийството на Димитър Петков за няколко дни оглавява и българското правителство. Противопоставя се на включването на България в Първата световна война и по време на войната е отстранен от служба. След Първата световна война Димитър Станчов е главен секретар на делегацията, сключила Ньойския договор (1919). През 1924 г. окончателно подава оставка, несъгласен с политиката на правителството на Александър Цанков.
Иван Станчов е един от най-големите дарители в съвременна България. Преди точно 20 години той създава в къщата на баба си и дядо си във Варна, почти изключително със собствени средства и на частни дарители благотворителната фондация “Карин дом”, коята се занимава със социалната интеграция и обучение на деца с физически недъзи и на техните семейства. Досега във фондацията са обучавани около 2000 деца.
Иван Станчов е и инициаторът на създаването на Зала “Дарение Родът Станчови” в Националния исторически музей в София, представляващ най-богатата сбирка на предмети и документи от Третата българска държава (1878 – 1946 г.). Дарението съдържа повече от 290 експоната, някои от които са буквално безценни.
