Мария Спирова е остро перо в журналистическата си дейност, но освен това тя пише прекрасни фейлетони, които искаме да представим в рубриката ни „Записки от потъващия остров“.
Приятно четене.
Обедна почивка, Лондон, „Кингсуей“.
Познавате Гассан, ливанския сириец, дето държи кафенето в Оксфорд и отговаря за закуските ми сутрин. Е, идва ред на Томазо, италианеца, който ме храни обедно време в задъхания метрополис. Томазо държи „Кафе де Амичи“ на булевард „Кингсуей“ и ако влезеш там по обед, има шанс да ти се напука зъбният емайл от децибелите. И да те фраснат с фокача в носа.
Значи, „Де Амичи“ си има правила – първо, единствено и само италианци седят по масите. Имам чувството, че ако някога опитам да подвия крак, столът ще ме ухапе по етнически недопустимия задник, а масата ще ме довърши с къчове. Това е само теория, разбира се – резидентните италианци никога не оставят свободен стол. Даже седят един върху друг.
Второто правило е, че куртоазното английско изчакване на ред е суспендирано в княжеството на Томазо. Поради хаотично разсадените из кафенето маси и гроздовете италианци стройните опашки не са възможни. Томазо командва мелето гладни лондончани единствено благодарение на дарбата си да вдъхва респект. Сиреч, да крещи.
Крещи люто, на два езика във всяко изречение, и основно на клиентите си, но понеже изглежда като австрийски офицер от Първата световна (ама на стероиди и с малко по-прибран мустак), гледаме да не се засягаме лично.
Възправен гордо зад тезгяха, с една ръка обуздава пуфтящ парен локомотив, който, изглежда, в дългата си биография се е научил да прави и кафе. С другата ръка… играе крикет с поръчките. Дресирал е лакомите тълпи да не откъсват очи от него.
Всяка поръчка пристига в компактен пакет, той я грабва, разкършва рамене и се провиква:
– Дръж! Чабата с прошуто!
Или:
– Дръж! Фузили с генуезко песто!
Или:
– Дръж! Фокача със сьомга… Казах дръж, бе, мадам, къде блееш! Сега вземи една салфетка и забърши тоя сос по пода.
Защото в „Де Амичи“ или улавяш поръчката си в полет, или тя те цапва изневиделица в ухото. Ако не – профучава край теб и охлузва невинен гражданин.
Не смея да си поръчам рагу – ще ми остане цицина.
* * *
Веднъж си поръчвам съблазнително бухнал кроасан с шунка и ементал. Но битката тепърва предстои – нали трябва и да платя. Не съм виждала някой да се осмелява да замери Томазо с монети, затуй се опитвам да прокопая тунел в стена от костюмирани рекламни агенти, окупирали касата. Не успявам (те са все едри мъже, а данданията е оглушителна). Дори каруцарската ругатня, с която гарнирам последния си апел, не им оказва никакво въздействие.
И тогава Томазо, стиснал в ръка моя топъл кроасан, гръмовно стоварва длан върху тезгяха – БАМ!
Костюмарите замръзват, италианците замлъкват, а ударната вълна запраща торнадо от бели салфетки към тавана.
– Я се дръпнете, бе, че от вас не виждам малката! – скарва се Томазо през водопад от рендосващи „р“-та.
„Малката“ явно съм аз. Томазо се нахилва бащински и – о, чудо! – връчва ми кроасана, без да го изстреля от черешово топче. Аз благодаря смирено.
– Извинявай, ама с дребните клиенти е така, не мога да ги улучвам добре през стена от великани.
– Напълно разбирам. Следващия път ще си обуя токчетата.
П.П. Не помогна. Оттогава Томазо ме нарича Пиколина. Ще рече Малечка на торински.
#италиановеро
***
Можете да прочетете другите произведения от „Записки от потъващия остров“:
Неочакван сблъсък на метростанция Глостър Роуд
Часовникарят и неговите антики
Сутрешна алилуя: Наеми имигрант, спаси наемател
