И все пак: Каква сделка предлага държавата на Симеон?!

Депозирана от името на регионалния министър Николай Нанков молба за спиране на делото „Врана“ в Софийския градски съд за постигане на спогодба между Симеон и държавата за т.нар. „царски“ имоти взриви духовете.

„Държавата се отказва от двореца „Врана“!, разчетоха този обрат медиите. Заваляха възмутени коментари с общо послание: държавата пак коленичи пред някогашния цар и бивш премиер!

Негодуванието е повече от разбираемо. А настояването за яснота каква сделка все пак ще бъде предложена на Симеон – повече от неотложно. Защото от 2000 г., когато поземлени комисии, кмет и областен управител тръгнаха да връчват на Симеон Сакскобургготски ключовете от „Врана“, „Саръгьол“, „Ситняково“, „Царска Бистрица“ и да му подписват „връщане“ че и отгоре на 16 500 дка рилски гори до днес държавата отбеляза остри завои в позициите си за въпросните имоти. А дългото тупане на топката в чуденето какво да се прави докара дело, заведено от Симеон срещу България в Страсбург за нарушено право на собственост!

Повеят от това дело в съчетание с усилията да се „докараме“ за предстоящото наше европредседателство явно отекват в молбата на отговорния за държавната собственост регионален министър. Макар той геройски да мълчи.

Лъкатушенията и мълчанието обаче не отменят фактите. А те са: Първо, т.нар. „царски“ имоти бяха връщани на Симеон Сакскобургготски и сестра му Мария-Луиза основно докато Сакскобургготски бе премиер, сиреч начело на диктуващия държавната политика Министерски съвет. Именното тогава главата на изпълнителната власт получи от подчинените си „Царска Бистрица“, „Саръгьол“, „Ситняково“ и немалка част от горите. (През 2000 г. кметът Софиянски му даде „Врана“).

Което силно отслабва представянето на бившия премиер като „жертва“ на държавата и компрометира въпросната „реституция“ не само юридически, но и политически. Във всеки случай някогашният гръцки крал Константин, на чието спечелено дело в Страсбург често се позовават представителите на Симеон, никога не е бил в подобна позиция. Е, цар-премиер си беше типично наш прецедент.

Второ, оттогава досега три съдебни инстанции категорично обявиха за държавна собственост дворците „Кричим“, „Саръгьол“ и „Ситняково“, и то с принципни аргументи, изключващи лъкатушенето по основния въпрос чии са имотите – никога не са преставали да са държавни, категорични бяха върховните съдии.

Трето, на две инстанции бяха спечелени и делата за „Царска Бистрица“ и бившето стопанство на УБО край Врана и сега чакат дали ще бъдат допуснати през цедката на касацията във ВКС.

Четвърто, единствените нерешени на първа инстанция спорове останаха за двореца „Врана“ и за 16 500 дка рилски гори.

На този фон, съгласете се, печелещата делата държава да инициира споразумение изглежда, меко казано, странно и много по „братовчедски“. Затова се  дължат отговори.

Ще проговори ли министър Николай Нанков?

Към него има отправено питане от депутата от БСП Крум Зарков, става ясно от страницата на парламента. Въпросите са: „На какъв етап са делата за т.нар. „царски“ имоти“, колко от тях са окончателно решени и в чия полза и какви са мотивите на министъра на регоналното развитие и благоустройството да поиска спиране на съдебните производства?“

В петък по искане на регионалния министър отговорът на питанията е отложен с една седмица, което означава, че на 24 ноември Нанков би трябвало да проговори – от парламентарната трибуна. Какво ще каже обаче е отделен въпрос. Нищо чудно да чуем само общи приказки, сведени до общоизвестното.

В сайта на МРРБ от няколко дни е поместено следното „официално съобщение“:

„Във връзка със запитвания за хода на делото за двореца „Врана“ пресцентърът на МРРБ информира, че от страна на Министерството не е депозиран отказ от иск по гражданско дело № 3724/2011 г. по описа на Софийски градски съд, Гражданско отделение ГО I-6 състав.

Искането е на основание чл. 229, ал. 1, т. 1 от Гражданския процесуален кодекс за спиране на производството по взаимно съгласие на страните. В случай че страните не постигнат споразумение в срок до 6 месеца, производството по делото може да бъде възобновено.

МРРБ има желание да защити държавния интерес извънсъдебно.“

За делото „Врана“ е така – искането е за спиране и споразумяване, като параметрите на сделката не са очертани, а оставени за бъдещо разбирателство. Кога ще се случи това – божа работа. Каква оферта ще бъде предложена на Симеон не се казва.

De Fakto се свърза и с адвоката на Сакскобургготски Ели Христова с молба да коментира ставащото. Тя благодари за интереса към тяхната позиция, но заяви, че на този етап нямат какво да коментират. Цитирана от БНТ, адвокат Христова заявява още: „Тук въпросът не е само делото „Врана“. Става въпрос за едно глобално споразумение по всички спорове не само в България, но и в Страсбург.“ Като за целта и двете страни трябва да направят отстъпки (но какви – въпрос на бъдеще). Защитата на Симеон впрочем в случая не дължи обяснения никому, инициативата не изхожда от нея.

По въпроса за съдебната спогодба законът (ГПК) е ясен: за договорките се съставя протокол, който се одобрява от съда, ако не противоречат на закона и на добрите нрави.  Съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение и не подлежи на обжалване.

Впрочем Софийският градски съд не се е произнесъл по искането на регионалния министър Нанков. На 14 ноември делото е отложено (не спряно) за 8 май догодина заради смърт на един от другите ответници (Маргьорит дьо Шовини от братовчедите на Симеон и Мария-Луиза, които никога не са влизали във владение на дворците и горите).

Другото дело на първа инстанция – за 16 500 дка рилски гори (то е в Софийския окръжен съд), трябва да продължи през март 2018 г. Дали и там ще се иска спиране, тепърва ще разбираме.

С две думи – бомбата е хвърлена, но кога ще избухне? Все ни се струва, че резки движения няма да се правят до юни догодина, докато България председателства Съвета на ЕС. Та на властта да й е мирно и спокойно.

Властта може и да иска да й е така, но това не означава, че въпросите ще спрат. Поводи за тях бол. Буни духовете и дочута информация, че в Министерството на правосъдието има специална работна група по уточняване на статута на „царските“ имоти. De Fakto попита МП дали това отговаря на истината и ако е така, с какво точно се занимава въпросната група при наличието на няколко влезли в сила съдебни решения по този въпрос? Отговор засега няма.

Протуберансите – все в управлението „Борисов“

По ирония на съдбата повратите с „царските“ имоти са все при управленията на Бойко Борисов – бившият бодигард на Симеон, станал главен секретар на МВР в неговия кабинет – пост, който му донесе популярност и старт на политическата кариера.

Историята е известна. След като в края на 90-те години на миналия век Симеон Сакскобургготски даде сериозни заявки за включване в българската политика и привържениците му у нас растяха, като „жест“ към някогашния цар в Конституционния съд бе внесено искане срещу еднократния закон за конфискация на имотите на бившите монарси и техните наследници от 1947 г. КС бе сезиран от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев, но впоследствие бившият конституционен съдия Георги Марков (настоящ депутат от ГЕРБ) публично и откровено разказваше как този подход бил предпочетен от самия Симеон, а той (Марков) осигурил сигнал до Татарчев по темата. Така през 1998 г. КС обяви някогашния закон за конфискацията за противоконституционен. Но – дотам. Последиците трябваше да се уредят от парламента и това не е станало до днес.

Затова пък именно конституционното решение, което по никакъв начин не може да е основание за реституция (и това категорично на три пъти вече бе обявено от ВКС), се ползваше като основание за „връщане“ на имотите на премиера Сакскобургготски по време на управлението му. И всичко вероятно щеше да си остане така, ако не бяха журналистите.

Темата за правомерността на „царската реституция“ бе поставена във в. „Труд“ от Мирела Веселинова и Христо Николов.

Аргументите им  отекнаха сред сериозни и уважавани юристи. Първи сред тях повдигна въпроса бившият парламентарен председател Йордан Соколов, със свои позиции излязоха бившите конституционни съдии Александър Арабаджиев и Пенчо Пенев и т.н., и т.н.

В управлението „Станишев“ бе създадена дори парламентарна комисия за „царските имоти“, която въпреки детайлното проучване на казусите на финала не излезе с решение по тях.

Ситауцията се раздвижи при първото управление на ГЕРБ. На 18 декември 2009 г. парламентът наложи мораториум върху ползването на дворците и горите до „приемането на специален закон“. А в края на мандата на кабинета „Борисов 1″, през 2011 г.  държавата заведе дела срещу Симеон за връщането на дворците „Врана“, „Царска Бистрица“, „Ситняково“, „Саръгьол“ и за 16 500 дка рилски гори.

И сега, в мандата на кабинета „Борисов 3″ на бившия премиер се предлага неизвестна сделка.

Между тези събития стои една огромна липса – въпреки решението от декември 2009 г. специален закон за „царската реституция“, който да постави нещата по местата им и ясно да разграничи кое е частното, кое държавното и кой на кого какво дължи, до днес няма. Нещо повече – работата по такъв закон така и не е започвала, включително и през трите вече управления „Борисов“.

Помежду им е и заведеното през 2010 г. от Сакскобургготски дело срещу държавата в Страсбург – заради мораториума.

Както и направеното през 2011 г., след завеждането на делата, искане от тогавашния регионален министър Росен Плевнелиев (подкрепено от адвокатите на държавата Ирен Савова и нейния екип) за отмяна на мораториума поради отпаднала нужда от него. Защото съдът вече постановяваше възбрани и запори върху ползването на дворци и гори по образуваните дела. Това предложение обаче бе отхвърлено от парламента и мораториумът си стои до днес. Трупайки аргументи за пред Евросъда.

Какво каза съдът?

Първо и основополагащо бе решението за „Кричим“ – единственият дворец, чието връщане бе отказано на Симеон Сакскобургготски от областния управител на Пловдив Тодор Петков. От името на държавата по него се явяваха покойният професор Владимир Петров и адвокат Любомир Денев.

През 2012 г. ВКС сложи точка на спора. А съдиите Костадинка Арсова, Василка Илиева и Даниела Стоянова окончателно и недмусмислено обявиха, че: Интенданството, на чието име са нотариалните актове за „царските“ дворци и гори, е било най-добре уредената държавна служба и имотът никога не е бил частно притежание на бившите монарси, както и че реституция по силата на решението на КС от 1998 г. е невъзможна. (Направеният впоследствие опит за преразглеждане на казуса „Кричим“ бе отхвърлен.)

Всичко това бе повторено и в решението „Саръгьол“. На 14 юли 2016 г. Камелия Маринова, Веселка Марева и Владимир Йорданов от ВКС потвърдиха: имотът безспорно е държавен. Отхвърлиха и аргумента на защитата на Симеон, че резиденцията е върната законно – по силата на общия закон за реституцията, който предвижда възстановяване на собствеността, ако е отнета без законов основание. Законово основание има и това е законът за конфискацията от 1947 г., обявиха върховните съдии.

По това дело обаче се появи и нов момент – че държавата не може да претендира от Симеон и сестра му обезщетение за имоти, които сама им е върнала, а на свой ред трябва да ги обезщети за направените подобрения и съдебни разноски. По „Саръгьол“ те бяха изчислени на 13 583,99 лв.

Направено бе и едно отстъпление от решението „Кричим“: с 2 на 1 гласа се прие, че при действието на Търновската конституция монархът е можел да завладява по давност имоти за себе си. Но, ако това е ставало без никаква връзка с правомощията и функциите му на държавен глава. Несъгласен с мнозинството бе Владимир Йорданов. Въпросното „пререшаване“ обаче не доведе до преразглеждане на собствеността върху „Саръгьол“.

В решението „Ситняково“ от декември 2016 г. Жанин Силдарева, Дияна Ценева и Ваня Атанасова потретиха: безспорно имотът е и винаги е бил държавен.

Но, подобно на „Саръгьол“, признаха правото на Сакскобургготски и сестра му да задържат имота, докато не им бъде изплатена пълна компенсация за направените там подобрения – по 19 329 лв., общо 38 658 лв.  Като се позоваха и на Протокол 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека, защитаващ правото на собственост – че понятието „притежание” е относимо и към „необезпокоявано упражняване в продължение на години правото на купувачи”.

Теглим ли чертата, ако управляващите зачитат окончателните съдебни решения (а ако не го направят, значи отричат и че сме правова държава), тe вече няма как отново да „отстъпят“ на Симеон правата върху имотите, сиреч да се откажат от дворците. Полето за споразумяване очевидно ще е парично. По влезлите в сила решения обаче подобни договорки изглеждат безсмислени – дължимото възлиза на малко над 52 хил. лв. А има ли и какви други сметки, не знаем.

В тази връзка и по повод Страсбург – един цитат.

Той е от решението на Софийския апелативен съд по бившето стопанство на УБО край Врана. Председател и докладчик е съдия Нели Куцкова.

„Цитираното от жалбоподателите дело C. of T. F. K. of G. & Others v. G. /Бившият крал на Г. и др. срещу Г./, постановено на 23.11.2000 г. от Голямата камара на EСПЧ, на пръв поглед сочи на казус, твърде сходен с настоящия – отнемане в полза на държавата на имоти, принадлежали на членовете на семейството на бившия гръцки крал.

Видно от мотивите на това решение обаче, съдът е приел, че имотите са били собственост на кралското семейство на Гърция преди отнемането им от държавата – закупени и заплатени от наследодателите на жалбоподателите от личните им фондове. ЕСПЧ е проследил хронологично законодателните актове и промените в статута на кралските имоти и тяхното одържавяване и последващо връщане на краля от 1923 г. до 1994 г.

Така например, след установяване на военната диктатура в Гърция през 1967 г., през октомври 1973 г. е издаден „законодателен декрет“, по силата на който цялото движимо и недвижимо имущество на бившия крал и на кралското семейство е било конфискувано в полза на гръцката държава. В същия „декрет“ е предвидена парична компенсация за членовете на кралската фамилия, която обаче не е била изплатена. След възстановяване на парламентарната демокрация, през 1992 г. било постигнато споразумение между гръцката държава и бившия крал относно имотите, което споразумение впоследствие било инкорпорирано в закон № 2086/1992 г. Този закон обаче бил отменен през 1994 г. със Закон № 2215/1994 г.

Обсъждайки дали е нарушен Чл.1 от Протокол № 1 за защита на собствеността, който гласи: „Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишаван от своите притежания, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право;

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби“, ЕСПЧ приема следното: През 1994 г. гръцката държава е интервенирала в мирното притежание на жалбоподателите, но Закон № 2215/1994 г. представлява правна основа за цитираната интервенция и е в съответствие с изискванията на чл.1 от Протокол № 1; Обсъждайки политическите, икономическите и социални условия, при които е приет атакуваният Закон № 2215/1994 г. и изразявайки известни съмнения относно смисъла да бъде приет такъв закон почти 20 години след обявяване на Гърция за република, Съдът все пак приема, че тези съмнения не са достатъчни да отнемат на Закон № 2215/1994 г. неговата легитимност, че е приет в обществен интерес;

ЕСПЧ приема обаче, че този закон нарушава Чл.1 от Протокол № 1, тъй като в него не се съдържат никакви разпоредби за компенсация на собствениците и е нарушен балансът между защитата на собствеността и изискванията на публичния интерес.

Настоящият съдебен състав намира, че с оглед на различната фактическа обстановка и неустановените собственически права на ищците М.-Л. Б. Х. и С. Б. С., изводите на ЕСПЧ по цитираното дело C. of T. F. K. of G. & Others v. G. /Бившият крал на Г. и др. срещу Г./ не са приложими към настоящия спор и не обвързват българския съд.„

Автор: Елена Енчева

Текстът е препубликуван от специализирания на правна тематика сайт Defakto с тяхно разрешение.