Днес е празник за Европа и като че удачно ден на размисъл в България. И определено има върху какво да се замислим в деня, в който Европейският съюз е изправен пред ново бъдеще – без Британия, с ядро от държави, които искат да засилят своята интеграция, и периферия от популисти, които не знаят каква посока да предприемат. България също трябва да избере своя път напред.
Христо Христев е преподавател по право на ЕС в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и доктор по публичноправни науки и право на ЕС от Университета в Нанси. С него си говорим за Европа, България и изборите, които ни предстои да направим.
Какво отбелязваме днес?
Отбелязваме 60 години от подписването на Римските договори, които в общи линии са същинската основа на европейското обединение. Иначе казано, празнуваме шест десетилетия развитие на европейска интеграция. Този юбилей обаче се случва в един особен момент, в който Европейският съюз е изправен пред доста сериозни затруднения. Пред може би най-сериозните изпитания, които процесът на европейска интеграция е имал досега.
Истината е, че този цикъл на кризи, на който сме свидетели през последните няколко години, е явление, предопределено в порядъка може би на 10-15 години преди това. Тази буря не е възникнала изведнъж ситуация. Макар това да не е първата криза по пътя на европейското обединение, то мащабът на изпитанията, пред които сме изправени днес, е много сериозен.
Очевидно е, че големият брой държави, които формират ЕС след 2004 г. и 2007 г., все по-трудно успяват да изграждат консенсус или да постигат достатъчно широка политическа воля, за да вземат решение по ключови въпроси. Все по-явно е, че между тях съществуват множество различия за това как трябва да се развива Европейският съюз.
Факт е също, че в определени държави от съюза е налице ерозия на публичната легитимност, на доверието на гражданите в Европейския съюз. Достатъчно красноречиво в тази връзка е това, което се случи в Обединеното кралство.
Та, да, днес ние празнуваме 60 години от Римските договори, но колкото и пъти през последните 10-20 години да се казва, че ЕС трябва да се промени, за да продължи напред, истината е, че тази промяна все още я няма и затова сме в трудна ситуация. Може би най-накрая ще си дадем сметка, че времето за намиране на нов път, през който могат да се преодолеят слабостите на ЕС, вече изтича.
Защо тези кризи не могат да бъдат разрешени толкова време?
От една страна, вероятно има едно злощастно стечение на обстоятелства. Имаме икономическата криза от 2008-2010 г., която отключи този кризисен цикъл. След това имаме бежанския и имигрантския поток от Близкия изток след избухването на гражданската война в Сирия.
От друга страна имаме, за съжаление, ясната, явната, целенасочена конфронтация на Москва със свободния свят. Включително целенасоченото провеждане от страна на режима на Путин на политика за дестабилизация и разпадане на ЕС, която властта в Кремъл очевидно разглежда като жизненоважна за съхранението на неоимперска Русия и на самия режим на Владимир Путин.
Оказа се изключително трудно да се управляват и преодоляват тези кризи при цялото съчетание на толкова много проблемни фактори и при голям брой държави членки с толкова различни политически и икономически реалности, с различни виждания за бъдещето на ЕС.
Как си обяснявате, че националисти и популисти, които винаги са били против обединена Европа, днес са и против Европа на много скорости?
Да, факт е, че сега, когато Европейската комисия и държавите основателки казват: “нека ЕС да се развива на различни скорости”, изведнъж националистите и популистите в България, Унгария или Полша отговарят: “Не, дайте да бъдем заедно”.
Аз не мисля, че изобщо може да се очаква разумна политика от популисти и националисти. Този тип отношение към проблемите на обществото сам по себе си е ирационален.
Обяснявам си реакцията им по следния начин – един от основните начини те да привличат внимание и да генерират някаква обществена подкрепа е говоренето срещу ЕС, антиевропейската им реторика, противопоставянето на едни или други проблеми на европейско ниво, които те считат, че съществуват. В този контекст, реакцията на тези политически артисти срещу ЕС на повече скорости е следващият естествен ход, който те могат да играят.
В тази връзка обаче не трябва да забравяме, че макар да са облечени в народни носии, милиционерите от ВМРО и другите “патриотични” формации, които ходят да играят представления по границата, докато си подават топката с ДПС, само формално заемат мястото на крайна десница или левица, но всъщност си остават най-обикновенни милиционери. И действат по милиционерски.
Има ли алтернатива за европейския път на България и стои ли тя на картата на тези избори?
В чисто политически контекст има.
Има две формации, които за мен категорично са доказали своята европейска ориентация. Едната, разбира се, е „Да, България“, към която аз имам определено отношение, другата е „Нова република“.
Оттам нататък, за съжаление, досегашните основи политически партии във все по-голяма степен, явно или скрито, пряко или непряко, се опитват да отдалечават България от европейското ѝ развитие.
Може би за БСП, която за съжаление в твърде висока степен зависи от носталгичните и проруски настроения в България, това е обяснимо.
Може би за ДПС, която до голяма степен се оказва партията на ключова част от агентурата на Държавна сигурност и партията, която институционализира политическата корупция в машина, това също е обяснимо.
Защото намесата на Европейския съюз, на европейските институции, прилагането на европейското законодателство прави тяхната игра много по-трудна.
Това, което аз не мога да си обясня обаче, е защо ГЕРБ, които претендират да са „Граждани за европейско развитие на България”, от година-година и половина все по-отчетливо започнаха явно и неявно да заемат позиции, доста далечни от европейския път на развитие на България.
Бих казал, че за мен, за съжаление, сред основните политически сили, които имахме досега, няма реален гарант на европейския път на България. Затова, ако има някаква надежда, тя е в алтернативните, в новите политически формации и, надявам се, в българското общество, в българските граждани, които дори да не са политически активни, осъзнават значението на принадлежността на нашата страна към Европейския съюз и всички възможности, които това ни дава.
За 10 години в ЕС какво постигнахме и какво трябва да постигнем?
Това е труден въпрос, защото, от една страна, като държава, като политика, като институционална система бих казал, че България пропиля тези 10 години. Ние не използвахме ефективно мястото си в ЕС в този период от време. За нас ЕС се свеждаше през тези 10 години до торбите с пари, които европейският бюджет ни дава под формата на субсидии. За 10 години България не надмогна да говори за ЕС като нещо различно от елементарната консумация на европейска облага през фондовете.
Европейският съюз обаче е нещо много повече от европейските фондове. Реалните възможности, които ЕС разкрива, изобщо не се ограничават до субсидиите от европейския бюджет. Европейският съюз преди всичко е една отворена и конкурентна икономическа среда, която разкрива неимоверни възможности за тези в България, които могат да създават. За предприемачите, за тези, които могат да раждат иновации, които могат да се конкурират с идеи и качество, на това, което произвеждат като стоки или услуги, в останалите държави в Европа.
На следващо място, вътрешният пазар на Eвропейския съюз разкрива огромни възможности пред българските граждани да се реализират навсякъде, да се образоват навсякъде, да трупат ноу-хау и познания за работата, която вършат в едни или други области, и за живота в тези други страни, където тази работа се върши най-добре. И по този начин да осъществяват трансфер на социален капитал към България.
Какво постигнахме за 10 години в ЕС. Ако щете, освен всичко друго това, което идва към България като икономически ефект от над 2 млн. българи, които работят извън България в рамките на други държави на ЕС, също не трябва да бъде подценявано.
В заключение бих казал, че ползата от ЕС е голяма както в икономическо отношение, така и в цивилизационно отношение. Защото освен непосредствените икономически облаги, които черпим, от участието си в европейското обединение получаваме възможността да компенсираме също слабости и дефицити, които имаме поради това, че дълго време сме били откъснати от общия поток на развитие на Европа, поради това, че дълго време сме били едно несвободно общество.
В крайна сметка, както и да го гледаме, основният правен, политически и институционален гарант за развитието на България като европейска демократична държава днес е Европейският съюз. И смятам, че ако ние нямахме този исторически шанс да влезем в Европейския съюз, днес щяхме да сме една много по-маргинализирана, една много по-проблемна държава. Щяхме да сме някаква картина, подобна на тези псевдодържави в непосредствената периферия до Русия, които по исторически причини тя счита, че може да моделира както намери за добре, за да удовлетвори своите интереси.
Не трябва да има никакви илюзии, че гаранцията днес България да има шанс за нормален път на развитие и тук да не се прилагат сценарии със зелени човечета, автономни народни републики и етюди на граждански войни, да не се изкарват снайперисти да стрелят по протестиращите хора това е принадлежността на България към Европейския съюз и към НАТО.
