SHARE

Ксавие Лапер дьо Кабан

LAPER_CABЕвропейският съюз е изправен пред толкова предизвикателства, че не знам кои са най-трудните, но самият факт, че можем ежедневно и непрекъснато да ги решаваме заедно, вече е чудо сам по себе си. Miracle, нали?! 28 страни, 500 милиона души, демократични държави, свободно избрани правителства, които всеки месец се събират, за да решават заедно за нашето общо бъдеще, за нашата съдба. Това е вече голямото чудо. Това е нещо, което е абсолютно неразбираемо извън Европа, мога да ви уверя. Ние го приемаме за даденост, но то абсолютно не е.

Когато България се присъедини към Европейския съюз, тя се съгласи съдебната й система да е под наблюдението на Европейския съюз. И тя НИ е обещала да направи нужните реформи, за да има една правова държава, която работи, както трябва според нашите стандарти. Това означава, че когато аз и моите колеги коментираме проблемите в съдебната система, по абсолютно никакъв начин аз не се меся във вътрешните български проблеми.

За мен Европейският съюз е едно семейство от страни, които са много различни и такива ще останат завинаги. Целта на Европейския съюз не е да сме еднакви, идентични. Целта е да сме по-силни заедно и след обединението да сме по-независими. Също Европейският съюз е един правен съюз. Ние живеем в една рамка от закони, които се казват директиви, и всички би следвало да ги споделят, уважават и прилагат. И затова да бъдеш член на Европейския съюз е доста отговорно и също така доста трудно. А страните, които не са членки на Европейския съюз, те нямат това задължение. Това общо право е една много силна рамка, която помага на общността и на гражданите да бъдат сигурни, че техните права ще бъдат запазени. И също задължава управляващите   да се подчиняват на тези закони.

Кристиана Илиева, издател на L’Europeo, Amica, Bravacassa

KristinaIlievaИскам от хората, с които работя, да материализират ценностите. Ако приемем думите за вещи – да опредметим красотата. Защото тя е ефимерна работа. Вярвам, че трябва да направим така, че хората да я докосват. Да я желаят. Да събудим страстта в тях. Не зная дали става ясно… Ние сме пишещи хора, думите са нашето богатство, нашето оръдие на труда, инструмент. Така, както зъболекарят има своите оръдия, нашият свредел е не по-кротък от неговия. Хората, с които работя, са много по-ловки, по–подготвени от мен, те са виртуозите.

Не ме интересува красотата без смисъла и смисълът без красота. Интересуват ме, когато са заедно. Вярвам в тази категория, Ивет – красотата е красота. Това много трудно може да се промени. Както ще се съгласим, че хубавата жена е хубава жена. Важи за мъжа, децата, любовта, естетиката, ума… Принципите са вечни. Красотата е смисъл. Смисълът е красота. Хубавото е хубаво. Лошото е лошо във всяка една епоха. Това са вечните принципи. Това е моята битка. Аз се боря за това. Хубавата Елена си е хубавата Елена, не случайно е влязла в митологията – какво можеш да ми разкажеш, че светът помни какво се е случило, как са протекли събитията, помни ли Менелай? Светът я помни защото е била хубава и е имало едни хора, които се борили за нея. Красотата провокира исторически процеси, не е ли това най важното?

Юлия Берберян, през 2016-а носител на наградата „Майка“ на Женската тенис асоциация

БерберянАми в никакъв случай върхът не е за… Не знам как да го кажа… За мръсниците, но това не е хубава дума. В никакъв случай върхът не е за непочтените. Наистина в момента в световен мащаб имаме драстични примери. И не само в България. Това, което се случи с Brexit-а, абсолютно завинаги ще ни забрани на нас, българите, да казваме: “Е, това може да се случи само в България” (смее се) Да! Така е.

Разочарована съм от това и не мога да забравя, че голяма част от живота ми мина в лъжата на комунистическия режим. В унижението! В унижението, за мен специално, в комунистическия режим. След това съм разочарована от това, че бяхме невероятни наивници и тогава, когато комунистите бяха толкова уплашени, че продаваха огромните си жилища и какво ли не, защото се притесняваха, че “новата власт” ще им ги вземе, както те са взимали едно време… през това време ние скачахме по площадите и оставихме тайните служби отново да поемат нещата в свои ръце – Държавна сигурност. Сега уж няма Държавна сигурност, но хората ги знаем персонално, нали, които дърпат всичко. А има и много, които не знаем, и те са свързани с тези тайни служби. Както и да се наричат сега. Разочарована съм от това, че в последно време политиците от мнозинството направиха прекалено много компромиси. Необосновани! И за да бъда съвсем точна и конкретна, мога да кажа, че съм разочарована от този компромис, че тази, която свали Бойко Борисов от власт, сега е омбудсман на републиката. От чисто принципна гледна точка. Това ме задушава. Не мога да дишам. Това е много разочароващо. И давам това просто като пример, за да опиша ясно за какво говоря. То да беше само това, човек да се помири. Но тези примери са страшно много. И в КТБ, и къде ли не?! Разочароващо за мен е, че избраниците на народа са толкова невидели, че продължават да си купуват все по-скъпи и по-скъпи коли и все по-скъпи и по-скъпи коли. Това е разочароващо.

Камен Алипиев-Кедъра, спортен коментатор в БНТ

Kamen-Alipiev-KeduraСтабилност? Какво? Какво каза (смее се) Моля, би ли повторила пак?! Стабилност?! НЕ МИСЛЯ. Не мисля, стабилност. Стабилността ражда някакви вампири, е*ати, не знам. Масови убийци сигурно ражда стабилността.

Стабилност, да. Стабилност от гледна точка на това да знаеш, че можеш да си осигуриш образованието на детето, че може да си заведеш семейството на почивка. Да, може би това е стабилност, която е хубава.

Но стабилност – да живееш в някаква уседнала среда и да убеждаваш другите в това, че като нищо не става, е стабилност. Това е невероятно тъпо, това не е оскиморон, това е просто символ на нисък интелектуален потенциал. Айде, да го кажа така.

Ти нали разбираш, че ние живеем в някаква среда, в която, ако ти самият не го правиш, вече наистина няма как да отсееш кое е добро и кое зло. Защото медиите са нещо ужасяващо. Аз съм забранил да ме наричат журналист.

Защото, да, в тази професия има супер готини хора, имаше супер готини хора и едно време.

Това е някаква българска традиция, може би от времената на Алеко Константинов – най-добрият от всички. В смисъл четете Алеко Константинов и няма смисъл да си говорим. Още от тези времена всички смятат, че жалките журналя могат да бъдат напазарувани. Тези жалки журналя са личности – те работят цял живот, в голямата част не за парите, а за това да имат име. Единственото нещо, което ще ти остане след това, е да имаш име, а не да имаш пари в банката или вила на морето.

Христо Иванов, „Да, България!“

Христо-ИвановКогато ние се намираме в една такава криза на действителността сама по себе си – за нас, за бъдещето, изведнъж пропагандата става много по-успешна. Що се отнася до пропагандата, на мен две неща ми се струват важни. От една страна, ние много закъсняваме с процеса на осъзнаване на инструментариума на пропагандна обработка на общественото мнение. Това е въпрос на базова компетентност. Тоест, ако ти искаш успешно да плуваш през морето от информация, трябва да си способен да си даваш сметка за това как всяко едно парче от информация е конструирано. Идеята, че някъде съществуват тотално неутрални пропагандни информационни обеми, умря с бюлетина за нивото на р. Дунав. Това беше последната абсолютно обективна фактология, която се лееше от медиите.

В крайна сметка критична маса от това, което имаме като елит, са всъщност пряко и непосредствено наследници на онази късна социалистическа прослойка, която се занимаваше с това, абсолютно нагло да лъже, че вярва в социалистическата идея и в Съветския съюз.

Никога няма да забравя нещо, което Иван Славков в едно свое интервю беше споменал. Само малък детайл – как купувал от западни страни играчки на децата в семейството и ги лъжел, че са произведени в Съветския съюз. Ето това е пропаганда. Показва до каква степен са били и остават готови същите тези хора, буквално от същия този клан, да мамят. Но какво се случи 20 години по-късно с този консенсус?

За тази, най-базовата част от социалната пирамида се случи следното нещо – изнесохме 2 млн. души. Фактически продуктивното население на България се подели – 2 млн. навън, 3,5 млн. тук, като продуктивността на тези отвън е по-висока, т.е. всъщност все по-голяма част от БВП на България, независимо дали това се засича или не се засича от статистиката, се произвежда извън България. Най-големите инвеститори в България са тези хора, техните пари, които пращат на своите семейства.

Те са това, което компенсира тоталния отказ да имаме адекватна социална, образователна политика, на фона на който различни хора се обявяват за успешни социални, здравни министри и т.н. Тези хора, тази разполовена българска общност между диаспората и тук, е един голям политически въпрос, който ние трябва да решим на страшно много нива и тепърва трябва да се занимаваме с него.

Валери Гюров, архитект

Валери-ГюровНачинът на управление на града. По никакъв начин не се управлява с някаква мисъл за бъдещето и визия къде искаме да бъде София след 5 години или 10 години и се правят някакви неща на парче. Тук европроект, там европроект, дори се копираха модели и тенденции, но ако хората, които управляват града, нямат визия, че искат София да бъде еди-каква си, тя ще бъде никаква всъщност. Реално София според мен е на доизживяване от това, което ни е оставил социализмът като инфраструктура и някакви опити на парче да закърпим конкретната транспортна структура.

Петър Кауков, театрален режисьор

Петър-КауковТогава бях започнал да се замислям за съдбините на България… и така видях в Бай Ганьо националния герой и това, което е писано преди повече от 100 години от Алеко Константинов, което и до ден днешен продължава да ни бъде големият проблем. Тогава бях написал за програмата на спектакъла, че Бай Ганьо е вечният български герой, защото той винаги стои между мечтата по Европата и корена, здраво забит в сърцето на Балкана. Този широк разкрач на героя и на нашия народ продължава да бъде някаква тегоба, от една страна,  а, от друга страна, е нещо, което прави житието ни интересно. Струва ми се, че ако съумяваме да си извадим поуките от тази позиция, която имаме, не само географска, а и манталитетна, би трябвало да можем да извадим най-ценното и от двете. За огромно съжаление това се случва в редки мигове през тези изминали над 100 години от написването  на текста.

Хроме, графити художник

http://streetfiles.org/photos/detail/333376
http://streetfiles.org/photos/detail/333376

Човек оставя следи във всякакви места и оттам нататък няма много послания. С нещата, които правя, не казвам на хората „Бъдете еди-какви си!“ или „Пазете чисто!“, или „Обичай ближния!“. Не.  За мен графитите, така както аз ги усещам, са нещо доста егоистично и не се интересувам от реакцията на хората. Аз го правя за себе си. Оттам нататък, ако на някой му хареса, съм ок, ако не му хареса – също съм ок. И честно казано, не ми пука. За мен това е като отпушването на тапата на ваната. Събират се някакви неща и в един момент отиваш и правиш нещо, без да питаш никого, когато, както и където ти хареса. Конкретно в моите работи се опитвам да пазя частната собственост и никога не рисувам по току-що санирани сгради. Избирам си мостове, калкани, покриви, места, които малко или много са ничия собственост т. Не ми е готино да нарисувам на някой прясно боядисаната гаражна врата.

Самуил Петканов

Самуил-ПеткановВиж, България поне последните 100 години е преживяла далеч по-ужасни неща. Преживяла е войни, преживяла е отвратителни тоталитарни режими, преживяла е грандиозни икономически кризи. В България в момента, колкото и зле да ни изглежда настоящето и безперспективно, според мен това е грешен подход на ума. Трябва все пак, гледайки в миналото, да не си казваме, че кренвиршите са били истински. Защото може и в миналото да е имало някакви такива неща, които днеска да ни излглеждат по-хубави, но като цяло сега живеем възможно най-добре и най-мирно. Надявам се да продължим да живеем така, и по-хубаво, отколкото да се влошаваме.

Панчо Пасков, участник на олимпиадата в Рио, фехтовач

Панчо-ПасковНе знам кое е най-трудното. Въпрос на избор е. Въпрос на ценности. Видял съм и другите неща, но за мен това има смисъл и това ме прави щастлив и ми носи емоции, които не мога да изпитам с нито едно от изброените. И, да, чувството на състезание, адреналинът… няма къде да се изпита наистина! Имах един период от една година, в който бях контузен и някаква носталгия ме обзе точно по този адреналин, по състезателната обстановка. Не може да се опише, просто трябва да се изживее. Наистина!

В началото просто трябва да се допреш малко по-близо до фехтовката. Да дойдеш, да видиш за какво става въпрос и тя самата ще те запали, така да го кажа. Просто разбираш, че наистина развива изключително много качества, които ти помагат и в ежедневния живот. Изгражда те като личност, като човек.

Ивайло Воденов, най-успешният съвременен треньор по фехтовка

term4Нашите инициали, на България, върху нашите екипи бяха почти незабележими. Ние не мислехме на тренировките за друго, само за това нещо – нас не ни различаваха на олимпиадата, само на нашите анцузи отзад не пишеше България. Пишеше го отстрани, с малки букви и не можеше да се види. Ние се чудехме как да показваме, че сме от България, като ходехме из олимпийското село. Искахме да знаят, че има българи там. Сложихме знамена веднага на терасите и се скарахме на другите, че нямат. Те ни обясниха, че било кичозно със знамената, а нашият блок беше най-малко накичен. Ние се борехме през цялото време да знаят, че има българи в блока. Без значение дали някой ще ни го оцени, или няма да ни го оцени, ние искахме да покажем, че сме българи, и се чудехме как да слагаме инициали навсякъде по нас, че сме българи. Просто да показваме и да се чува за това нещо. Нямаше как да вземем знамена по време на състезанието, защото нямаше и награждаване. Това ми беше най-голямата мечта, всеки мечтае за нещо, но аз исках най-вече заради флага, който той да го вземе, да излезе отвън… Патриотизмът трябва да се излъчва, да го чувстваш.

Боян Петров, Човек на годината 2016-а за цялостен принос

Боян-ПетровМного ясно си го формулирах сега при последната експедиция – търпението е най-важното като психическо качество. Да изчакаш момента. Както в живота – нетърпелив си нещо да се случи, то все не идва, ти изгаряш отвътре. Последните върхове, всичките, ги качих с търпение – изчаках точния момент, точния час и направих такива атаки, при които нямаше начин да се проваля. Физиката е много важна, но командите идват от мозъка. За всяко преместване на крака трябва да ти дойде отгоре, затова често много добре физически подготвени атлети не са успешни по върховете, защото не могат да го докарат докрай. Да се мъчиш… и то – съзнателно! Защото всяка крачка нагоре винаги е едно мъчение. Дълго мъчение – 9, 10, 12, 15 часа атака, и то непрекъснато. Установих, че колкото по-трудно става, толкова по-интересно ми е и стъпвам с настървение нагоре. Това е хубаво. Интересни са ми трудните върхове – тези, които трябва да ги мислиш как се изкачват. Лесните места ги забравям много бързо.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.