„Целият свят е сцена и всички хора”… честват 400-годишнината от смъртта на Шекспир. Преди две години се навършиха 450 г. от рождението му, но в световен мащаб събитията, които го отбелязаха, бяха по-малко. Не би било вярно, ако се каже, че славата на поета започва след смъртта му. Шекспир е изключително популярен още приживе и дори успява да се замогне от таланта и труда си. Сега няма да обърнем поглед нито към биографията на Барда, нито към противоречивия въпрос за авторството на пиесите, сонетите и поемите, защото в този текст когато става дума за Шекспир, се има предвид автора на творбите, който и да е той (тя или те).
Оказва се много трудно да се намерят взаимовръзки между произведенията и личния живот на Шекспир, като по този начин се „конструира” биографията му. Пиесите не ни казват нищо за личните пристрастия на автора си. Липсват каквито и да са доказателства, че този човек въобще е плавал по море, въпреки че в диалога на някои от пиесите му са вмъкнати детайли, професионален жаргон и познание на „истински” моряк. Същото важи не само за корабоплаването, но и за астрономията, политиката, медицината, физиката, военното дело, финансовите операции, историята, черната магия (може би и бялата, червената, жълтата или виолетовата), и т.н., и т.н.
И все пак, какво го е направило толкова популярен и все още го държи на върха на славата? Четиристотин години на гребена на вълната е невероятен успех, който все още не е надминат дори от поп-иконите Бийтълс и АББА взети заедно. Бъдещето ще покаже, но поне засега изглежда, че Шекспир е най-комерсиалният творец в историята на европейската цивилизация. Да, древногръцките и римските автори са с 15-20 века по-ранни от него, но не са толкова добре познати на широката публика.
Разбира се, не всички хора са чели и пиесите на Шекспир, но едва ли по света има човек с основно образование, който да няма поне смътна представа за сюжета на „Хамлет” или „Ромео и Жулиета”.
Как е възможно едни и същи произведения да предизвикват както възторга на широката публика, така и задълбочения интерес на учените? Как възвишеното и низкото се съчетават в единна амалгама, при това – вълнуваща?
Вероятно ще ни бъде полезно кратко припомняне за спецификите на театъра в Англия по времето на Елизабет I:
В повечето случаи театралните сцени са дървени площадки във вътрешния двор на страноприемница. Представете си двора на някой български манастир, например Бачковския. Сега си представете, че в този двор няма църква, а в единия край на двора е поставена дървена площадка. В двора, пред сцената, има правостоящи зрители (платили вход от 1 пени), а отстрани и срещу сцената, в галериите, има редове с пейки, като седящото място струва двойно, а възглавничката към него – тройно. Галериите над сцената също са част от игралното пространство – те служат, да речем, за балкона на Жулиета, стражната площадка в двореца Елсинор и т.н.
Без нужда от повече подробности, трябва да се отбележи, че в елизабетинска Англия представленията не са само театър; те са (в различни случаи и по различен начин) освен това и: вестник, концерт, политически митинг, особен вид състезание (вътре в трупите и между трупите) и какво ли още не… Иначе казано, елизабетинският театър е предлагал повечето от познатите форми на социално общуване и забавление. Един вид, ренесансова „мултимедия”. Която, между другото, понякога е предлагала и възможности за реклама, ако съдим по репликата на Първия гробар в „Хамлет”:
„Бягай сега при Йохан, па ми донес една кана вино.”
Според проф. Марко Минков най-вероятно Йохан е бил съдържателя на кръчмата в съседство с театър „Глобус“. Веднага става ясно колко разнородна е била публиката – занаятчии и работници (правостоящи в партера) и седнали в галериите аристократи и богати граждани.
Другата важна особеност на елизабетинския театър е, че трупите са били акционерни дружества. Възнагражденията на артистите пряко са зависели от приходите от представленията. Шекспир е писал пиесите си, за да бъдат играни пред публика, а не за да бъдат четени години след това. В текстовете им има доста препратки към актуални политически събития, които служат като ориентири при предположенията за датировката на написването им. Бардът от Страдфорд на Ейвън е съумял да създаде особена, непозната до момента драматургична форма, която е била комуникативна с най-широк кръг зрители, а те никак не са били малко, ако съдим по откритите счетоводни отчети на театър „Глобус”.
Шекспир ни е завещал една от най-живите форми на това изкуство, именно защото се е стремял да „говори” на всички свои зрители. Не само на лордовете от галериите, очаровани от красивите стихове за смисъла на Битието, удобно седнали на меки възглавнички с чаша испанско или френско вино в ръка. Но и на занаятчиите от партера, които по време на действието основно са пиели евтино вино или бира (от пивницата на гореспоменатия Йохан), докато отвреме-навреме свойски са подвиквали към актьорите и са се ръгали един-друг с лакти при всяка еротична или актуална „смешка”, или пък са използвали анонимността на гъстата човешка маса, за да поопипат някоя сочна перачка или готвачка от съседната на театъра кална улица.
Още през 1964 г. полският изследовател Ян Кот в „Шекспир – наш съвременник“ стига до извода, че раждането на елизабетинската драма много прилича на раждането на киното. Развива се нова техника на разказване, която е непозната до момента, но е способна да привлича широк кръг зрители, били те образовани или не. С други думи, Шекспир е създал сценичен изказ, който и до днес можем да видим в сценариите на холивудския филм, съдържащ сходни основни елементи.
Да вземем за пример съответствията между „Хамлет” и два от най-големите холивудски супер-хита – „Междузвездни войни” и „Властелинът на пръстените”:
– Главен герой, който е или изключителен (на когото се възхищаваме), или съвсем обикновен (прилича на нас или на някого, когото познаваме), който обаче извършва нещо изключително – Хамлет, Люк Скайуокър, Фродо Торбинс;
– Главен антагонист, надарен със същите (или превъзхождащи) качества като главния герой, но защитаващ противоположна визия за света – Клавдий, Дарт Вейдър, Саурон;
– Верен приятел/съратник – Хорацио, Хан Соло, Самознай Майтапер;
– Учител, който насочва главния герой – Призракът на бащата на Хамлет, Оби уан Кеноби/Йода, Гандалф;
– Героиня от женски пол (кралица и/или принцеса), притежаваща неподозирани качества, включително способност за саможертва, подпомагаща главния герой – Гертруда и Офелия, Лея и Амидала, Арвен и Еовин;
– Помагачи/съучастници на главния герой от по-нисък ранг – Бернардо и Марцел, C3PO и R2D2, Пипин и Мери;
– Герой от по-нисък ранг, който е бил принуден от обстоятелствата да се противопостави на главния герой – Лаерт, Ландо Калрисиан, Смийгъл/Ам-Гъл;
– Голям проблем, който трябва да бъде разрешен (власт, любов, брак, справедливост и т.н.);
– Определено време, за което проблемът трябва да бъде разрешен, в противен случай ще настъпи някакъв катаклизъм (злото ще възтържествува над света, неподходящ човек ще вземе или задържи короната, влюбените ще се разделят или няма да се съберат, огромни несправедливости ще връхлетят героите и т.н.);
– Еволюция на героите: в началото те искат нещо, но накрая или го получават частично, или получават нещо друго, към което несъзнателно са се стремили (Хамлет умира, но Справедливостта възтържествува; Дарт Вейдър умира, убивайки Императора, и в смъртта си се завръща към добрата страна на Силата; Люк Скайуокър не се жени за принцеса Лея, но тя се оказва негова сестра; Хан Соло не спечелва много пари, но се жени за Принцесата; Фродо Торбинс унищожава Единствения Пръстен, но остава самотен и неразбран).
Изброените примери могат да продължат…
Изглежда, че има два варианта: или Шекспир е писал за Холивуд, или алчни продуценти поръчват на сръчни сценаристи да препишат със свои думи някоя шекспирова история, за да печелят все повече пари. Най-вероятно третият вариант ще се окаже по-верен – Бардът от Стратфорд на Ейвън не е изобретил нова форма на драматургичен изказ, а по-скоро е открил естествената форма на разказ, която умът възприема най-лесно, а душата се вълнува.
Австрийският пианист и композитор Артур Шнабел казва: „Сонатите на Моцарт са забележителни – те са много лесни за децата и много трудни за артистите.”
Горното се отнася и до пиесите на Шекспир. Сюжетите им са лесни за разпознаване и възпроизвеждане (както и мелодиите на Моцарт), но драматургичната им тъкан в дълбочина е натоварена с много сложни пластове на познание за човешкото Битие. Всеки зрител може да открие собствения си изказ в рамките на една пиеса или представление. Можем да следваме криминалната интрига в „Хамлет” или да се замислим над въпроса „Да бъдем или не”; да възприемем „Бурята” като феерична приказка, или като елегия за прошката; а в „Макбет” да се ужасяваме от мистичните вещици или пък от разяждащата поквара на стремежа към власт.
Всеки има възможността да се вълнува и правото да поеме толкова, колкото е собственият му багаж – емоционален и интелектуален. Бардът ни предлага не само да убием час-два в тъмния салон, но и да се срещнем със самите себе си.
Шекспир рисува човешката душа. Според това как я виждаме, разбираме какви сме.
