„Нема, нема, пък си… .мамата“, казал шопът, когато видял за пръв път заря.
Въпреки че Тодор Живков беше просто един находчив, амбициозен и интелигентен (макар и необразован) партиен апаратчик, ние имахме чувството, че той е вечен, и макар и смъртен, твърде дълголетен.
Дори имаше политически виц за замразени за 100 години американец, руснак и българин, които били събудени някъде далеч напред в XXI век и на които първото им желание след събуждането било да прочетат днешен вестник. Е, и тримата плакали, след като чели вестниците.
Американецът прочел за преходното червено знаме на труда, което минало от Вашингтон в Калифорния, руснакът се осведомил за новите сблъсъци на полско-китайската граница, а българинът научил че на 56-ия конгрес на БКП за генерален секретар е преизбран другарят Тодор Живков.
Така че, въпреки че новината за свалянето на Тодор Живков ни дойде като гръм от ясно небе, първо, тя не беше неочаквана – в цяла Източна Европа вреше и кипеше, второ – имаше достатъчно индикатори, че ни чакат големи промени.
Например държавната телевизия беше занемарила идеологическата си роля и ако си поиграете да намерите програмата на БНТ в месеците преди 10 ноември, ще откриете чудеса – преобладаващо западни филми и музика, малко новини, големи забавни блокове и много новаторство. Странно, досега не съм чувал никой да говори за това. Това си беше истинско затишие пред буря. Вестниците също вече не бяха толкова отчайващо скучни, от време на време ставаше дума и за любов, и за секс, и за нещата от живота. В цветния „Диалог“ дори имаше яки снимки.
Не знам дали сте гледали някога на място, където ще прескочи искра, или ще удари гръм — ето, ето сега, ето след секунда, и винаги искрата/мълнията ви изненадва, винаги нещо подскача у вас изненадано. Та с бай Тодор беше същото. Нямахме идея какво ще се случи, нямахме идея къде ще удари гърмът, но знаехме (по-скоро чувствахме), че някъде ще удари.
Чувам съображения: 10 ноември не е важна дата, защото ние нищо не правихме тогава — седяхме си по къщите и чакахме историята да ни изненада. Има тежест в този аргумент и трябва да помислим добре дали да не изберем за официална дата на началото на нашата кадифена революция протестите пред „Кристал“, майките в Русе или протестите около екоконференцията в София.
Но, от друга страна, у всеки българин в съзнателна възраст по онова време се е врязал завинаги споменът как е посрещнал новината на 10-и — аз например бях в казармата. А помнят ли всички българи какво са правили на 3-ти? Или на 9-и? Аз, честно си признавам, самия трети не го помня, но 50 пъти разпитвах Джорето, сега виден лекар в „Пирогов“ за протеста пред „Кристал“, където той беше присъствал.
Бях в казармата и се криех в стаята на компютърджиите при моя скъп приятел Любето, с когото създадохме страхотни неща в интернета след 99-а година и който пишеше софтуер по задание на комсомолския секретар. Компютърът нямаше дори твърд диск, а всеки път зареждаше от дискета. По онова време твърдият диск беше лукс.
Тоя път бяхме 6-7 човека в стаята, която се намираше точно срещу стаята на дежурния офицер, пиехме ултралуксозното нескафе (което май аз бях донесъл от София, което се набавяше „с връзки“, за народа имаше анголско или виетнамско мляно), приказвахме си глупости, някой цъкаше на компютъра, когато в стаята влетя един младеж (дали не беше колегата Иван Боцев?) и изрева: „Абе, чухте ли? Бай Тошо падна!“. Изревахме и ние от радост, спонтанно скочихме и ударихме едно хорце без музика.
Гърмът удари и бъдещето дойде.
Беше малко преди вечеря, тръгнахме към плаца, където полкът се строяваше вече за ядене. Строят жужеше като разбунен кошер, а офицерите дори не правеха опити да ни озаптят. Мисля че за тях шокът беше поне двойно по-голям.
Това беше моментът, в който снежната топка се завъртя, лавината тръгна… и така до днес.
Четох пак в някакъв блог мрънкане, че стига толкова преход, стига толкова цикличност, хората са се уморили и искат да си гледат живота. Ами имам изненада за вас, „хората“ — това е то, нормалното състояние на нещата — динамично. Демокрацията е един сизифов камък, който трябва да се търкаля непрекъснато нагоре, и като падне надолу, пак да се изтърколи нагоре. Спокойствието може да настъпи само като в затвора, чак когато някой врътне ключа в ключалката.
Прочетете някое интервю на човек, който е бил в затвора, кое е най-тежкото. Всички са единодушни – там времето е спряло.
Още не мога да си спомням онзи ден без емоция, още не мога да систематизирам и да подредя спомените си така, че да кажа всичко важно, а да изпусна маловажните подробности. Емоциите ми преливат всеки път, когато се опитам да го сторя.
Наистина има разлика дали стадото само ще разбие кошарата, или овчарят ще отвори вратата и ще се пенсионира след това. Но отприщената (независимо по какъв начин) тогава енергия, която се беше акумулирала през предишните 45 години, нямаше как да бъде спряна. Всеки от нас получи шанс да определи бъдещето си.
Цялата 89-а беше година на чудеса. Появи се Указ 56, който заличаваше всичко в икономическата политика, което дотогава бяхме учили за комунизма. В Полша още през лятото „Солидарност“ спечели изборите и когато нямаше офицери около нас, се подигравахме на полските комунисти, които се молеха на „Солидарност“ да не уволняват кадрите им, понеже били големи специалисти. Телевизията стана поносима (вече го споменах). Тодор Живков беше станал за посмешище, особено след знаменития монолог пред профсъюзите, чакахме с нетърпение телевизионните му изяви, за да видим „нещо смешно“.
Винаги дейните стражи на режима – политическите офицери и комсомолските активисти, бяха подвили опашки и демонстрираха „диалогичност“ и „доброта“. Споровете около същината на социализма бяха разрешени (Аз твърдях на ротния, че социализъм значи „Асоциация на свободни производители“ (Ленин), а той ме контрираше пак с Ленин — „Частната собственост всеки ден, всеки час ражда капитализъм“). Кражбите на военно имущество, храна и бензин бяха стигнали до невъобразими нива, новобранците мъкнеха цели сакове с алкохол в поделението и само най-фрапантните случаи биваха наказвани. Докато бяхме на учение в гората, на гости ни дойде делегация от НАТО. И още, и още, и още….
Усещам у някои хора около мен носталгия по онова време — имало било повече сигурност, повече благоденствие. Дрън, дрън и пляс. Някой ден ще се опитам да изброя хубавите неща, които ни се случиха оттогава и с които свикнахме за не повече от седмица.
