Онази вечер реших да гледам нещо приятно и разтоварващо преди заспиване. Пуснах си един забавен сериал и последната сцена от него, на която все още бях в будно състояние, беше долу-горе следната (действието се развива в Ню Йорк): Той – Искаш ли да вечеряме заедно? Тя – Добре. Той – Обичаш ли пица? Тя – Да. Следващата сцена вече беше в римското кафене (и бистро) „Канова“, най-известно с това, че е било изключително често посещавано от Федерико Фелини, живял някога съвсем наблизо. Не си спомням дали в „Канова“ правеха пици, но съм яла там великолепна паста con vongole… И тъй, унесена във вкусни спомени и сладостно размечтана, съм заспала. А сутринта се събудих с разпокъсани спомени от странен сън, в който се тъпчех със спагети карбонара в центъра на Колизеума, който представляваше огромна сцена. Около мен тълпата крещеше „Още, още!“, а в един момент мъж с тънки мустачки ми донесе бележка, която се опитвах да прочета, но не успявах, защото, когато я погледнех, буквите сякаш изтичаха от листчето… Филмите на Фелини сякаш са нещо такова – картини и хроники на сънища, които могат да бъдат прочетени по разнообразни начини.
Фелини е рисувал героите на филмите си (рисуването е освобождавало въображението му, твърди той), а филмите си почти винаги е сънувал. Винаги се е стремял да остане под хипнозата на съня, който да доразвие върху лентата. Смятал е цветовете в сънищата си за изключително важни. И като се има предвид, че е обожавал Ван Гог, предполагам, че цветовете на съновиденията му са били твърде интензивни. Филмът „Градът на жените“ например е създаден почти изцяло на основата на сънища, но идеята за него се дооформя по време на една вечерна разходка с Ингмар Бергман из Рим. Този Рим, който носи духа на Фелини и спомена за него почти на всеки ъгъл: от любимото му кафене „Канова“, за което стана дума в началото (на крачки от дома му с Джулиета Масина, разположен на вълшебната уличка „Маргута“), през фонтана „Ди Треви“, станал толкова популярен и с може би най-известната сцена от филм (къпещата се Анита Екберг във водите на фонтана в „Долче вита“), през римското метро (увековечено в „Рим – открит град“), колонадата на Бернини на площад „Свети Петър“ („Белият шейх“), нощния Колизеум и какво ли още не, та до „Чинечита“. При последното си посещение в Рим исках да уловя точно този фелиниевски дух в града, да повървя из уличките, по които е минавал Фелини и е хранел уличните котки, да хапна в любимата му тратория и да поседна на кафе lungo в любимото му кафене с изглед към Пиаца дел Пополо. Когато се разхождаш из Рим, ти се струва някак логично, че Фелини е имал толкова специално отношение към живописта и че за него филмите са били повече рожба на живописта, отколкото на добре разказаната история. Рим е град, който прилича на огромен театрален декор, рисуван през вековете от различни художници. А в септемврийския следобед Виа Маргута, където е живял режисьорът, изглежда като място, което може да събуди сетива на художник и у най-неизкушения – със слънцето, което мързеливо гали къщите и трепти в охрата, оранжевото и бледожълтото им, с тайнствените сенки и полусенки във вътрешните дворове и със зеленината, пълзяща около терасите. Тук сладострастното му увлечение по хубавата храна и жените също ти изглеждат като част от местната задължителна програма.
В Рим досегът до битките, колизиите и натрупванията на древността и историята, които могат да бъдат видени, съпреживени и „пипнати“ на всяка крачка, сякаш съвсем логично вървят ръка за ръка с онази най-чиста наслада от мимолетното – тази наслада, която тук също е докоснала почти всичко. И сякаш от тази амалгама се ражда и смешно-тъжното кино на Фелини, екранните му разходки между сънища и спомени, между реално и нереално, между обикновено и необикновено. Фелини твърди, че животът винаги крие много повече от онова, което можем да узнаем, и Рим – естественият декор на много от филмите му – е живото и вечно доказателство за това. От многоликото древно и настоящо очарование на Италия сякаш се раждат и филмите на Фефе – както с обич го наричат даже и файтонджиите и таксиджиите на Вечния град – и вълшебният му начин да разказва живота.
Ако Рим и сънищата са вдъхновение за част от филмите на Фелини, то Джулиета Масина е неговата муза. Фелини е обожавал пищни жени с щедри майчински форми. Джулиета Масина, с която обаче той живее и твори близо 50 години, е тяхна противоположност – тя е крехка и малка жена „с очи на загубило се кученце“, която прекрасно се вписва във вълшебния му киносвят. Това е жената, в чиито ръце Фелини се чувства като пластилин и която единствена може да го режисира с лекота извън филмите. А в тях Масина се превръща в една от най-блестящите „трагични клоунеси“, които киното изобщо познава. И тук, на Виа Маргута номер 10, е техният дом. Уличката, макар и живееща в някакъв унес и малко встрани от шумотевицата на големите булеварди, съхранява романтичното си очарование непокътнато и днес: с антикварните си магазинчета, с галериите, ателиетата на художниците и ресторантчетата. (Тук сравнително наскоро близо до къщата на Фелини е снимана и Джулия Робъртс в една от сцените на „Яж, моли се и обичай“.) А от дома на Фефе и Масина по Виа дел Бабуино до кафене „Канова“, в което Фелини почти всеки ден се препича на слънце, пие кафе и бъбри с приятели, са броени минути пеша.
Може би най-любимите ми филми на Фелини са „Амаркорд“ и „Нощите на Кабирия“, но безспорно най-емблематичното му творение си остава „Сладък живот“ (Dolce vita). И колкото и да се стреми човек в Рим да кривне от претоварените от туристи маршрути, краката му все някога го отвеждат до бляна на всеки посетител тук – фонтана „Ди Треви“, известен с прочутата сцена с къпането на Анита Екберг даже и на онези, които не са гледали филма. Казват, че от 1960 г., когато Dolce vita излиза на екран, всяка блондинка мечтае да запретне поли и да се изкъпе във водите на фонтана. Мисля, не само блондинките… „Общуването – казва Фелини – не е наука, а изкуство именно поради факта, че онова, което човек иска да съобщи, може и да се размине със съобщеното.“ Филмите на Фелини са „съобщения“, които се четат според въображението на „четящия“. И колкото по-безгранично е то, толкова по-добре. При всички случаи творбите му са осигурили освен вечен живот за него и доста работа и спорове на кинокритиците.
Днес освен филмите на Фелини във времето на онова, което наричаме постистина, и „съобщенията“ му изглеждат по-живи от всякога: „Трябва неспирно да си задаваме въпроса дали вярваме на това, което виждаме, или виждаме онова, на което вярваме“ („Аз, Фелини“). Трябва! Честит рожден ден, Маестро! И… „Джулиета, спри да плачеш!“
