SHARE

Димитър Бечев е изследовател в Центърa за европейски изследвания в Харвард и директор на Института за европейски политики. С него говорим за фракциите в Белия дом, новите идеолози с аполикалиптични виждания за света, сигурността на НАТО и мястото на България в този все по-объркващ се свят.

На края Бечев разказва и защо Шоуто на Джон Оливър се свързва с него и как може да се говори на сериозни теми неща на достъпен език с чувство за хумор, без да олекват.

От САЩ чуваме най различни неща. Едно казва Майк Пенс – вицепрезидентът на САЩ, в Брюксел, а друго чуваме от устата на президента Тръмп?

Честно казано, във Вашингтон няма някаква изградена външнополитическа линия. В администрацията битуват две коренно противоположни гледища как трябва да се развиват отношенията с Русия и връзките вътре в НАТО, но засега това, което виждаме, е по-скоро, че надделява по-консервативната позиция – линията, която отстояват хора като Пенс и като Матис – секретарят по отбрана.

От администрацията си тръгна скоропостижно Майкъл Флин, съветникът по национална сигурност, това е много важна фигура, тъй като той комбинира работата на съвета по национална сигурност, което от своя страна е пресечна точка на всички правителствени органи в сферата на сигурността.

Фактът, че Флин – един убеден привърженик на идеята, че САЩ трябва да изгради едва ли не съюзнически отношения с Русия – си тръгна вследствие на голям скандал във връзка с неговите връзки с руската страна и беше заместен от човек, който по-скоро клони към групата на Пенс и Матис, е признак, че може би не се очакват някакви резки завои във външната политика на САЩ поне в Европа и по отношение на НАТО.

Казахте, че изразители на евроатлантическата позиция са главно генерал Матис и Майк Пенс, а от другата страна държавният секретар Рекс Тилърсън ли е?

Не, Тилърсън по-скоро също клони към тази група въпреки неговия бизнес бекграунд и това, че има добри връзки с Москва.

Неговите изявления показват по-скоро, че той клони към групата на Пенс и Матис, но ми се струва, че в момента той е взел по-задна позиция и гласът му не се чува толкова отчетливо.

Друга страна са Тръмп и неговият главен стратег Стив Банън, доскоро и Флин, разбира се, но пак, като гледам звездите, надделяват към мейнстрийм позицията – поне от това, което виждаме като заявки. Дори самият Тръмп направи някакъв завой с изявлението си за Крим и настояването, че санкциите няма да бъдат отменени току-така.

Вие смятате, че това е завой в курса, а не просто страх от страната на Тръмп заради събитията около ген. Майкъл Флин и това, че и все повече републиканци се съмняват дали Тръмп не е зависим от Русия?

Сега той е поставен под натиск от страна на партията и от страна на държавните институции, до някаква степен и от медиите и градското общество, но най-вече вътре от администрацията.

Мисля, че самият Тръмп няма някакви изградени твърди възгледи, той се люшка между различни тези в зависимост от това с кого е говорил в последния момент. 

Политическият му инстинкт като че ли му подсказва в момента да заеме по-умерена позиция спрямо Русия. Единственият нов нюанс е, че си остава настояването НАТО като колективен орган да посвети повече внимание и ресурси към Сирия в сферата на борбата с тероризма.

Русия остава проблем, но в бъдеще се очаква малко повече сътрудничество в това направление, което някак си е реверанс към позицията на тази администрация.

Другият акцент, който те винаги изтъкват, или поне в последно време настояват за спазване на уговорката за 2% във БВП, е всъщност стандартната американска позиция, която не се различава от това, което европейците са чували по времето на Обама, пък и преди.

България къде стои на тази карта?

Тя не се вижда особено много, тъй като главният разговор все пак продължава да бъде съсредоточен географски в северния фланг – какво се случва при балтийските страни и Полша – именно там са по-големите дислокации на сили на НАТО. И другият разговор, разбира се, е по отношение на Близкия изток.

Това, което е по средата – Черно море, е по-скоро тема на оперативно-техническо ниво. Не съм регистрирал нещо в самия дебат нито в САЩ или пък дори при разговорите в Брюксел на ниво министри на отбраната.

Темата България като че ли е в сянката на други въпроси, които са с по-висок приоритет както за европейците, така и за американците.

България ще смени ли курса под ръководството на президента Радев или ще продължи да следва основните стратегии на алианса?

Струва ми се, че ще имаме последователност. Едно ще се говори за вътрешнополитическа употреба, пък и дори и навън, но поведението на България ще е по-предсказуемо. 

Твърде вероятно Радев ще продължава да прави заявки за по-мек курс спрямо Москва, но не виждам перспектива България да играе ролята на спирачка пред някакви колективни решения и да поставя пречки.

Но тези решения [като засилване на присъствието на НАТО в Черно море; бел.ред.] ще се правят и ще се взимат при по-малка публичност, за да бъде избегнат негативният ефект вътре в самата България. Това се случи миналото лято, когато се проведе срещата във Варшава и въпросът за черноморската отбрана беше на дневен ред с румънската инициатива за обща флотилия.
Тогава Борисов използва случая, за да спечели малко популярност и, образно казано, да покаже, че е мускулест, но на институционално ниво е очевидно, че България не блокира съвместни инициативи, а по-скоро се движи по течението на общите решения. Тя ги следва и няма едностранно да блокира тези решения.

Нещо подобно очакваме и при Радев. Само да не забравяме едно друго нещо за президента, че, разбира се, той винаги е публична фигура и неговите заявления се следват много внимателно, но в крайна сметка тези решения се вземат от изпълнителната власт.

Министър-председателят носи главната отговорност и фактът, че е избран такъв момент, когато на власт има служебно правителство, което не носи някаква особена отговорност, е показателен. Нищо чудно решението България да се присъедини към общите натовски формати вътре в Черно море да е взето още преди това.

То всъщност самият Борисов около Варшавската среща правеше уговорки, че ние сме готови за двустранно сътрудничество с румънците, готови сме да инвестираме в общи формати дотолкова, доколкото те се борят с различни от Русия проблеми – т.е. нелегалния трафик в Черно море.

С други думи, имаше заявки, че българската позиция не е чак толкова твърда, както се представя вътре в самата страна. И сега е най-удобният момент, когато имаме служебен министър, който не може да понесе същата отговорност, т.е. може да вземе решение, без да носи дългосрочните политически последици от това решение.

Това отговаря на интересите на всички играчи в тази ситуация – и вълкът сит, и агнето цяло – нито ГЕРБ, нито БСП. Добрите големи партии не са се оцапали от това решение и няма да понесат негативи, защото те не са във властта. От друга страна, България няма да влезе в рязък конфликт с другите партньори в НАТО, т.е. политическият тайминг отговаря много добре на едно подобно решение.

Казвате, че включително и изявленията на Борисов, как всички, дори БСП са станали ястреби, а той е останал единственият гълъб, е просто реторика.

Това е театър, всъщност при предишното правителство на него му беше удобно, тъй като Плевнелиев, Митов и Ненчев играеха ролята на лошото ченге, докато той беше в по-удобната позиция.

В момента пак обвинява БСП, а ако БСП беше на власт, предполагам, че щеше да води почти същата политика като него. 

Всъщност това и беше политиката на БСП, ако се върнем малко във времето, когато беше на власт тройната коалиция, именно Станишев подписа за американските бази в България.

Те говореха за сътрудничество с Русия – развиване на икономическите връзки и всякакви политически инициативи, но пък от друга страна работеха целенасочено за задълбочаване на контактите с НАТО, а и на двустранното политическо сътрудничество със САЩ.

При варианта, в който БСП пак е на власт, не очаквам някакъв рязък завой. Въпреки реторичната опаковка в крайна сметка музиката най-вероятно ще бъде пак същата – развитие контактите с Америка и усилено военно сътрудничество, но пак със стремежа да мине между капките и това да не създаде проблеми с електората или пък някакви ненужни конфликти. 

Това е инстинктът на българските политици – и вълкът да е сит, и агнето да е цяло – независимо дали е Борисов или Станишев на власт или пък който ще ги наследи сега евентуално.

А защо тази реторика стана толкова успешна в главата на български и световни политици и всички започнаха да говорят за дружба с Русия? Какво означава това говорене като цяло за западния свят и неговите възприятия за това какъв е той и какви са му отношенията с Русия?

Не мисля, че това е един и същ феномен. Нивото е съвсем различно в американския случай и в българския случай.

Българската политика спрямо Русия е горе-долу неизменна. Може би с малки изключения в курса по времето на правителството на Иван Костов, който наистина беше по-твърд и това се видя се във връзка с кризата в Косово.

След това при царя, при тройната коалиция, ако щете и при Борисов в първия му кабинет политиката винаги е била по-мека – избягване на конфронтация и намиране на общия знаменател.

Това е така, защото, от една страна, е ясно, че в обществото в България царят по-скоро проруски настроения, които може би са латентни и не са много силно изразени, но когато някой направи по-рязко движение, това го прави уязвим за критики, а и никой не иска да си създава излишни проблеми с руснаците.

Това меко говорене по никакъв начин не отклонява България от сътрудничеството ѝ със Северноатлантическия пакт и със САЩ във военната и политическата сфера.

Това е по подразбиране за външната политика на България – България да бъде в добри начала с всички, за да се избягват конфликтите, които могат да създадат вътрешнополитически проблем.

В САЩ дебатът е малко по-особен – там една част от десницата се опитва да преформулира цялостната гледна точка спрямо външната политика на Америка и мястото на Америка в глобалните дела. 

Тези крайнодесни интелектуалци или журналисти и коментатори като Стив Банън виждат света в съвсем апокалиптични краски и за тях основната заплаха не е Русия, не е дори може би и Китай поне в краткосрочна перспектива, а вероятно нещо като война на цивилизациите с войнстващия ислям и радикализма. 

И ако това е диагнозата за заплахите за американската национална сигурност, то тогава Русия се очертава като съюзник, а не като опонент, това е горе-долу прочитът на глобалната политика и геостратегическата картина от страна на тези хора.

И това диктува тази политическа линия за изграждане на съюз между Русия и САЩ за борба с глобалния радикализъм и тероризма. На тези хора също им импонира и новият твърд идеологически курс, който отстоява Путин от няколко години – за това, че Русия е стожер на консервативните ценности и опонент на “гнилия западен либерализъм”, на мултикултурализма и правата на сексуалните малцинства. Това има някакъв резонанс в отделни сегменти на тези консервативни части на Америка. 

Тук трябва да търсим тази симпатия – осмислена или инстинктивна спрямо Путин и Русия. Това обаче не означава, че има някакво задълбочено разбиране на процесите и мотивите и въобще характера на режима в Русия. Просто това е някаква полуосмислена симпатия.

Много трудно от нея може да се изгради някаква политика, която да работи на терен и да носи резултати с оглед на американските интереси.

Именно това е и възражението на много хора – не непременно експерти, свързани с Демократическата партия или пък противници на режима в Русия, а голяма част от статуквото в сферата на външната политика и въпросите на сигурността, които възразяват на тази идеологическа визия за цивилизационен съюз между Русия и САЩ.

И те призовават за един по-прагматичен курс, който не изключва сътрудничество по дадени въпроси, но все пак поставя на дневен ред каква ще е структурата на една бъдеща сделка: Кой какво ще направи? Кой какво ще даде? Кой и как ще допринесе от тези така наречени „партньори“?

И в този смисъл е очевидно какво може да даде Америка на Русия, но обратното – Русия на Америка какво може да даде в дадени моменти, съвсем не е ясно, въобще не е ясно какво ще е предложението и офертата от руската страна.

Последен въпрос. Разбрахме, че сте се чували с шоуто на Джон Оливър точно по темата за Путин и Русия, можете ли да ни разкажете малко повече за тези събития?

Да, неговият екип, когато подготвя едно предаване, се консултира с експерти по дадената тема, преди да изгради скечовете, и правят доста сериозно изследване на даден въпрос.

Конкретно ги интересуваха: режимът на путин, ситуацията в Русия, външната политика, отношенията между Русия и Запада – в съвременен аспект и в някаква историческа дълбочина какво се е случило през всичките тези години и как са се развили нещата.

За мен беше удоволствие да си поприказвам с тях и много други колеги са имали възможност. Продуктът е доста забавен и комбинира доста свежо чувство за хумор със задълбоченост и напипване на истинските проблеми.

Горе-долу това е историята, беше ми интересно на мен лично да имам някаква връзка с шоуто.

Това предаване се превърна в културен феномен поради много причини и най-вече защото чрез хумор разказва и разобличава много сериозни теми.

Именно то е на пресечната точка на сатирата и разследващата журналистика. Тук трябва да отбележим, че те наистина си пишат домашното, когато разработват различни теми и успяват да напипват въпроси, които са важни и са на дневен ред.

Представят свеж поглед, но което не значи лекомислено или повърхностно, а напротив – могат да кажат някои неща на достъпен език с чувство за хумор, без да олекват.

Благодаря ви!