Димитър Стоянович е главен редактор на L’Europeo. Историк. Изкушен е от киното и телевизията като сценарист и автор. Той е от онези хора, които говорят сами за себе си с всичко, което казват и правят. Рядка порода днес. Онзи момент, в който се запознахме “официално” някога преди, стана ясно, че няма място за никаква официалност, защото между нас се настани трайно, тихо и уютно приятелство. Затова това не е интервю, а разговор, в който нарушавам протокола и си говорим на “ти”. В един разказ, който за мен протече като филм. От спомена за дядо му, Иван Петров Стоянович – Аджелето, истински апостол – революционер, един от онези, които случват Съединението, свързан директно и със създаването на българските пощи и телеграфи, първата телеграфна агенция, личен царски пратеник в особено деликатни дипломатически мисии, създател на първото българско училище в Будапеща. През живия разказ за баба му, която вместо приказки за лека нощ му е разказвала историята на неговия род, дом, улица, град, родина. До скъпия спомен за покойния му баща – легендарния филмов критик Иван Стоянович и неговата неуморна ирония, с която всички минават през трудностите, каквито и да са те с усмивка: “Цялото ми детство е бил един непрекъснат смях. Непрекъснат. То е неописуемо. Като неореалистичен филм: през ключалката на стаята, която гледаше в малкия хол, където е рояла ни, семейният. И там виждаш невероятни сцени. То са песни, танци, свирят на пиано. Влюбват се, разлюбват се. Танц с нож в зъбите, нецензурни песни.. Малко е пир по време на чума, но тогава не съм го осъзнавал по този начин. Тогава за мен е било един странен, различен свят.. Точно, както за Иван Станчов говориш – едни последни отломки от една друга епоха.”
Имаме нужда от някакво възраждане. Въпросът е как и КОЙ?!
Е, ако знаехме, щяхме да сме го започнали вече.. То Възраждането, нали знаеш не само в исторически, но и в психологически смисъл е свързанo с някаква идея, която да обединява. Трябва да има смисъл. Защото да кажем примерно за кино, ако говорим за българско кино (импровизирам, де).. има един общ рефрен „трябва да има българско кино”. Ама това е абсурд. Защо да трябва? Дай да видим каква е причината да го има. Защо? Какви истории разказва. То се бори за духа и за публиката ли? Или за фестивални признания на държавата ли ни? Т.е. нали трябва да има една политика във всичко. Политика не в онзи обиден смисъл, в който ние сме си свикнали, а политика от гледна точка на кауза и сратегия. Без кауза и без идеи няма смисъл да правиш, каквото и да било. И това важи за тъй нареченото Възраждане. Възраждането е свързано с вътрешното желание да се възродиш индивидуално и обществено. Ако го няма това желание, ако няма причина това да се случи, потребност, то няма откъде да дойде. Има възрожденци. Винаги е имало и винаги ще има. Въпросът е, че Възраждането е свързано с една голяма маса от хора, която иска това да се случи. Сама си излъчва овчар, който да я поведе към ливадата и да я спаси от вълците. Иначе няма смисъл.
Няма как да не направим паралел с Възраждането след Освобождението и прадядо ти, който е един от апостолите на Съединението, което за мен е може би най-светлият исторически момент за България. Тогава имало ли е хиляди, маса, народ, които да са имали тази потребност? Или Освобождението е бил този двигател, който ги е карал да се борят за това Възраждане, защото то си е било борба…?
Разбира се. Абсолютно правилен ти е примерът. Съединението е направено от няколко ентусиаста на възраст между 20 и 30 години. Прадядо ми в подготовката на Съединението и в самото обявяване на Съединението е между 20 и 24 годишен.
Това са едни ентусиасти, които, обаче, не са сами по себе си, а са продукт на тогавашното общество – едно общество, което има нужда точно това да се случи. И тези хора са просто проводници. Катализаторите на общото желание и общата идея. Сами по себе си те нищо не биха могли да направят. Съединението, защото даваш този пример, и прадядо ми, и всичките тези безспорно прекрасни и светли хора, не са абсолютните гении и титани, които, видиш ли, със собствени усилия едва ли не са преобърнали мисленето на хората.
Най-вероятно са нямали и усещането, че са герои..
Не никакво. Ама какво усещане?!
А по-скоро са вършели една работа, защото е трябвало да бъде свършена..
Да. Те са и от едно друго поколение. Има една работа и тя трябва да се свърши. Прави се план как трябва да се свърши. Свършва се. Ама да, има трудности, има проблеми. Империи са против теб – минимум две, ако говорим за Русия и за Османската. Самата официална държава не е много сигурна дали иска да го направи точно сега, хеле пък срещу Русия. Т.е. наистина има сериозни проблеми. Но общата воля е категорична. Това трябва да се направи и е просто въпрос на време и на добра организация. Те изникват от общата маса като по-добрите. Като тези, които по-добре ще свършат работата. А сигурно е имало и някой, дето още по-добре ще я свърши. Те са направили това, което могат. Никак не зле, между другото. Така че ето ти светъл пример. Това е наистина обща работа. Не е на тези от Централния комитет и на Чардафон Велики, който е повече гротесков образ между другото, а някои от тях са направо симпатично комиксови фигури – кой идиот, кой смешен, кой чешит, кой пияница, кой нечистоплътник, но генерално те са прекрасни хора. Защото знаят какво правят в правилното време и на правилното място. Изпълняват общата воля за добро. Днес ние нямаме такава идея, на която да се посветим. Нямаме идея за просвещение. Нямаме идея за обединение. За национална кауза. За нещо, на което си заслужава да посветиш живота си в името на общото. Защото то това прави големия човек и голямата епоха. Да подчиниш собствените си усилия не за индивидуалното израстване, а през индивидуалното израстване да работиш за общото.
Не можеш да си индивидуално щастлив, заобиколен от нещастни хора. Това е голямата заблуда на днешното общество. Това е някакъв абсурд. Това е нещо, което трябва да се избива от главата от най-ниската прослойка до най-високата управляваща прослойка. Няма как. Когато работиш за общото добро, работиш и за себе си, и за всички. Общество от нещастни хора не фунционира. А нашето общество сега е такова. И разбира се причините са много сериозни. Тука има десетилетно наслагване. Най-вече говоря за комунизма, разбира се, защото това е завръщането към оня ступор на ранноосманските години, защото това са рефлекси. Те са втъкани в гена. Когато унищожаваш религия, вяра, когато унищожаваш семейство. Методично. Когато унищожаваш институции и уважение, традиция, съвест, родова памет, отговорност. Учиш зорлем едни хора да крадат. Зорлем! Не защото те така са решили, а защото така функционира системата и ти ще бъдеш изхвърлен от нея, ако не влезеш в нея и т.н., и т.н. Тези наслагвания превръщат общността в самотни инивидуалисти, които започват да линеят лека-полека и да се самоубиват. Защото това е психическо самоубийство.
Обезличава ли се националната кауза през Европа и членството ни в ЕС, защото има едни хора, които твърдят така и вярват в това? И това ли е причината за шестващия псевдопатриотизъм, който е глобално явление днес, но е и огромен наш, вътрешен проблем?
Не е хубав светът днес. Той се опростачи до една почти крайна фаза. Опростачването е всеобщо. Цялостната национална мечта на България, отпреди Освобождението още, е Европа. Завръщането към европейската граница и приобщаването към този свят, към който България се е числяла от самото си създаване. Как можеш да обезличиш националната идея, когато ти си сбъднал най-голямата мечта на поколения в столетията назад българи?! Това е сбъдната мечта на всички – на строителите на съвременна България, на техните последователи и т.н. Това е най-доброто, което може да се случи на България в настоящия не само, ами генерално в историческия момент. Това е най-високата точка – кой, каквото ще да говори, пак ще е от липсата на познания в цялостното историческо развитие. Няма защо да се връщаме към Симеон Велики и Иван Асен Втори. Това са средновековни саги и средновековни утопии, които са несъвместими със съвременността. И да се говори за това, че ние сме се отказали от национална идентичност и от кой знае какви още достижения и благини е наистина проява на онова, което най-много мразя у хората. Пък като говориш за нещо и като искаш да направиш нещо, поне си направи труда да се информираш малко от малко! Защото всички вече говорим и правим точно това, което не разбираме. От един огромен информационен поток ти си взимаш това, което на теб най ти върши работа и по него си създаваш концепцията за света. Това, което най-много мразя. Ама, гледайте си работата, бе! Не става така. Не става. Ако искаш да знаеш, питай! Ако не искаш да знаеш, мълчи! Просто мълчи, докато имаш силата да поемеш нещо по-сериозно в себе си. Ако нямаш силата, здраве да е. Копай си там в нивата и не се занимавай с тия работи. Ужасно е тази всезнайковщина, която вали като майски дъжд отвсякъде. От всичко разбираме. Ама това арабския свят, футбол, та Титаник защо потъна, как не кацнахме всъщност на Луната и как това е една огромна измама. Всичко е една огромна конспирация, огромна тарантула, която пие силите ни и ни превръща в марионетки.
Една бутафория, която подменя ценностите..
Точно така. Много мразя това усещане за жертва. Постоянно. Това го ненавиждам. И то е масово и ме побърква. Някой плете постоянно заговор срещу нас. От “злата” Америка, през “коварната” Русия, през “малоумната” Европа.. Има си вече такива щампи, които си работят. От чудовищния арабски свят с неговите изроди – бежанците.
Бежанците, които са новите терористи, новата заплаха за нашето мирно съществуване…
Ок, бе пичове, добре, бъдете жертви! Ама като сте жертви, отидете поне в зандана хвърлете се от кулата и да се свърши с тази жертвеност. Защото освен, че не е вярно, е съсипващо. Как живееш със съзнанието, че ти си предварително прецакан? Как работиш? Как правиш семейство, деца? Как гледаш напред и в какво ги възпитаваш? Как си възпитаваш кучето, ако щеш? Това е абсолютно обезоръжаващо. То е абсолютно непродуктивно.
Не смяташ ли, че тези хора, които откраднаха миналото ни всъщност по времето на комунизма, не го направиха, за да откраднат бъдещето ни? За да се случи тази подмяна. За да ни вменяват, че ние сме роби, а не хора, които са се стремяли към свободата си.
Що се отнася до промиването на мозъците и отказа от минало, естествено, че годините след 44-та година са скършващи гръбнака на нормалното ни цивилизационно развитие. То е много близко до османското прерязване на някогашна България, защото то е пак счупване на гръбнак и влизане в съвсем друг начин на мислене и на култура. Но си мисля и че не само комунизмът е виновен. Това са някакви рефлекси, които са заложени. Защото ето сега, можеш да се интересуваш свободно от миналото. Имаш всякакви възможности да разширяваш кръгозора си. Но това някак си не се случва. То вече е доброволен отказ от това да знаеш. Знанието уморява…
И натъжава…
И страшно натъжава. И е безспорно много по-лесно да живееш в мъгла, в сивота и да имаш 5 камъка, на които да се опреш и които са били преобърнати и да кажеш “Да, ние можехме да сме такива, обаче се появиха едни зли хора и ни преобърнаха живота и сега ние сме пак в жертвената позиция и сме принципно и неспесяемо прецакани.” Няма го желанието да се просветиш. Животът в незнание е наистина много по-прост. Аз от опит го казвам. Колкото повече научавам, колкото повече се интересувам, толкова по-малко се осмелявам да се изказвам по каквото и да било. Толкова по-срамежлив ставам. Защото нямаш право да се изказваш категорично. Познанието и повишаването на чувствителността води до една много по-голяма предпазливост. Мъдростта според мен е предпазливост. Тогава от гледна точка на мъдростта и предпазливостта вместо агресивния скок към всичко, можеш да приемеш много по-лесно чуждото мнение. Можеш много по-лесно да предложиш алтернативи за себе си и за близките си. За кризисния момент, когато настъпва, независимо дали е в личния или в обществения живот. Много си по-гъвкав. Вместо да си дъска, която може много лесно да се счупи от една тежест, можеш да си пружина, която може да се наведе, но и да те изстреля нагоре. Разбира се, че който не знае миналото, който не си знае уроците от миналото, той автоматично се отказва от бъдеще. Директен отказ. Не знаеш миналото, естествено, че не знаеш какво ще се случи в бъдещето, настоящето ти е във въздуха, ти нямаш мост. По никакъв начин не можеш да преминеш през живота си.
Тежи ли родовата памет?
В никакъв случай не тежи. Единственото, на което аз съм бил учен и в което съм бил възпитаван е да знам, да помня и да умея да нося отговорност. Отговорността в този смисъл е тежест. Но тя е добра тежест. Умението да поемеш отговорност е едно от тези изгубени и семейно-родови, и национални достойнства. Защото не става нищо без да си готов да отговаряш за действията си. Без да си платиш за грешките и без да умееш дискретно да замълчиш, ако си успял. Това е за мен смисълът на родовата памет и, разбира се, свободата. От малък някак си да си попил свобода, независимо, че живееш в едно несвободно от всяка една гледна точка общество. Да си свободен да изразяваш това, което мислиш и наистина това, в което вярваш. И пак от гледна точка на отговорността – да си платиш след това за действията. Около мен всички са си плащали с усмивка за липсата на компромиси, която са си позволявали в живота. И това е, честно казано, изключително поучително. И другото е никога, никога да не изгубя връзката с миналото. Знаеш ли дори и когато се е говорило за всичките чешити назад в столетията, с които е бил изпълнен родът ни, то винаги се е говорило като за хора, които са между нас. Някак си те са седяли до мен, до леглого ми. Били са в тази наша прекрасна скърцаща къща. И този е седял там, и онзи тук и третият до прекрасната камина, защото е бил войник и е правил еди какво си с канчето си от Балканската война, и е пържил лук.. всеки един от тях е чешит невероятен по своему… И това ми е било безкрайно интересно. Освен, че винаги сме били едно много голямо и сплотено семейство, сега пооредяхме доста, но то е било още по-голямо. Може би петорно по-голямо заради тези сенки, с които е бил населен целият ми живот от самото раждане. И това да говориш, че Царят ти е идвал на гости и пиянски песни са се пели до зори. И принц Кирил с чичо ти се е дегезирал като мечка и са ходели по улиците след това. И Вюртенбергският херцог е идвал.. Пък спрял тока, пък техника го удря ток и… те са безкрайни тези истории и някак си светът ти се подрежда. Не защото се чувстваш по-важен или по-маловажен, просто разбираш, че има върху какво да стъпиш и има какво да разкажеш на своите деца, ако имаш деца.. Това е усещането за нормалност. Голямата привилегия на едно подобно обкръжение е точно това заземяване, стъпването на земята. Защото в крайна сметка подтекстът винаги е бил един и същ. И той е – това че прадядо ти е бил революционер, прекрасен човек, апостол и държавник не те оправдава теб за твоята глупост и ти можеш да си детето-идиот на славния род или можеш да си продължител на някакви традиции, които са останали. Усещането за отговорност. Да си плащаш цената за всичко. Да нямаш индулгенция за собствените си действия. Прави, каквото можеш. Прави всичко според силите си и избирай свободно. Но оттам нататък вече животът и отговорността към миналото, респективно към бъдещето са си изцяло твоя работа. Затова и в нашето семейство до ден днешен, в това обучение по свобода, всеки прави това, което смята, че е правилно. Спомням си, когато… вторият етаж на нашата къща е отчужден след 9-ти. Бил е резиденция на съветския посланик и след това е отчужден. Първият е запазен по чудо. И когато дойде някаква възможност да си върнем втория етаж по силата на кратко съществувалия закон, баща ми каза: “Не, отказвам. Децата на тези, комунистите, на които беше продаден този етаж от нашата къща, те са родени в тази къща. Аз знам какво е да ме изгонят от собствената ми къща. Няма да умра с този товар на гърба си. Те са родени тук и това е техния дом. Те нямат вина за това какво се се случило и как се е случило”. Край. Ето това са принципи.. Да, ние сме прецаканите отново, но какво от това, след като, дет’ се вика, той умря поне с чиста съвест. (тук Дими се засмива с глас)
Какво е да си патриот в този контекст?
В контекста на нашата родова история е изпитание на първо място. Де да знам какво е патриот. Патриот е на първо място да обичаш себе си в смисъла на наследената кръв. Патриотизмът е голямо изкуство, голяма работа.
И дъвка за големи глупаци.
Еми то вече не е патриотизъм това, което намекваш. Разликата между патриотизма и онова, което ти казваш е като между любовта и ревността. Обичайки някого ти го обичаш такъв, какъвто е. И приемаш всичките му недостатъци и се радваш на най-малките му успехи и страдаш, дори когато е направил най-голямата глупост към теб дори. Опитваш се да му помогнеш, колкото е по силите ти, но не го спираш, дори и да прави грешките си. Любов. А това, този болният национализъм, да го наречем, това е ревност. Когато ти си подозрителен. Мислиш си, че е е възможно да обичаш през омразата към нещо друго. Не допускаш нито една слабост да се проявява и наказваш другия за всяка една негова слабост, а пък тя и в повечето случаи е и измислена. И това е разлика от земята до небето. Не знам, аз… разбира се, че съм патриот. Аз, ако не съм патриот, трябва да се откажа изцяло от всичко. Трябва да се откажа от столетия история преди това на собственото си семейство – да се откажа от саморазрушителните понякога изпитания, на които са подлагани определени хора, от усилията им да изградят тази държава. Как така? Как така? Аз не мога да повярвам, че един човек живее тук на това място и през цялото време го ругае и го псува, вместо да прави, каквото е по силите си, за да го подобри. Дори и да бърка, но е усилие. Да полагаш усилие за дома си. Как чистиш дома си и в същото време не искаш да изчистиш и мястото, в което живееш. Как полагаш грижи за най-елементарната битовoст, а отвън през прозореца какво се случва – гръм да ги удари всички ли? Струва ми се абсурд. Поправи ме, ако бъркам, ама то е масово някак си това и ми е абсолютно необяснимо. То е въпрос на избор. Можеш да правиш добро. Можеш и нищо да не правиш. Аз предпочитам да правя нещо. Това, което си мисля, че мога да правя, разбира се. Не мога да правя всичко. И там концентрирам усилия и смятам, че по този начин това също е една от добрите прояви на патриотизъм. Това стига. Даже е повече, отколкото виждаме като пример. Прави това, в което те бива, изграждай си собстения свят и го отваряй към другите. Един пример винаги е добре дошъл. Щом може това, значи и другото може. Навремето така ме освиркаха като откривах празник на будителите в нашия Културен институт в Москва. И се опитах да разкажа – естествено не бях разбран правилно, че смисъла на онези хора, които правят разликата, патриотите най-общо казано – дали ще са будители, възрожденци или държавници, които могат да бъдат сочени за добър пример, те всъщност всички носят огромни недостатъци в характерите си. До един. Без изключение. Както и ние. Единият е пияница, другитя е бил крадец, четвъртият е бил мутра, петият е бил разгулен хомосексуалист, шестият е убиец, седмият е… И така, така, така. И наистина всички тези национални светци, за които ставаше дума изведнъж се превръщат в полулюдоеди. Разликата е, че когато идва момента, в който трябва да се действа, те действат. Те вършат правилното нещо. Те надхвърлят човешкото, което всички носим в себе си и тогава се превръщат в икони. И те са чисти в най-най-най-възможно чистия смисъл на думата. Те са истински.. най-близкото до светец, което аз мога да си представя. Защото надделяваш над пороците си в името на нещо, което е по-голямо от теб. Мисля, че това е истинския патриотизъм – да избереш измежду всичките си недостатъци, да извършиш правилното, доброто нещо. Поне така си мисля.
Защо думата „традиция“ в смисъла на приемственост на култура, политика, история се изгуби и в нашето съвремие като кажем “традиция” и се сещаме за ансамбъл „Филип Кутев“?
Ахах, да. Точно така е. Знаеш ли, баба ми Бина, една прекрасна жена, го правеше по неусетен начин това още от детството. Преди лягане вместо обичайните приказки за Гъбарко и други такива глупости, тя разказваше по един прекрасен начин за света от нейното детство. За семействата ни, за любовта си с дядо ми, за сватбата им, за царя, за малкия Симеончо, който си е играел в къщата ни в Костенец с тях, за царицата и пръдливото й куче и как тя винаги се извинява: “Не съм аз“, когато то пръдне и всякакви други истории. И това беше може би най-интересната приказка, която някой някога ми е разказвал. За улиците – как първо идва млекаря, после идва салепаджията.. Кой днес знае какво “салеп”, нали?! Това, обаче, също е традиция и трябва да го знаеш. Хубаво е да го знаеш. Не трябва нищо. И как тръгват и селяните, които идват от селата и ти носят яйца, и месарят който пристига, за да ти отреже точно това, което искаш, и е време за дини, за да напълниш мазето. И невероятно, невероятно, задъхваш се. Виждаш го този свят, който би могъл да съществува и е съществувал, може би не толкова идеализиран, но той е прекрасно красив в детската глава. И тук вече вървиш в традицията. Влизаш в образа на традицията и на наследството, на отговорността, на възможната истина. Нали натам ни тръгна целия разговор – да не предадеш тези хора. Да не ги хвърлиш и ти на боклука, както правят всички около нас, дето не си знаят прадядото и прабабата. Като намерят кашона със стари снимки и го изхвърлят в контейнера. Ето това не трябва да се случва. Това сме си говорели с моя приятел Пейо Колев, който ги събира захвърлените от битаците спомени, които са спомените за нас, всички. И си мисля…. Божичко, наистина, трябва да дойде едно време, когато всичко си изхвърлил и от всичко си се отказал… Бутнал си си старата къща, защото ще вземеш два апартамента повече и бутайки си къщата си се отказал за пореден път от собствената си история и достойнство. Трябва да дойде вече това време, в което наистина да отидеш на битака, да си купиш един семеен албум на 150 години и да излъжеш децата си. Да почнем дори така, да кажеш: “Ето това е баба ти, това е дядо ти. Ето им сватбената снимка. Ето тук е, където отидоха. Това е един чичо, който ти не познаваш”. Защото не става иначе. Не става иначе. Без тази връзка сме обречени на страшна тъмнина. Така си мисля. Не може тоя прах, тая пепел, под която всичко се зари не може да съществува повече. Аз поне отказвам да го приема и докато съм жив ще отказвам.
Кажи ми какво е за теб списание L’Europeo?
Хм.. Голям късмет на първо място, който се опитвам да оправдая с най-доброто от себе си всеки ден. Голям късмет е да правиш нещо, което обичаш и да ти плащат за това. Това е, мисля че, на много малко хора им се случва чак такова съвпадение от удоволствие, възможност да правиш нещо смислено. Това е начин на живот. В крайна сметка си пасна точно на моя начин на живот и на начина, по който аз си представям, че трябва да е един смислен живот. Като всичко останало, L’Europeo е ужасно голяма отговорност. Защото във време, в което си говорим, че няма едно нещо да прочетеш или поне не достатъчно дълбоко, интелигентно и интересно, съществуването на това списание и неговата огромна за мащабите на Бъгария публика, защото това е едно от най-издаваните списания, а пък то не показва цици, не че това е лошо, има по-лоши примери, които дори и не искам да ги споменавам, защото ще повърна. Това списание е доказателство всъщност и че не всичко е изгубено. След като то има една твърда и постоянно разширяваща се аудитория от читатели, това показва, че в обществото има здрави устои и потребност не всеки да се отнася към теб като към полуидиот. И преди L’Europeo във всичко, което съм правил – дали ще са филми, предавания, винаги съм спазвал този принцип и съм вярвал в това, че човекът не е идиот преди да го превърнеш зорлем в идиот. Всеки има желанието да надскочи себе си, всеки – или почти всеки – има желанието да се развие. Всеки иска да научи нещо по интересен начин. Което не се случва и не се случва. L’Europeo е една от малкото, абсолютно сто процентово истински възможности да хвърлиш ръкавицата на един невидим човек. Да се заиграеш с него, да изиграеш един мач по познание и по дълбочина. И това е рядка възможност и всеки път ми е като за пръв път. Всеки път е ново изпитание. Винаги се притеснявам дали ще е достатъчно добро. Дали ще е на нивото на предишното. Притеснявам се ужасно и за по-следващото, което предстои. Правя всичко, каквото мога, за да са равностойни като качество и тематика, и дълбочина, просто защото безкрайно много уважавам този читател и не мога да си позволя да го предам и да го претупам.
