От самото начало основният аргумент в полза на успешния изход от британския референдум опираше до упованието на „здравия разум“. Островът никога не е имал дълбока връзка с интеграционния проект, същото усещане за исторически залог, убеждението в смисъла от постепенното преплитане на съдбите на европейските нации. Цената на отказа трябваше да е онази единствена, но здрава опора на продължаващото им членство. Това обаче се оказа недостатъчно!
Надделяха другите. Но ще е политическа грешка да ги опишем просто като по-малко образованите, неинтегрираните. Вярно е, че те ще бъдат сред най-потърпевшите от това, което ще се случи. Напускането на индустриите ще се ускори, централна и крайбрежна Англия ще продължи да губи хора, инфлацията винаги удря тези с най-малко доходи. Политическата коректност, която непрестанно избутваше на преден план нямащите право на глас източно-европейци до голяма степен ще продължи. Много от гласувалите сигурно скоро ще съжалят и за това, което направиха.
Но ако Европа иска да продължи напред трябва да разбере по-добре тези хора, а не просто да ги окарикатури. Защото те не са само във Великобритания. И не са тук от вчера, и няма да си отидат утре.
Те са от губещите от глобализацията, принудени да напуснат отиващи си индустрии, нямали възможност или способност да скочат от предишния в сегашния век. Объркани, в свят, който все повече не познават, от който се плашат и в който не могат да разположат бъдещето си. Забързани към защитните си стени и предразсъдъци, невярващи на институции и политици. За тях бяха снимките на Дейвид Бекъм и Джеймс Бонд. Защото не вярват на централната си банка, на финансовото си министерство, на университетските си преподаватели, на всичките, които излязоха да им обясняват рисковете.
Подобни загуби обаче не са просто „победи на популизма“. Те са първо и преди всичко провали на страхливи и самонадеяни политици, които не могат да намерят решение на ребусите на избраната от тях професия. Пред очите на всички и години наред Найджъл Фараж задаваше дневен ред, отвоюваше политически територии, създаваше фалшиви дилеми, трупаше активи. И Камерън вървеше след него, отстъпвайки крачка по крачка, тема след тема. А сега под интелектуалтстващия поглед на лидера на лейбъристите, глашатая на независимостта му измъкна още от политическата сърцевина на Англия. С Камерън окончателно се срути цялата политическа идея, която си мисли, че така може да реши проблема с нарастващото недоволство.
Добре познат е и процеса, през който на Eвропейския съюз се приписва някаква магическа разрушителна сила. И не е измислената крива краставица. От поне две десетилетия различните рискове и негативи на променящия се свят му се „качват на сметката“, имигранти, затворени фабрики, терористи, бежанци. А той, при всичките му кусури, продължава да може да върши точно толкова, колкото националните политици му разрешат. Да реагира на всички възможни кризи с подхвърленото му едно евро на всеки сто, произведени в страните-членки. Да трябва да хваща нелегални имигранти без необходимите правомощия, техника и хора. Когато пък обвиниха Европа за икономическата криза, правителствата щедро й връчиха едно евро и й казаха да отиде на финансовите пазари, за да го умножи до 15.
ЕС може да бъде убит не от омразата, насочена към него, а от необратимото му превръщане в неизбежния и постоянен виновник на бездарни и безпомощни национални елити. От заразното желание да бъде винен за национални провали. Като например неспособността на поредни британски правителства да решат проблемите с натиска върху публичните услуги в районите с по-голямо натрупване на имигранти. Или пък нежеланието за ограничаване на по-голямата неевропейска имиграция към Острова, която със сигурност създава по-големи проблеми, отколкото източно-европейците.
Сега европейските правителства и съюза трябва да направят нещо много трудно, едновременно да го оптимизират, свият и разширят. Трябва да стане по-добър в това, което прави (по-малко бюрокрация, по-добра връзка между отделните политики), да се оттегли от някои неща (по-малко регулации, инвестиции вместо субсидии) и да се разшири там, където гражданите ясно искат (повече сигурност, повече инвестиции в икономиката и единния пазар). Това няма да е лесно и изисква истински лидери с визия. Визия, която не просто повтаря „повече Европа“, а намира и защитава пресечната точка между необходимата и възможната интеграция.
Ще има разочарования и за празнуващите днес. Има различни видове недоверие в ЕС и малка част от тях са свързани с желанието за необратимо напускане. Нещо повече, привлекателността на днешния британски избор ще се преценява във времето спрямо съдбата на икономиката; спрямо напускащите индустрии, в които работят много от тези, които вчера отхвърлиха членството; спрямо резултатите на британското усилие да намери работеща формула за своите граждани, а не елити в глобалния свят.
Днес повече отвсякога ЕС е проблематизирано статукво, което не може да разчита на само-очевидността на ползите, периферността на проблемите си или автоматичното одобрение. Граждани и политици трябва да го моделират спрямо множеството предизвикателства, спрямо това как искат да живеят през този век, как да съчетаят национална и наднационална принадлежност. Да декодират, представят и защитават затрупаните в ежедневие ползи, да атакуват измислените фалшиви алтернативи, които настъпват и да защитят правото си да продължат и развият едно от най-великите постижения на нашия континент.
Ако не го направим се обричаме на провал!
Защото в света на лесно измислените светове защитните стратегии вече не работят. За да го направят, обаче, политиците трябва първо да излязат от собствените си измислени светове – на снизхождение и пренебрежение, на селфита по брюкселските коридори, на самодоволство. Малко са знаците, че започват.
И затова, повече отвсякога, защитата на европейското постижение не може да бъде оставено единствено на тях. Най-малкото защото са склонни да го подхвърлят на един вот с такава лекота!
