Чий е Крим и защо не е руски

Чий е Крим и защо не е руски

SHARE

Кратки исторически бележки за Крим

Благодатният климат и природните дадености на Кримския полуостров го правят изключително подходящ за обитаване от човека и следи от негови поселения има още от Средния палеолит (периода отпреди 300 000 допреди 30 000 години). Археолозите в Крим откриват и изследват пещери, обитавани и от неандерталци преди 80 000 г. 

Историята на полуострова, основана на писани източници започва от V в. пр. Хр., когато там са основани първите древногръцки колонии. Крим остава под гръцко, римско и впоследствие византийско влияние около 2 хилядолетия – първо като част от териториалната сфера на разпространение на елинизма, после като неразделна част от Древен Рим (I в. пр. Хр. до IV в. сл. Хр.), Византия (IV в. – началото на XIII в.) и Трапезундската империя (XIII в. – XV в.). В античния период Крим е обитаван от скити, таври, гърци, римляни, а в началото на средновековния период и от много конни народи – готи, хуни, българи, хазари и др. След кратко господство на Киевска Рус, кримският полуостров е покорен от монголското нашествие и става част от държавното образувание на Златната орда. По-късно се създава Кримското татарско канство. Но в периода XV-XVIII в. Кримското татарското канство е васално на османския султан и той всъщност е върховният сюзерен на полуострова.

Съвременната история на областта започва през 1783 г., когато Руската империя при Екатерина Велика завладява Крим и основава административната област Таврида. През XIX в. полуостровът става плацдарм за Кримската война (1853-1856 г.), която разрушава напълно инфраструктурата на полуострова, а на кримските татари им се налага да емигрират в огромни и дълги бежански колони. По това време кримските татари са преобладаващото мнозинство в пъстрата демография на областта, където живеят още руснаци, украинци, българи, германци, евреи, арменци, турци и др.

По време на гражданската война в Русия (1917 – 1921 г.) Крим за известно време е основната крепост на белогвардейците. На полуострова е и последният, отчаян отпор, който Бялата гвардия на барон Врангел дава на Нестор Махно и Червената армия. Генерал Врангел е победен в края на 1920 г., а около 50 000 военнопленници и цивилни са екзекутирани от Червената армия веднага след победата.

В рамките на Съветския съюз Крим получава първоначално (1921 г.) статут на Автономна съветска социалистическа република (“АССР”) в рамките на Руската съветска федеративна република (“РСФР”). Привидният автономен статут на републиката по никакъв начин не запазва малцинствата – основно това на кримските татари – от преследване. Истинското етническо прочистване на полуострова става по време на Втората световна война, когато по заповед на Сталин всички кримски татари са изселени в Централна Азия, започвайки на 18 май 1944 г. На 26 юни същата година следва изселването на българи, арменци и гърци – също в Централна Азия, както и частично в Уфа и околностите й в Урал.

На 19 февруари 1954 г. Президиумът на Върховния съвет на Съюза на съветските социалистически републики (“СССР”) (на практика върховният орган на законодателната власт в СССР) взема решение за прехвърляне на Крим от РСФСР на Украинската съветска социалистическа република (“УССР”). Това решение е мотивирано с “единството на икономиката, близостта и близките икономически и културни връзки между Кримската област и УССР”.

След разпадането на СССР през 1991 г. Крим остава в Украйна. Областта участва в общоукраинския национален референдум, проведен на 1 декември 1991 г., за или против декларацията за независимост, приета от Върховната Рада на Украйна на 24 август същата година. Огромното мнозинство от украинските гласоподаватели подкрепят декларацията за независимост – 92.3 %. В Крим гласувалите “за” са доста по-крехко мнозинство – 54 % от около 60 % упражнили правото си на глас в автономната република (за цяла Украйна – 84 % от регистрираните гласоподаватели са упражнили правото си на глас). За град Севастопол гласувалите “за” са дори малко повече – 57 % при участие на 60 % от общия брой гласоподаватели. След референдума Крим е преименуван на Автономна република Крим и остава част от Украйна.

На 5 декември 1994 г. с подписването на Будапещенския меморандум за уверение в сигурността (в международното право е известен с пълното си име на английски език като Memorandum on Security Assurances in connection with the Republic of Belarus’ / Republic of Kazakhstan’s / Ukraine’s accession to the Treaty on the Non-Proliferation of Nuclear Weapons), Руската федерация, наред с другите постоянни членки на СС на ООН – САЩ, Обединеното кралство, както и Франция и Китайската народна република (последните две държави дават не толкова твърди уверения, при това в отделни документи) потвърждават, че: ще спазват независимостта и суверенитета на Беларус, Казахстан и Украйна и съществуващите им граници; ще се въздържат от заплахи или използване на сила срещу същите три държави; ще се въздържат от използване на икономически натиск върху тях, за да повлияят на политиката им; ще поискат незабавно действие от СС на ООН за оказване на помощ на трите държави, ако последните станат жертва на агресивен акт или обект на заплаха от агресия, в която се използват ядрени оръжия; ще се въздържат от използването на ядрени оръжия срещу трите държави; ще се консултират се помежду си, ако възникнат въпроси по отношение на тези ангажименти на постоянните членки на СС на ООН. В замяна на това Беларус, Казахстан и Украйна се съгласяват да се присъединят към Договора за неразпространение на ядрено оръжие и да унищожат ядрените си арсенали. Към момента на разпадането на СССР Украйна разполага с 1/3 от всички ядрени оръжия на СССР, които физически контролират (но нямат чисто оперативен контрол върху тях). Голямата слабост от юридическа гледна точка на Будапещенския меморандум е, че съдържа политически декларации и пожелания, но не и международноправни задължения за действие в случай на нарушение на договора от някоя от страните.

Анексията на Крим

Именно това се случва след по-малко от двадесет години с Украйна – Будапещенският меморандум за уверение в сигурността е нарушен от Русия.

Само за два месеца – през февруари и март 2014 г. – Украйна е буквално разтърсена от съдбовна поредица от събития, които в крайна сметка довеждат до анексирането на украинската Автономна република Крим от Руската федерация. Действайки паралелно и координирано, кримските и руските власти използват вътрешния конфликт в Украйна, за да лишат украинската държава от упражняването на териториалния си суверенитет върху Крим. Присъединяването на растящ брой източноевропейски (бивши т.нар. “социалистически”) държави към НАТО и Европейския съюз и перспективата Украйна също да тръгне по този път (първоначално – към ЕС) и от друга страна – тревогата на Руската федерация, че е възможно да загуби стратегическото си лидерство в региона и базата на черноморския си флот в Крим изглеждат най-логичните причини за последвалите събития. А тези събития са катализирани през ноември 2013 година от отказа на тогавашния украински президент, Виктор Янукович, да подпише споразумението за асоцииране на Украйна към ЕС (21.11.2013 г.). Този акт на Янукович отприщва недоволство, което преминава в масови протести в Киев (най-вече на площада на Независимостта), а и в цялата страна. По време на тези протести стотици са ранени, а повече от 100 души губят живота си. 

На 22 февруари еднокамерният украински парламент приема решение да отстрани от поста си президента Янукович. “За” това решение гласуват 328 от общо 447—или около 73% от всички народни депутати. Непосредствената причина е отказът на Янукович в телевизионно интервю да подаде оставка и да организира предсрочни избори на 25 май 2014 година. Според украинската Конституция, отстраняването на Президента на страната е допустимо само, ако за импийчмънт са гласували не по-малко от ¾ от депутатите. В случая 10 гласа не стигат за това. Затова Върховната Рада не започва тромава процедура по импийчмънт, а аргументира гласуването и отстраняването на президента Янукович с факта, че той се “е оттеглил от задълженията си по противоконституционен начин” и че “извънредно спешни обстоятелства” налагат провеждане на предсрочни избориПовечето от анализаторите и експертите по международно право определят недвусмислено Янукович като “проруски” президент. Впоследствие, в края на февруари 2014 година, множество журналистически и дипломатически източници съобщават за това, че тогавашният украински президент е намерил убежище в Руската федерация и дори си е купил къща и живее в Барвиха (Московска област) под покровителството на руските власти. Това обстоятелство е потвърдено индиректно от самия руски президент Владимир Путин. Отстраняването на Янукович води до светкавична реакция от страна на Руската федерация. 

Проруски военни части и паравойскови формирования, както и необозначени и маскирани руски военни подразделения (наричани от наблюдателите по света “малки зелени човечета”), въоръжени с модерно руско оръжие, което не се ползва от други въоръжени сили по света, поемат контрол върху територията дотогавашната Автономна република Крим, интегрална част от Украйна. През нощта на 22-23 февруари 2014 година президентът на Руската федерация, Владимир Путин, провежда среднощно съвещание с ръководителите на службите си за сигурност и въоръжените сили. Както по-късно става ясно, в края на съвещанието, руският президент заявява, че трябва да започне „работа по връщането на Крим в състава на Руската федерация“. Още на следващия ден започват проруски демонстрации в Крим и Севастопол. За няколко дни руските войски (от базите в Севастопол и от Русия) поемат пълен контрол върху областта, окупирайки я. Установяват се контролно-пропускателни пунктове по границите на областта, които се охраняват от руски войски и паравоенни. На 27 февруари 2014 година сградата на Върховния съвет на Автономната република е вече завзет от руски специални части и приема решение за провеждане на референдум за статута на Крим на 25 май същата година. Малко по-късно датата на референдума е променена на 30 март 2014 година, но под руски натиск, на 6 март датата на допитването е променена за трети път– този път за след 10 дни (!) – на 16 март 2014 година

Два дни преди провеждането на този референдум, Конституционният съд на Украйна прогласява противоконституционността на допитването до народа, а ден преди това Върховната Рада на Украйна разпуска кримския Върховен съвет. Въпреки усилията на украинската държава, референдумът е проведен буквално под дулата на оръжията на руската армия и паравоенни

Въпросите, включени в референдума са: 

1. Одобрявате ли автономната република Крим да се обединени с Русия като съставна част на Руската федерация? 

Или

2. Одобрявате възстановяването на Конституцията на Република Крим от 1992 г. и на статута на Крим като част от Украйна?

Всеки гласоподавател може да избере само една от двете опции. Официално, провелите референдума сепаратисти, подкрепяни от руските въоръжени сили, обявяват, че изборът автономната република Крим да се обединени с Русия е подкрепен от 96.7% от всички гласоподавателиНезависими международни наблюдатели не са допуснати и закономерно международната общественост масово изразява недоверието си към данните, претендиращи за официални резултати от референдума.

Още на следващия ден (17 март 2014 г.) след провеждането на референдума кримският парламент обявява резултатите от референдума, както и независимостта на Република Крим, включваща в себе си териториите на автономната република Крим и на град Севастопол, на който е даден специален статут в рамките на републикатаОсвен това, Върховният съвет на Крим изпраща официално искане за приемането си в състава на Руската федерацияНа 18 март 2014 година е подписан международен договор за присъединяването на Автономна република Крим и Севастопол като федерални субекти и интегрална част от Руската федерация. На 19 март 2014 година президентът Путин “моли” руският Конституционен съд да се произнесе по конституционната съобразност на договора с Република Крим. Очаквано, Конституционният съд се произнася още в същия ден и прогласява договора за напълно непротиворечащ на руската Конституция. Така, отново на следващия ден, 20 март 2014 година Съветът на федерацията (горната камара на Федералното събрание на Руската федерация) ратифицира договора и с това приключва присъединяването на Крим към Русия приключва. Целият процес отнема точно 3 седмици.

Международноправни съображения

Виенската конвенция за правото на договорите от 1969 г. („Виенската конвенция“) съдържа следната разпоредба.

Член 53. Договори, противоречащи на императивна норма на общото международно право (jus cogens)

Договорът е нищожен, ако в момента на сключването му той противоречи на императивна норма на общото международно право. За целите на тази конвенция императивна норма на общото международно право е норма, която изцяло се приема и признава от международната общност на държавите като норма, отклонението от която е недопустимо и която може да бъде изменена само с последваща норма на общото международно право от същия характер.

Още при сключването на Виенската конвенция специалистите по международно право отбелязват, че нормата на член 53 отдавна е част от общото международно право. Това означава, че тя има универсален характер и се признава за задължителна (перемпторна) норма на международното право дори и от държавите и субектите на международното право, които не са се присъединили към Виенската конвенция. 

Концепцията за императивните норми на международното право (наричани още с латинския термин jus cogens или ius cogens или на български език „принудително право“) си проби път през XX в. и доби универсален характер. Прието бе от международната общност, че съществуват основни норми и принцип на общото международно право, дерогацията от които не е разрешена. И днес няма универсално съгласие относно това, кои точно норми са jus cogens, нито как и кога дадена норма става част от императивните норми на международното право, но е общоприето, че jus cogens забранява геноцида, пиратство, робството и търговията с роби, воденето на агресивна война, в резултат на която се постига териториално разширяване (анексия), изтезанията и други. Още в първата половина на XX в. се сключват две Конвенции за определянето на агресията (подписани от различни страни на 3 и 4 юли 1933 г. в Лондон). Един от най-известните договори от това време е всъщност Общият договор за отхвърляне на войната като инструмент на националната политика (General Treaty for Renunciation of War as an Instrument of National Policy), известен повече като Пактът „Келог-Бриан“ (Kellogg-Briand Pact) по името на държавния секретар на САЩ по това време (Франк Келог) и френският външен министър (Аристид Бриан). Подписан е през 1928 г., а влиза в сила на следващата. Към него се присъединяват общо 40 държави (голям брой по това време). С него държавите се задължават да не използват войната за разрешаване на „спорове или конфликти от каквото и да е естество или от какъвто и да е произход, които могат да възникнат между тях“. И двете конвенции, и Пактът „Келог-Бриан“ определят всяко „нахлуване на въоръжени сили на една държава, със или без обявяване на война, на територията на друга държава“ като агресивна война.

Всяко съмнение в международното право, дали воденето на агресивна война е или не е част от jus cogens, бе ликвидирано с Устава на ООН, където този принцип е прогласен в многобройни разпоредби, а дори и в неговия Член Първи. Оттогава тази императивна норма е преповторена в множество резолюции на Общото събрание на ООН, а и в Римския статут на Международния наказателен съд, където престъплението „агресия“ е изрично дефинирано като престъпление срещу международното право. Участници в Статута са повече от 120 държави и въпреки че четири държави (Израел, Судан, Съединените американски щати и Руската федерация) са уведомили генералния секретар на ООН, че вече не желаят да бъдат третирани като държави-участници (независимо, че са го подписали) и не считат, че от него произтичат международноправни задължения за тях, забраната на агресивната война и анексията на територия продължават да бъдат императивни норми на международното право.

Заради това международният договор за присъединяването на Автономна република Крим и Севастопол като федерални субекти и интегрална част от Руската федерация, подписан между узурпаторите на Крим и Севастопол и Руската федерация на 18 март 2014 година е напълно нищоженТой не може да произведе действие в областта на международното право и не може да предизвика правоприемство в териториалния суверенитет на Крим и Севастопол и да ги превърне в интегрална част от Руската федерация.

Крим и Севастопол продължават да бъдат част от Украйна и това е заявявано последователно винаги във външната политика на Европейския съюз и всяка от неговите държави-членки, включително и България. 

Украинският външен министър Дмитро Кулеба реагира остро в Туитър на изказването на Румен Радев по повод анексията на Крим, след като по-рано за обяснения бе привикан и посланика на България в Украйна, съобщи Клуб Z:

„Ще разкажа на Румен Радев що е то драма: това е, когато Русия напада България, откъсва парче от територията й и убива хиляди хора. С непремерените си изказвания той нанесе удар върху приятелските украинско-български отношения, подложи България на критика от страна на ЕС и даде рамо на руската пропаганда.“

SHARE
Румен Петров, адвокат. Магистър по право от Университета в Кеймбридж, Великобритания. Консул на България в посолството в Лондон 2000-2003 г.