Напоследък за мнозина политически дейци – у нас и в чужбина – да се ругае либерализмът, либералната демокрация и най-вече „либералната Европа“ стана нещо като „бон тон“. Нещо повече – вече не е модерно да не отричаш тези три ипостаса на либералната идея.
Като почнем от Марин льо Пен във Франция, минем през Виктор Орбан в Унгария и Качински в Полша и свършим с нескончаемата редица от по-едри и по-дребни политици в Европа. Да не го говорим за Азия, Африка и Латинска Америка. Последната блести с такива видни отрицатели на либералната демокрация като двамата президенти на Венецуела – бившия Уго Чавес и днешния Николас Мадуро, както и със сякаш вечния кубински диктатор Раул Кастро! При това в сметката дори не слагам такива едри „политически риби“ като руския президент Путин и цялото съзвездие негови колеги от държавите, наследили бившите съветски средноазиатски републики.
У нас ругатели на либерализма, на Обединена Европа като проект, който е практическо въплъщение на либералните ценности, има достатъчно, няма смисъл да изброявам имена. Но тези дни в хора на ругателите се включи един мощен глас: този на бившия премиер Иван Костов. Този човек несъмнено ще остане в историята: правителството на СДС (1997 – 2001), което той оглавяваше, направи през четирите години на мандата си най-решителните стъпки по пътя към установяване на либерална демокрация и на пазарна икономика у нас.
В предаването „120 минути“ на телевизия bTV, излъчено в неделя, 29 януари, Костов, между другото, заяви: „Аз съм човек с консервативни възгледи и не приветствам либералната идеология, особено пред лицето на нейната пълна безпомощност пред съвременните предизвикателства – пълната безпомощност пред Путин, пълната безпомощност пред нелегалните имигранти, пълната невъзможност да се защитят страните от тероризъм (…), пълната невъзможност да се отговори на въпроса за дезинтеграцията на държавите, за изчерпания им потенциал да интегрират имигранти и малцинства”.[1]
Така. Либерализмът е безпомощен. Той е една идеология, която не може да предложи подходи за решаването на европейските проблеми – с миграцията, с тероризма, с агресивността на Русия на Путин.
Костов – както и друг път е правил – предлага решение: по-малко права, по-малко „интеграция“ и малцинства. Вместо това: повече и по-силна държава, ограничаване на правата в името на сигурността[2]. Но не либералната държава, а някаква друга – по-скоро авторитарна, със силен водач и с ограничени възможности на опозиционни групи да оспорват начинанията на „началството“. Другото според хората като него е квазидържавата на либералната слободия – безпомощна смесица от хора и групи, претендиращи за права и поради това напълно бездействена.
Като се върнем почти век назад – през двайсетте и трийсетте години на миналия век, ще видим, че Германската националсоциалистическа работническа партия на Хитлер в Германия, Фашистката партия на Мусолини в Италия и Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките в Съветска Русия яростно критикуват либералната демокрация. Според разпространената представа Ваймарската държава[3] не успява да се справи с голямата икономическа криза, с шестте милиона безработни през 1932 г., с мизерията и безпътицата, причинени от Голямата депресия. Резултатът е, че с тези проблеми – на цената на установяване на свирепа нацистка тоталитарна диктатура – се справя партията на Хитлер. Как завърши – на 9 май 1945 г. – това справяне, всички знаем.
Нещо подобно стана и в Италия на Мусолини. А колко струваше и до какво доведе комунистическата диктатура, дошла като замяна и „антипод“ на „ограничената“ либерална буржоазна демокрация, видяхме всички през периода на „перестройката“ на Горбачов, завършила през декември 1991 г. с разпада на някогашния „велик и несломим“ СССР.
Не искам да кажа, че Костов проповядва фашизъм или комунизъм. Не, разбира се. Но като други ръководители на източноевропейски държави – бивши и настоящи (като например Орбан в Унгария), и нашият бивш премиер смята, че либералната демокрация трябва да отстъпи. Че трябва да бъде заменена с нещо друго – със силна държава, която не обръща чак толкова внимание на правата и свободите на хората, на дебатите и на сблъсъка на противоположни политически визии, на „реда“, подчинението, „единението“ в името на национална цел и други подобни.
Защо е това? Според мен в България и в Унгария също, вероятно и в Полша на Качински[4] проблемът въобще не е в „слабостите“ на либералната демокрация, а в това, че тя е недоразвита, пълна с психологически, манталитетни и поведенчески остатъци от предишния комунистически режим. Лекарството срещу „слабостта“ на либералната демокрация в Източна Европа се нарича повече и по-качествена либерална демокрация, а не замяната и с някакъв – по-мек или по-твърд – авторитаризъм.
Нима ако всичко с демокрацията у нас беше наред, то щяхме да сме свидетели на:
•Тъпчене и дискриминация на правата на малцинствата, най-вече на етничeските?
•Завладяването на държавата от олигарси, на нейното присвояване от икономико-политически мафии?
•На корумпираната и слабо работеща съдебна система, която в редица случаи е по-скоро машина за репресии срещу политически неудобните (понякога и срещу важни бизнес конкуренти), отколкото независим арбитър, въздаващ справедливост?
•Първо място по индекс на корупция в ЕС?
•На невиждана концентрация в едни ръце (например тези на Пеевски) на медийна собственост, имаща за следствие обидно ниска позиция на страната ни в класациите за свобода на словото?
Липсата на действащи механизми на либералната демокрация, замяната им с имитации е причината за всичко това и за още много неизброено.
Защото в една истинска либерална демокрация дискриминацията е не ежедневие, както е у нас, а изключение. Липсата на дискриминация и истинските интеграционни политики осигуряват мир и хармония между малцинствата и мнозинството. У нас ние вече едва ли не всеки месец сме изправени пред някакъв по-голям или по-малък етнически конфликт. Катуница и Гърмен (де да бяха само те) достатъчни ли са като пример? А колко мини „Катуници“ се случиха от есента на 2011 досега?
Ако политическите механизми на либералната демокрация работеха, както се следва, т.е. ако те не бяха само фасадни, не би било възможно да има толкова мощна олигархия. Най-малкото щеше да има строги закони за лобизма, които да направят прозрачни начините, чрез които разни големи бизнес групи се опитват да стигнат до контролирани от държавата ресурси. Тогава просто нямаше да стане възможно чак такова масово отклонение на публични ресурси за частни бизнес начинания. Впрочем това е само една възможна, от много години предлагана, но така и неприета законодателна мярка. Ако законодателствата за предотвратяване на конфликта на интереси, за отнемане на имуществото, придобито по престъпен начин, наистина действаха, както се следва, то би имало много по-голяма прозрачност и нямаше да има възможност незнайно как придобити огромни доходи да бъдат – от гледната точка на закона – легитимни. А тези законови мерки са измислени именно от либералните демокрации. Автократичните и тоталитарните режими се „борят“ срещу корупцията по два начина. Първият е като я монтират в самата тъкан на държавата, вторият е чрез извънзаконови репресии – арести, затвори, концлагери и разстрели.
Ако имаше адекватно законодателство, осигуряващо прозрачност на собствеността на медиите със съответни санкции срещу свръхконцентрацията й, то и феноменът „жълти медии на Пеевски“ не би бил възможен. Но такова няма.
Ако съдебната система не беше доминирана от централизираната по съветски образец прокуратура, то щеше да има много повече простор от сегашния за разгръщане на съвестта на магистратите като действен регулатор в дейността им. В допълнение на свръхцентрализираната прокуратура, замръзнала в развитието си някъде в 60-те и 70-те години на миналия век, създадохме постоянно действащ Висш съдебен съвет, който поради това, че е постоянно действащ по време на петгодишния си мандат, се бюрократизира и има тенденцията не да ръководи, а да командва съдебната система. Резултатът е, че миналата година и сега станахме свидетели на стачки и на демонстрации на съдии, напр. на тези от Софийския районен съд. Някой да е чувал за демонстрации на магистрати срещу висшия им ръководител в развитите западноевропейски държави?
Когато говорим за ЕС, безсилието, за което говори Костов, е другото име на това, че този политически съюз по правило се стреми да разрешава проблемите по мирен начин, спазвайки правата на засегнатите. Това действително създава впечатление на някаква пасивност, на безпомощност, на нежелание да се справи с проблемите. На първо място, разбира се, с мигрантския.
Но т.нар. мигрантска криза е просто измислен проблем. Това ясно се вижда от статията на Патрик Кингли от британския вестник „Гардиън“, която „Маргиналия“ помести на 3 септември 2015 г.[5], както и от текста на постоянната авторка в сайта ни Светла Енчева „Бежанската вълна в Европа и в България: да се удавиш в локва“, излязла на 25 септември същата година. Възможно е такъв „проблем“ да съществува просто защото около влизането на бежанци и мигранти в Европа (в интерес на истината най-вече по т.нар. балкански път) има медийна истерия. А я има, защото ценността на свободата на словото в ЕС е толкова голяма, че редица „заинтересовани кръгове“ могат да публикуват практически всичко. Не е много сложно „мигрантската криза“ да изчезне от полезрението на средния гражданин. Просто трябва да се установи цензура. Тогава всички ще са спокойни. Но приемлива ли е цената на това спокойствие?
Либералните демокрации били „безсилни“ спрямо Путин, казва Костов. Окей, но нали именно либералният ЕС наложи санкции на Русия заради потъпкването на международното право – анексията на Крим? Какво иска българският политик – Европа да започне война срещу Путин, който притежава ядрено оръжие? Не вярвам точно това да е имал предвид, но знае ли човек?
Да, либералните демокрации не воюват една с друга, да, те се стремят до последно да разрешават конфликтите мирно. Да, понякога изчакването, преди да се предприемат най-решителни и кървави мерки, може да струва скъпо. Трябва ли да припомням, че дори смятаното за позорно „Мюнхенско съглашение“ от септември 1938 г., което даде част от Чехoсловакия, а именно населената с германци Судетска област, на Хитлер, беше сключено с цел да се предотврати кървав конфликт? И че докато СССР и Хитлерова Германия празнуваха съюза си, разделяйки си Полша през септември 1939 г., либералнодемократичните Англия и Франция вече воюваха с нацистка Германия – заради Полша?
Така че нека посъветваме г-н Костов: по-кротко с критиките към „Либерализма“!
[1] Иван Костов: либерална Европа е безпомощна
[2] Наистина ли репресивната „сигурност“ е по-добра от „цензурираната“ свобода, г-н Костов?
[3] Ваймарска държава наричат Германия в периода от 1918 до 1933 г., когато след премахването на монархията, дошло след загубата от страна на Германия на Първата световна война, в тази голяма европейска държава се установява многопартийна парламентарна демокрация с широки и гарантирани политически и граждански права. Но Ваймарската демокрация рухва под ударите на Голямата депресия, почнала в края на 1929, и на нацистката партия, която чрез избори идва на власт на 30 януари 1933 г. и установява до 1945 г. тоталитарен режим – бел. авт.
[4] Русия изобщо я вадя вън от класацията, ако у нас казваме, че демокрацията ни е „фасадна“, то в Русия на Путин демокрацията е, ако мога така да се изразя, само тънко було върху авторитарната паст на държавата, само наметка, прикриваща „срамотиите“ на правещата каквото си иска руска държава – бел. авт.
[5] Десет истини за миграционната криза в Европа
Текстът е препубликуван от сайта „Маргиналия“ с разрешението на автора. Удебелените места в текста са от редакцията на „Терминал 3“.
Корица: „Свободата води народа“ на Йожен Делакроа.
