В последните дни студените пориви на североизточния вятър накъдриха повърхността на Черно море, а облаците взеха така да се скупчват по небето, че слънцето все по-трудно си пробива път и свети някак бледо, все едно единият му реотан не работи.
Лятото свършва, с него приключва и летният туристически сезон по морето.
Преди около 10 години се заричах да не стъпя повече на българското море заради банални причини – разпадащата се или издъхваща инфраструктура, мръсотията, презастрояването на бреговата ивица (или поне на любимите ми места), наглостта и ниското качество на обслужването, гарантирано с високи за предлаганото цени.
Заричах се, но не се получи така – последните няколко години се отбивам и някъде по Черно море. По правило, на места без страхотни плажове, но с малко хора, с малко шум и с бистра вода.
Тази година пообиколих и любимите си места по Южното Черноморие, така както ги помня от детството. Извод – Южното Черноморие го няма. На негово място има „нещо“, което е презастроено, замърсено, присвоено. Прекрасните природни дадености или не можеш да ги познаеш (като плажовете на Созопол), или докато стигнеш до тях да ги ползваш, вече ти е вгорчено преживяването (като на Силистар). Тук-там има отделни запазени парченца от прекрасното, но е достатъчно да дойде уикендът, човек да почувства тълпите, превземащи всичко.
Може да четем безброй много отчайващи репортажи за безобразно ниското ниво на услугите, примерно на ол инклузива (смешно-тъжната история за „Елените“ не е единствена, чел съм нещо подобно и за Шведския хотел до Варна), за претъпкаността на плажовете, за силната музика, бумтяща от всяка втора дървена барака на плажа, но това не променя нещата – гадостите продължават година след година, след година и т.н.
Ходих и на „Арапя“. Тъй като заливът е почти затворен, с подковообразна форма, със сравнително слабо вълнение и с прекрасен фин пясък, там прохождаха българските сърфисти. През годините на моята първа младост къмпингът се пръскаше по шевовете от хора до степен на регистрацията да отказват нови посетители. Ние разпъвахме лагера на носа от северната страна на залива. Палатките ни гледаха към морето, в което нощно време се отразяваше пълната луна и образуваше пътека до безкрайността.
„Бежански лагер!“, беше коментарът на моя приятел И. при сегашното ни посещение, с когото огледахме нововъзникналото селище точно на северния нос. Селище с криволичеща централна алея, от двете страни на която имаше паркирани (за вечни времена?) каравани, дървени бунгала и масивни сгради. Всичко това нагъчкано точно като в гето, с тесни пътечки, дървени огради и жив плет между конструкциите, но без да навява на мисълта за систематично планиране и градоустройство.
Черноморското ни крайбрежие фиксира като отпечатък в мокрия пясък слабостта на институциите, двусмислието на екологичното и туристическото законодателство, правилото, че за свои хора пречки няма, но за чужди винаги ще се измисли параграф.
Ще разширя метафората до цялото ни крайбрежие. То е бежански лагер, и то неуреден – хладилници гърмят от слабия ток, канали се изливат („заустват“) в морето. Тоест всичките фекалии, сапун и мръсотия се изливат право в райските заливчета и в копринената вода на Черно море.
И както бежанските лагери в Близкия изток са симптоми на ситуацията на беззаконие, на несигурен мир, на слаби институции, същите неща демонстрират и нашите летни лагери по Черноморието.
Лесни решения няма, няма и да се появят от въздуха или от Брюксел. Все пак България изкара огромен късмет, че влезе през 2008 г. в Европейския съюз и това имаше един може би неочакван, но много положителен ефект за българския туризъм. Българската туристическа индустрия влезе в директна конкуренция с гръцката. И въпреки че българската природа има някои предимства като по-мекия климат, по-хубавите плажове и по-приятелско море (с по-малко сол, без опасни организми като морските таралежи), те бяха късогледо пропиляни само за няколко години. Подобряващите се транспортни връзки между двете страни също помагат на конкуренцията.
Бежанският лагер е символ и на още нещо – на бягството от големите проблеми. И докато истинските бежанци бягат от истински войни, ние бягаме от себе си, от собствената си невъзможност да уредим страната си.
Докога може да продължи всичко това? В България смятаме бежанските лагери за много временно явление и може би тайно си мислим, че хаосът на Черноморието ще премине от само себе си като лятна буря. Може и да не премине. Някои бежански лагери като тези в Палестина скоро ще навършат 70 години. И какво представляват сега? Бетонни гета.
Наскоро писах, че активните българи се държат като руски крепостни селяни, които бягат от властта в Сибир, като бягат в неуредени места и затворени комплекси, само да са по-далеч от туристическата индустрия и от властта. Тоест бежанските лагери не са чак толкова далечна метафора.
И какво сега? Просто трябва да се вземем в ръце и да не оставяме перлите на прасетата.
