Двама от най-влиятелните от края на 90-те и началото на новото хилядолетие съветници на Обединото кралство и САЩ отправиха общ апел към лидерите на двете страни – Тереза Мей и Доналд Тръмп, в който осъждат бездействието им по отношение на руската агресия и смятат, че действията им застрашават не просто авторитета на двете страни на международната сцена, но и подкопават трудно постигнатия мир от техните предшественици в Европа – чийто разпад може да доведе до сериозни последици за света. Алистър Кембъл е директор по комуникации и стратегия на британския премиер Тони Блеър (1997 – 2007), а Джеймс Рубин – зам. държавен секретар на САЩ при президента Бил Клинтън (1993 – 2001). Двамата публикуват общия им критичен анализ в изданието New European.
Мечката не дреме, тя е будна, а нашите лидери са онези, които проспиват случващото се.
Имало ли е период с толкова много новини и страничен шум в двете ни страни? Във Вашингтон имаме нескончаема сапунена драма, фокусирана върху един човек и неговите изблици и туитове.
В Обединеното кралство, насред терористични атаки и изпепелената сграда, превърнала се в ужасяваща метафора за неравенство, правителството все още се опитва да осмисли вота да напуснем ЕС година след като той бе направен. Правителство, водено от дискредитиран министър-председател, чиято ужасяваща изборна кампания едвам не позволи на пръв поглед неизбираемия ѝ крайноляв опонент да се настани на Даунинг Стрийт.
Но при цялата тази драма се замъглява една много по-голяма и значима истина, а именно, че новата агресивна Русия подкопава десетилетията на лидерство на САЩ и Британия, което бе гарант, че Европа ще е цялостна, свободна и мирна.
Със сигурност е впечатляващо, че правителствата на Германия и Франция оценяват мащаба и значението на руския фактор, докато САЩ и Британия стоят пасивно отстрани. Като че двете страни казват “все едно си нямаме достатъчно вътрешни проблеми и без да мислим за Русия?”, но Русия е голяма част от проблемите на всички днес.
В Америка, докато Доналд Тръмп продължава да излага страната си, опонентите му залагат всичките си надежди на бившия директор на ФБР Робърт Мълър, който е специалният прокурор, разследващ възможното сътрудничество между руски функционери и водещи фигури от кампанията на Тръмп. Но може дълго време да почакат.
Същевременно във Великобритания, която изглежда като всичко друго, но не и “велика” в момента, окървавената Консервативна партия отчаяно търси вълшебно заклинание, с което да намали щетите от предсрочните избори, предизвикани от Тереза Мей, както и от катастрофалното решение на предшественика ѝ Дейвид Камерън да предизвика, а след това да загуби референдума за излизане от ЕС.
“Каша е” замени “силно и стабилно” лидерство като лозунг, който обобщава политическия живот в Британия. Рядко проблеми от такъв изключителен мащаб са попадали в ръцете на лидери с толкова посредствен кръгозор.
Русия, разбира се, е само един от големите проблеми. И въпреки че политическата драма във Вашингтон е завладяна от намесата на Москва на президентските избори през 2016 г. и макар британските премиери обикновено да се опитват да заемат позиция по руските въпроси, дори надхвърляща влиянието им, то нито едно от двете правителства до момента не е отделило нужното внимание на безпрецедентната атака на Москва над Западна Европа и САЩ.
Наистина е болезнено да сравняваш пасивността им с начина, по който двете ни страни водиха света в приемането на демократични ценности като свободата и успешното разрешение на толкова много световни конфликти през изминалия век в защита на тези ценности. Без значение дали става въпрос за Първата или Втората световна война или за международни реакции срещу агресивната външна политика на Москва по време на Студената война, Вашингтон и Лондон, работейки заедно, винаги са седели по средата на масата.
Днес имаме американско ръководство, което дори не иска да присъства на масата и британско правителство, което няма какво особено да каже или направи, предвид това, че Brexit е погълнал целия им вътрешен и международен ресурс.
Навярно никога няма да разберем защото Путин промени курса, след като първоначално изглеждаше да иска сътрудничество със Запада. Но това със сигурност не е така днес.
При новия Путин Русия е в конфронтация наместо в сътрудничеството на почти всяко ниво. Единствен от съвременните световни лидери, той изглежда има пълен синхрон между цел – възстановяването на руската мощ – и стратегия – възстановяването на руската мощ – и тактики – всичко, което ще възстанови руската мощ от инвазии, убийства до телевизионни разговори с народа и снимки, на които е гол до кръста.
Само разходите на отбрана на Русия са причина за притеснение. Превъоръжаването на Москва, преди главно следствие на покачвания на цената на петрола, днес е забележително. Както по отношение на конвенционалните сили, така и по отношение на ядрените оръжия Русия изгражда модерна армия, при която голяма част от старите съветски програми и екипировка за обновени или заменени. Тази промяна е особено опасна по отношение на ядрените оръжия, които Русия винаги е притежавала. Особено опасно е, че тези ядрени оръжия са съпроводени с нещо, което не присъстваше по време на съветското говорене – приказки от руски държавници, че е възможно да се наложи първо да използват ядрените оръжия.
Междувременно войната в Украйна, от която по-голямата част от света е извърнала поглед – “не е наш проблем”, отново продължава да бушува. Решението на Кремъл да анексира Крим, започналата война в Източна Украйна и решението да предостави екипировка и хора на бунтовниците са действия на агресор, не на неразбрана жертва, без значение колко умело Владимир Путин дирижира струните на огромния оркестър на пропагандата, който е създал.
Ерата на споразуменията за намаляване на военния капацитет очевидно също е свършила. От известно време насам Москва отказва да поднови преговорите относно намаляването на ядрените оръжия и контрол на продукцията на ядрен материал. Тя е спряла действия по споразумението за унищожаване на ядрените оръжия Нън-Лугар, което сключва с Вашингтон за унищожаване на материали, асоциирани с оръжия за масово унищожаване (програма, която продължаваше да работи в миналото без значение от двустранните връзки). Вероятно най-лошото е, че руското правителство създава и в момента изстрелва балистични ракети в нарушение на международния договор INF от 1987 г., историческото съглашение за контрол на оръжията, подписано от Михаил Горбачов и Роналд Рейгън, за което мнозина смятат, че с него се полага началото на края на Студената война.
След това идват кибервойните. Вероятно киберсаботажи е по-добро название за тайните операции на Кремъл, с които се откраднаха и се направиха публични хиляди поверителни документи на ръководството на демократите в САЩ и председателя на кампанията на Хилари Клинтън. Кибершпионажът често съпътства разузнаването още от изобретяването на компютъра. Това, което беше ново, бе използването на информацията като оръжие и пускането на тази информация в момент с максимална тежест по време на президентските избори. Експерти извън и част от правителството са съгласни, че Кремъл е автор на този киберсаботаж, което с право може да бъде смятано за акт на война срещу американската демокрация.
Безразличието на множество водещи републиканци – не на последно място на президента – и техните привърженици е изумително за всеки, който е живял по време на ерата Рейгън, и е радостно за всеки руснак путинист, който вижда разведряването на международните отношения при Горбачов и Рейгън като акт на национално самонараняване и унижение.
Пропагандата на Кремъл в Европа е нараснала драстично. Не само че операции на сходен киберсаботаж се проведоха във Франция и други европейски страни по време на изборите, но и огромен човешки ресурс стои зад “фабриките за фалшиви новини”, както и зад подкрепяните от Кремъл телевизии като Russia Today.
Заедно с всичко това идва и нова вълна от агресивни действия на руското разузнаване и “червената армия”, като дипломати и служители на разузнаването описват конфликта като по-жесток от всичко, което може да видим в днешно време. Руските военни са подсилили също и тактиките си за натиск и конфронтация. По границите на НАТО по земя, море и въздух предизвикателствата на Москва са се увеличили значително. От бреговете на Норвегия до небето над Аляска или границата с Естония Русия изпраща бойни самолети, подводници, кораби и спецчасти, за да предизвика западните защити.
И накрая, но не на последно място в модела на агресия на Путин, е решението му да подкрепи напълно жестокия сирийски диктатор, който има кръв по ръцете си. Москва участва във войната в Сирия до такава степен, че въздушните и наземните ѝ сили са основната причина за оцеляването на Башар ал-Асад.
Едно е Русия да защитава стратегическите си интереси към морската база на сирийска територия и дълго съществувалите ѝ връзки с бюрокрацията в Дамаск. Но Путин отиде много по-далеч, решавайки да използва значителна руска военна сила в допълнение на бруталните репресии на Асад над собствения му народ, които доведоха до стотици хиляди мъртви и милиони бежанци, с мащабни последици за всички нас. И въпреки това дори Сирия, изглежда, изпада от политическия и медийния план на двете държави.
Много се говори за опасността от “нормализиране” на Тръмп. Но нормализацията на Путин е още по-опасна. Тъй като, взети заедно, всички тези нови политики на Путин представляват реална заплаха за сигурността в Европа, за либералния международен ред и за успешното демократично управление на Запад.
Изумени сме от ниското ниво на внимание и приоритет, които всички тези важни теми получават на Даунинг Стрийт 10 и в Белия дом, както и във външните министерства на двете страни. Вместо да чакаме и гледаме как Берлин и Париж се опитват да се борят с политиките на Путин, призоваваме президента на САЩ и премиера на Великобритания да се възползват от момента, да сторят това, което техните предшественици направиха толкова много пъти преди тях: да поведат Запада в техния общ отговор към Москва, който защитава интересите ни, честта ни и демокрацията ни и вследствие на това помага за запазването на мира.
Общата ни история ни е показала пътя. Независимо дали в десетилетия на конфронтация със Съветския съюз по време на Студената война или в множество други драматични политически, технологични и икономически промени, държавници във Вашингтон и Лондон, работейки заедно, са успели да формулират устойчиви и ефективни отговори, които направиха възможен най-дългия период от относителен мир и просперитет, които нашите две държави са познавали.
Може да не сме искали нито един от тези хора да е начело на САЩ или Великобритания – не ги искахме, – но имаме само един президент и само един премиер. Те не могат повече да стоят настрана от тези проблеми просто защото кръгозорът им се свежда до по-належащи злободневни теми, свързани с краткосрочните им битки за оцеляване.
