Проф. д-р Асен Балтов е една от най-одумваните личности напоследък. Едва ли не още преди да стане изпълняващ длъжността директор на „Пирогов“, се озова в конфликт с шефа на Детската травматология в болницата д-р Кацаров, а пък редакцията на „Терминал 3“ реши, че точно аз – Камен Алипиев, трябва да направя този разговор. Сигурно е много странно да чуете, че спортен журналист прави това интервю с професора, в което ще се говори и за медицина. Но зад всяко нещо си има скрити причини. И едната от тях е, че познавам Асен вече сигурно 35 години, а двете от тях, прекарани заедно в казармата през 1984/86 г., са гаранция за едно дългогодишно приятелство. Така че ето ви проф. д-р Асен Балтов.
На мен ми се иска да не започваме директно с темата „Пирогов“ и „Българско здравеопазване“, а да се върнем много години назад, понеже аз много си държа на училището, предполагам, че и ти много държиш на училището ни – то беше 127-о, което е абсолютна легенда, какво ти носи на теб това училище, първите ти години там, защото то беше от 1-ви до 7-и клас, т.е. първите ти седем години в образованието?
Първите три години съм учил в сегашната френска гимназия, тогава имаше там едно 92-ро основно училище – на „Патриарха и „Раковска“, което го закриха след това. И след това вече от 4-ти клас започнах да уча в 127-о училище, където имаше уникален учител по физическо възпитание – Младен Младенов се казваше, който беше изключителен фен на баскетбола и ни запали по баскетбола още от 4-ти клас.
И произведе не един и двама баскетболисти!
Да, включително и сина му – Жоро Младенов – всички го познават, беше дълги години играч на „Левски“.
Та още от 4-ти клас той оформи една спортна паралелка, където се събрахме хора, които имат желание да спортуват, да се занимават допълнително извън часовете със спорт, да започнат да тренират баскетбол. Спомням си в салона по физическо как се учехме да дриблираме и всичко в началото бе едва ли не като експеримент, постепенно нещата се оформиха и дори си спомням, че когато бях в 7-8-и клас, два пъти станахме градски шампиони на София по баскетбол. Ти много добре го помниш!
Помня го, как!
Даже в единия случай бяхме на полуфинал срещу вашето училище, а след това на финал бяхме срещу училището на „Локо“ – София, които тогава бяха най-силни.
Точно така беше. Това също са мои спомени, защото ние тогава, от 133-то училище, въобще за пръв път се класирахме на градско първенство благодарение на одиозната фигура на Иво Иванов, който сега е много нашумял писател, и на моята скромна особа.
Ето ние започваме да си говорим за спорт, но ти още когато влязохме в казармата, знаеше, че ще отидеш да следваш медицина. Как се стигна до тази трансформация? Откъде интерес към медицината?
Истината е, че аз съм отраснал в семейство, в което повечето родители, дядовци, прадядовци са свързани с медицината. Прадядо ми по майчина линия е проф. Владимир Алексиев, който е един от ректорите на Софийския университет – 1926-1927 г. е бил ректор, отделно е и създателят на фармакологичния факултет към университета. От другата страна пък Злотович, който е един от основателите на ВМА. Дето казват хората – традиции четвърто-пето поколение доктори, няма как да нямаш желание да станеш доктор, след като около теб повечето хора са доктори. Чичо ми е проф. Иван Ценев, който е един от най-добрите УНГ специалисти в България.
„Runs in the family“, както се казва в едно парче…
Аз още от 8-9 клас имах желание да си уча медицина. Разбира се в продължение на годините това много се развиваше и даже кандидатствах медицина, преди да вляза в казармата.
В казармата бяхме заедно в Спортната школа на „Левски“ – ти като баскетболист, а аз като академичен гребец. Животът ни събра отново четири години, след като се запознахме в баскетболния салон (смее се).
Тая казарма е едно от ярките опровержения на твърдението, че спортистите са тъпаци. Защото ти си спомняш старите ни войници, които станаха адвокати, лекари – доктор Коликовски, нашият стар боец, или пък Цоньо (Буров), с когото бяхме заедно в казармата, който завърши биология…
И Росен Русков, който е един известен адвокат. Да, наистина! Повечето хора бяха изключително интелигентни – Антон Луков, който…
…е единственият борец, ставал редактор на вестник.
Точно така и в момента държи пресцентъра на Окръжна болница. Друг кой? Вартанянов, който е доктор в онкологията… Изобщо много, много приятели, с които сме си останали в добри отношения и след казармата и в живота. Спортът много сплотява между другото.
Независимо от различните пътища!
Абсолютно! Независимо от всичко – дори няма и политически пристрастия, защото това са хора, които са живели заедно в продължение на две години, споделяли са едва ли не собствените си легла и винаги са били като едно цяло! Все пак ние бяхме доста сериозни спортисти, които винаги са работили в колектив и за тях това е било изключително важно.
Спортът има много травми, това ли беше причината ти да се насочиш към травматологията, по едно време всички идваха да си оправят лактите при теб – включително и брат ми дойде да се оперира при теб.
Да, така е, но като начало идеята ми да стана лекар се засили с годините, но някак много ми се искаше покрай спорта да пътувам в чужбина. Естествено, по време на социализма това беше доста трудно постижимо и затова после идеята прерасна в това да стана корабен лекар, който също може да пътува навсякъде в чужбина и накрая стигнах до извода, че е по-добре да стана един истински лекар (смее се). А към ортопедия и травматология се насочих, защото физиката ми е такава, че предполага да съм с подобна специалност.
С физиката – в смисъл, че си силен?
Да. Физическата ми сила е едно от нещата, които поне в началото, когато започнах да уча ортопедия и травматология в Пирогов – това беше 1996 г. – се видя, че има нужда от много сила. Сега в момента техниките доста са се променили и вече не е необходимо да си толкова физически силен, но все пак физическата издръжливост е задължителна в нашата специалност.
И? 1996 г., сега сме 21 години по-късно, и ти в момента си изпълняващ длъжността директор на „Пирогов“, което е едно доста ветровито място. Общо взето, почти няма човек, който да е заемал тази позиция и да не е забъркан в някакви скандали. Спомням си дори д-р Спасков, който беше много дълго тук и сега в момента е един от коментаторите на казусите около теб.
Не е толкова учудващо, че съм станал директор на „Пирогов“, защото аз 12 години работих в болницата, като постепенно се издигах в йерархията. Първоначално бях специализант, след това спечелих конкурс за научен сътрудник, постепенно ме издигнаха от научен сътрудник 3-та в 1-ва степен и дойде един преломен момент, в който аз заедно с проф. Андрей Йотов и с д-р Неделчо Цачев тогава – сега вече доцент – който е шеф на травматологията и ортопедията във ВМА, напуснахме и отидохме да работим във ВМА заради по-добри условия, заради по-бързо развитие и всъщност шест години и половина аз работих във ВМА. Това до някаква степен ми помогна да осъзная някои неща, които в „Пирогов“ няма как да ги разбереш, защото в „Пирогов“ лудницата, както знаете, е пълна – има 12-часови дежурства, а екшънът е постоянен, адреналин на 100% и някак си не можеш да видиш отстрани как изглежда „Пирогов“.
След което, след тези шест години и половина, отново се върнах в Пирогов, за което съм изключително благодарен на проф. Стоян Миланов и на проф. Деян Енчев, които ми подадоха ръка и ми позволиха да стана началник на Първа травматологична клиника, в която бях началник четири години. И всъщност това ме изгради като един бъдещ началник, който да има поглед и представа какво точно става в тази болница.
Някой хора казват, че си кариерист, ти чувстваш ли се кариерист?
Ами сигурно съм кариерист, като ми гледаш CV-то, сигурно ще кажеш – това е най-големият кариерист, когото познавам, но всъщност човек, когато работи и прави нещата така, както трябва, кариерата си идва от само себе си.
Не ти ли се струва, че в последните години някак си фокусът от медицината се измести единствено към парите, а не към здравеопазването, а към това – има ли пари, няма ли пари, всяка година се увеличават парите в националната здравноосигурителна каса и непрекъснато всеки се оплаква от българското здравеопазване, отношението, а в крайна сметка фокусът не трябва ли да бъде Хипократовата клетва и помагането на хората, а не парите?
Истината е, че има два фокуса. Единият фокус е точно лечението и Хипократовата клетва и това, което правим за пациентите да бъде най-доброто, но, от друга страна, съвременна медицина не може да се прави без пари. Ако искаш да бъдеш на световно ниво, ти трябва да имаш най-доброто, което го има в момента в цял свят. Ти трябва да покажеш, че владееш съвремените техники за оперативно лечение. Поне в нашата специалност винаги си в едно ъпдейтнато състояние и знаеш най-добрите неща и какво се случва по света. Това изисква средства.
Естествено, идва моментът, в който желанието става по-голямо от възможностите. А за да има възможности да се прави това нещо, ти трябва да си не само подготвен с твоите знания, но и да има материална база, където да покажеш знанията си и да можеш да ги защитиш.
Медицината е мястото, където поговорката – човек се учи, докато е жив – е най-валидна, защото всеки ден се променя нещо, а ти не можеш да бъдеш добър, ако не го следваш. Дори ако не измислиш собствени нови тенденции. Нали е така?
Точно така е! В нашата специалност по ортопедия и травматология ежемесечно излизат повече от 40 списания, в които излизат минимум по 15 статии.
През 1981 г. се смяташе, че скъсани кръсни връзки на коляното означават край на кариерата, а сега е контузия, която те вади за шест месеца.
Точно така.
Много се промени! Ортопедията и травматологията е една от специалностите, които направиха изключителен бум в своето развитие през последните 10 години. И една от причините това да се случи и в „Пирогов“ е проф. Емил Таков, който беше един изключително съвременно мислещ човек. Той позволи на много хора да се развият и да сме на това ниво, което сме в момента, защото в момента мога да кажа, че има негови 10 ученици, които са на възлови позиции в софийските болници.
Каква е тази игра сега в „Пирогов“, обясни ми? Защото аз не мога да я разбера. Ти, в понеделник мисля, беше официално назначен на тази длъжност – временно изпълняващ, но същевременно преди това да се случи, стана този конфликт относно ремонта на детската травматология. Делите ли нещо с д-р Кацаров, който според много мои приятели е изключително добър специалист. Личен ли е този конфликт, политически ли е, какво е положението?
Аз не мога да кажа, че делим нещо. Това са решения [относно ремонта на детската клиника], които са били взети, преди аз изобщо да бъда вписан в търговския регистър и да изпълнявам временно длъжността до конкурс на изпълнителен директор на „Пирогов“. По-скоро става дума за едно неразбиране от негова страна на това, че трябва да се даде фронт за продължаване на ремонтните дейности на детските клиники – хирургични и травматологични, защото той през цялото време защитава тезата, че той не желаел да се ремонтира детската травматология, а всички видяха, че става въпрос за една дълго време неизвършвана ремонтна дейност и някак не звучи нормално да направиш четири нови клиники и изведнъж да остане петата клиника, която не е ремонтирана.
Т.е. въобще не става дума за разрушаване на нещо хубаво, а просто за опит то да се подобри, така ли?
Точно така. Никой не иска нито да закрива детската травматология, нито да линчува д-р Кацаров. Няма такова нещо. Д-р Кацаров и до момента не е уволнен от „Пирогов“, нито пък е напуснал самоволно, не си е подал и оставката реално погледнато. Аз до момента не знам какво става с д-р Кацаров, защото не съм информиран дори, но нашето желание е да се върви напред. Да направим така, че да се позволи да се завърши този ремонт, защото имаме в момента извършен ремонт на детските операционни зали, на детската реанимация, които са на последния етаж на сградата, а същевременно имаме извършени ремонти на първия етаж – детска противошокова зала и детско приемно отделение с всички кабинети и остава да се завършат втори и трети етаж.
Възможно е подаване на ръце в крайна сметка?
Разбира се! Аз съм отворен за подаване на ръце, но той просто трябва да разбере, че не може да бъде деструктивен, а трябва да се мисли конструктивно.
Не ти ли се струва, че точно около всички реформи в здравеопазването, за които се говори излизат всякакви бомби, да кажем Илко Семерджиев – Петър Москов – също страшна бомба. Единият идва и отрича абсолютно всичко направено от другия. Ето сега например всички тези нашумели приказки за дискриминация относно пръстовите отпечатъци. Въобще защо в тази област, в която не трябва да има политика, както ти самият казваш, освен политика, насочена към подобрение на здравеопазването, има непрекъснато такива подводни мини?
Истината е, че д-р Илко Семерджиев – министърът на здравеопазването в служебния кабинет – е човек с огромен опит. Той е бил три пъти заместник-министър на здравеопазването. Един път е бил, а сега втори мандат получава като министър на здравеопазването, отделно е бил и шеф на здравната каса – това е човек, който е изключително навътре с цялата система в здравеопазването и всички процеси, които се случват за тези двайсет години, откакто имаме този начин на финансиране от здравната каса. Д-р Петър Москов, е един човек който по-скоро е политик, който за две години искаше да обърне цялата система наобратно и този пръстов отпечатък, особено ако влезете в „Пирогов“ и видите как става това нещо ще разберете, че това е нонсенс. Няма как в момента се приемат около 30 пациента на час в Пирогов и ти да ги накараш тези 30 пациенти да минат да си дадат пръстовия отпечатък в рамките на колко минути всеки? В рамките на 2 минути всеки?
А представяш ли си катастрофа, идва тежко пострадал човек, когото трябва да вкараш в реанимация, а ти го караш да си даде пръстовия отпечатък, докато е в безсъзнание?
Не, това не си го представям, разбира се, и няма как да си го представя, но да кажем, че това са частни случаи. Но по принцип, особено от страна на нормалните хора и хората, които се лекуват – един човек, който е в тежко, безпомощно състояние, в много увредено състояние, ти да го караш да седи пред един апарат и да чака от здравната каса да дойде сигнал, че може да му бъде взет пръстовия отпечатък, който става през интернет – това е изключително неприятно за пациентите.
Добре, а какви са тогава начините да се спре това източване на здравната каса? Да се приемат пациенти, които се водят хоспитализирани, а си спят вкъщи, а същевременно пътеката тече, защото аз лично съм виждал такова нещо, на мен ми се е случвало. Виждал съм го как се случва, лежейки в една болница.
По принцип имаше идея да се свалят от цените на клиничните пътеки в хотелската част. Когато имаме абсолютно възможност да изпишем пациента по-рано, той е, да речем, излекуван или е преминал през съответната оперативна или друга клинична процедура, да се намали просто престоят в болница и да се намали цената от пътеката – да се вземат парите, които се използват за хотелската част. Да речем от 30 до 100 лв. на ден. Но това за момента, до последния рамков договор, това не беше направено. Ако това се случи, може би ще отпадне това т.нар „седене“, „влизане и излизане“.
Фиктивно?
Фиктивно.
Но пък, от друга страна, е изключително важно да има един нормален и добър контрол от самата здравна каса. Здравната каса извършва селективен контрол, който е по сигнал или лотариен.
Това с контрола не е ли един от най-големите проблеми не само в медицината, а въобще в България? Всеки плаче, че няма пари, а парите с всяка изминала година се увеличават – включително и в спорта, с който започнахме и ефективен контрол няма. Никой не знае къде отиват тези пари.
Да, контролът е изключително важен. Сигурно изглежда малко полицейска тази работа, но контролът е…
Проверката е висша форма на доверието!
Точно така е! Аз мисля, че ако има качествен контрол, който, разбира се, е безпристрастен контрол, защото и сега има контрол, но невинаги е безпристрастен. Когато има един безпристрастен контрол, който показва къде са грешките и когато глобите са такива, че не позволяват да ги правиш тези грешки втори път, мисля, че нещата ще бъдат много по-сигурни. Естествено, говорим и за това, че здравната каса е един монополист. Ако имаме възможност да имаме не една, а няколко здравни каси, едва ли ще си позволят колегите, както и пациентите да не спазват правилата.
Но имаме и не една топлофикация например. (смее се)
Имаме и един Кедъра (смее се).
Да кажем, че днес си директор на „Пирогов“, но след 2-3 години станеш министър на здравеопазването, какви са нещата, които би могъл да промениш, за да станат нещата в България по-добре?
Не искам да мисля за такава кариера, много те моля, този въпрос не искам да го обсъждаме изобщо (смее се).
Добре, понеже вече може би изчерпахме медицинските теми в този вече много дълъг разговор, дай да се върнем към живота, защото да си лекар в институт за спешна помощ стресът е много голям. Какви са начините да избиваш този стрес? Продължаваш ли да се занимаваш със спорт? Ние сме вече прилично дебели мъже в разцвета на силите си, както казва Карлсон.
За съжаление Карлсон е прав, останах си един не много прилично дебел, но нямам перка на гърба, за да мога да се движа по-бързо. Аз изключително много наблягам на работата си и не ми остана време да спортувам, но когато имам възможност, почивам. Имам една вила на Арапя – близо до Царево, където имам много добри приятели и лятото там е място, където човек релаксира и се чувства най-добре, защото всъщност понякога дори 24 часа почивка ти позволяват да се възстановиш напълно.
Ами на мен не ми позволяват да ти кажа честно, с моята, подобна на твоята работа, макар че от нея не зависят човешки животи.
А музиката, как е положението? Ние имаме общи пресечни точки в тази област. Това помага ли ти по някакъв начин, интересът ти към музиката? Благодарение на това, че израснахме във времена, в които рокендролът беше забранен, ние станахме страшни меломани.
Да, рокендрол, джаз музика… имахме едни много добри компании още в студентските години правехме джаз джемсешъни… Лената (Венелин) Ганев и други приятели, които учеха в английската гимназия.
В двора на Цоньо все още се правят джемсешъни.
В двора на Цоньо Буров, моя партньор по гребане, с когото съм гребал повече от 10 години в една лодка, също продължават да се правят такива срещи… Приятелите са нещо, което остава завинаги. Когато влизаш чист в едно приятелство, обикновено получаваш същото и от приятелите си. Без да търсиш някакви задкулисни искания, желания, манипулации – това е.
Какъв ще бъдеш след 5 години?
След 5 години ще бъда с чисто бяла коса, 55-годишен, може би малко по-слаб, отколкото съм в момента, и дай Боже по-мъдър.
