Патриотизмът в България е мръсна работа.
Омърсен от десетилетия политическа манипулация, превърнали го в държанка на подправена история и ценности, които нямат нищо общо със завещаното от Бащите на нацията.
Думичката е пълнеж за нечия урна, балсам за нечия душевна простота, скеле за поредната тоталитарна бурлеска. Днес България няма нужда от повече патриоти.
Не, България няма нужда от повече гайди, гигантски трикольори, курбани, налъми, пафти, попове с мерцедеси, звезди патриоти. Тя няма нужда от речитатив, в който ѝ се казва, че “трябва да се гордее”. Тя няма нужда от бяло-зелена-червена простотия, която се е настанила перманентно по екраните. Тя няма нужда от националистически оргии.
Това не е заветът на Левски, Ботев, Вазов… Те не са искали това за България. Това не е нашият път напред.
Днес България се нуждае от родолюбци. От онези, които обичат в пълния смисъл на думата родината си.
Образованите и политически адекватни граждани. От онези, които желаят да бъдат граждани на една “чиста, свята” и свободна Република. Отговорни за действията си, изборите си и това, което се случва в родината ни. Защото свободата означава именно това – да поемем отговорност за действията си. Или за тяхната липса.
Страната ни има остра нужда от това да се насели с тези граждани – хора, които се застъпват за възгледите си с аргументи, а не със сводки. Хора, които се борят за себе си като част от едно цяло именно защото съзнават, че всяко тяхно действие носи след себе си последствия както за самите тях, така и за обществото, в което живеем.
Хора, които могат да общуват политически и социално един с друг независимо от различията си – защото в спора се ражда истината. Защото това е белег на цивилизованост.
За да я има България, трябва българите да пожелаем да живеем един с друг, да възстановим разкъсаната социална тъкан помежду си: нацията не е само общ език и история, а и желанието да живеем в едни граници и да се борим за достойна държава.
България се нуждае от ново Възраждане:
Прочистване на историята от наслоилата се тоталитарна кал, комунистическа утайка и “освободителска” пропаганда. Отърсване от всички митове и легенди, писани от властта и разпространявани от нейни роби и васали.
Възраждане на културата от пепелта на избитата някога, а днес потискана и избягала зад граница интелигенция.
Възраждане на българщината не като сляпа идеология, а като вдъхновение за път напред. Като символ на прогреса, а не на реакционерското затваряне пред бъдещето. Желание за откриване на своето място в света, а не оправдание да се страхуваме от него.
Защо? Защото създателите на България не са диваци, хулигани и партизани, живеещи на принципа на средновековната вендета и беззаконието.
Напротив – те са оставили кристално ясен завет за това как трябваше да изглежда България днес:
Левски е заявил, че трябва да сме братя с всекиму – независимо вяра и народност. Че „от нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи“.
Каравелов е предупредил българина, че само “…когато се освободи от своята простота и незнание, от своите стари суеверия и допотопни нрави, то той ще бъде свободен и духовно”.
А когато отчаяно се питаме какво да правим, думите на Раковски продължават да отекват: “Нашата свобода от нас зависи!”
А по пътя към държавността? Ботев ни припомня, че: ”Аз съм готов за целта да употребя всичките страшни средства, освен подлостта и лъжата, защото преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти…“
140 години по-късно това наследство е глас в пустиня. Чистата и свята “демократическа република” на Левски е мираж в същата пустиня. А виновни? Виновни няма. И България продължава да търси отчаяно своите българи.
