SHARE

В най-ранните ми спомени, за които мога да се сетя, „Св. Александър Невски“ беше един от задължителните обекти на национална гордост като най-емблематичната сграда в България. Като хлапе, възпитано в твърд комунистически атеистичен дух, знаех за катедралата, че е красива (но още не можех да си обясня защо) и че чужденците много я харесват и много я снимат.

Освен това знаех, че в мазето (тоест в криптата) има музей на икони, който също много го харесват чужденците и е нещо много важно, но също нямах никаква идея защо.

Когато бях в 9-и клас, заведохме групата западногермански ученици, която гостуваше на нашето училище, в църквата и после – в криптата. По очевидна причина – те са от Запад, разбират ги тия работи с религията и ще се накефят, а и ние се гордеем с нея.

Когато влязохме групово вътре, се оказа, че българската част от групата е напълно безпомощна. Не можехме да обясним кое какво е и какво има нарисувано по стенописите. Не можехме да обясним отделните елементи от архитектурата. Нищо не знаехме за историята*. Това беше малката беля. Към нас се присъедини млад свещеник, който имаше желание да обясни всичко на всички, но пък който не знаеше английски. Голямата беля беше, че и опитите за превод бяха напълно катастрофални. Въпреки че минавахме за грамотни и начетени ученици, знаещи английски и уж познаващи историята си, на практика нищичко не отбирахме от това златно бижу в центъра на София, с което задължително трябва да се гордеем, и не можахме дори да преведем диалога между свещеника и туристите…

Тогава може да се каже, че за пръв път забелязах храм-паметника като самостоятелен артефакт и за пръв път се замислих какво ли прави той там. Дотогава той беше за мен, а и за много от нас, красива вещ, наследена от баба и дядо, за чийто произход и предназначение имахме съвсем смътна представа.

В 10-и клас посетихме групово „Св. Александър Невски“ като част от обучението по атеизъм (но не помня дали в кръжок или като част от учебната програма по философия) и тогава той беше позициониран като „вражески“ и като важен елемент от „опиума за народа“, който не е изчезнал, само защото има много стари хора, които все още ходят по църквите. Веднъж да умрат и след това ще го направим на музей…

Преди две години по покана на евродепутата Светослав Малинов имах честта в Европарламента да присъствам на премиерата на филма „Златното сърце на София“, който ми даде много отговори, които съм търсел през последните 30-ина години. Защо съществува църквата? Защо се казва „Св. Александър Невски“? Защо е толкова голяма? Защо кубетата са златни? Как е била построена?

Първоначалният проект на руския архитект Богомолов за храм за 1500 души, в който двуглавият орел е много, много над кръста.

Накратко, историята на църквата е фокус на цялата българска история от 1879 година, когато Учредителното събрание решава да построи храм-паметник, посветен на Освобождението на България.

Историята на храма е многопластова, лутаща се между политическата история на нова България, църковната история и личните истории на вярващите. Голяма част от решенията, които са материализирани в архитектурата и украсата на храма, са резултат от борбите между русофили и българофили, от борбата за църковна независимост, от амбициите на управляващата династия, от вижданията за градоустройството на София и от християнската догма. По същество е архитектурна иновация, родоначалник на цял архитектурен стил, характерен за Балканите.

Препоръчвам филма. Попълва много празноти в разбирането и знанието за историята на България, не само за тази сграда.

Имам известни забележки към спонсорството и към някои моменти на религиозен патос, които могат да отблъснат тези, които просто искат да знаят, но без да споделят вярата. Имам известна забележка и към жанра на филма – документален е, но какъв – научнопопулярен или теологичен?

Също така, докато го гледах в Брюксел след цяла нощ без сън (заради ранен полет), щях да заспя по време на някои обяснения за стенописите, които ми дойдоха малко по-подробни. Но като цяло дълбоките ми благодарности на всички, помогнали той да стане реалност, защото за мен беше събитие.

Специалната ми подкрепа за Найо Тицин, който е движещата сила на този филм и който продължава да бъде обект на долна и кална кампания в медиите на знаете #КОЙ.

Честит празник на София от редакцията на „Терминал 3“!

*Текстът е актуализирана версия на статия на автора, публикувана в блога „Бели байтове за черни дни“ през 2014 г.

SHARE
Константин Павлов-Комитата – инженер, автор, активист. В момента овладява социологията и настройките на WordPress.