SHARE

По „Дарик“ разсъждавахме защо още няма електронно управление и как да преборим административната тежест. И моята теза беше, че има твърде много хора да бъдат обучени и твърде много процеси да бъдат променени (дори „изринати“), за да има нещо наистина работещо. Процесът все пак е започнал най-накрая със създаването на Държавна агенция „Електронно управление“.

Ще дам два примера (единият е от вчера) за това защо още няма е-управление. Не че „имането“ на електронно управление става с рязане на лента – то е процес, и то почти безкраен такъв.

Та, подавам си заявление за нова лична карта. През новите електронни услуги на МВР, за които даже съм допринесъл да са малко по-използваеми от начина, по който бяха направени първоначално. И отивам на гише (как разбирам на кое гише е друга тема) да си получа личната карта.

Там служителката започва с „дайте картонче“. 1-ви въпрос – защо изобщо са нужни тия картончета, като по лична карта в системата могат да проверят кой кога е заявил? Казвам, че нямам картонче, щото съм по електронен път, при което явно съм единствен, защото следва „Вие сте Божидар?“.

Малко чудене, един телефонен разговор и въпрос към мен:
– вие имате ли постоянен адрес в София?
– да
– ама не сте приложили удостоверение
– няма нужда да прилагам удостоверение
– а ние как да знаем кой ви е адреса?
– имате достъп до ГРАО
– какво да видим в ГРАО?
– постоянния ми адрес
– ама на мен ми трябва удостоверение
– не, не ви трябва
– как да знаем на кой адрес сте?
– при подаване на заявление системата взема постоянния ми адрес от ГРАО и затова на картата, която стои пред вас ми го има постоянния адрес
– ама аз трябва да приложа удостоверение
– не, не трябва. Вижте, аз съм писал закона и съм участвал в интегрирането на тия системи. Няма смисъл да спорим
– ….

Получих си картата, де. Аз е ясно че съм прав – Законът за електронното управление, ЗОАРАКСД и АПК (в известен смисъл) казват, че те това удостоверение не трябва да го искат от мен. Тя също може би е права, защото в нейните правила пише, че трябва да вземе удостоверение.

Проблемът: царят дава (в закона го пише), пъдарят не дава (подзаконовата нормативна уредба стои счупена).

Електронна услуга има ли? Има. Закон има ли? Има. Процесът бил ли е пипнат, за да включи електронните заявления? Бил е (криво-ляво). Обаче това не е достатъчно. Обучения и вътрешни правила. За всяко едно дребно нещичко.

Вторият пример е обратният. Електронно заявявам смяна на постоянен адрес. Което би трябвало да е достатъчно. Но получавам мейл „отидете в общината и представете документ за собственост или…“. Общината е близо, отивам, а служителката на гише е съвсем наясно с нормативната уредба, проверила е в имотния регистър и казва „тия от Столична община защо изобщо ви разкарват – аз съм им пратила, че адресът е сменен, и трябваше да си получите електронно удостоверението“.

Има ли електронна услуга? Има (крива, по ред причини, ама работи). Има ли обучен и адекватен служител? Има. Има ли процес? Има. Обаче има някъде някой по веригата, който не е наясно какво трябва да стане, и това води до излишно разкарване на гражданина.

Та, когато за пореден път някой каже „ще правим електронно управление“ или „ще борим административната тежест“, трябва да е наясно, че стъпките са много – и минават както през адекватни технологични решения, така и през подобряване на процесите, и особено през обучения и промяна на подзаконовата нормативна уредба. Защото иначе положението е „ние по тоя закон не работим“. И ходи завеждай дело в административен съд…

С измененията в ЗЕУ създадохме инструмент, чрез който всичко това да се случи – Държавна агенция „Електронно управление“. Да видим как ще бъде използван този инструмент.

Текстът е препубликуван от блога на автора „БЛОГодаря“ с негово разрешение. Акцентите са на редакцията на „Терминал 3“. 

Снимка: barktendersguide

SHARE
Софтуерен инженер и архитект, експерт по електронно управление, лингвист и блогър