Автор на този текст е доц. д-р Мира Майер – преподавател в Нов български университет, доцент по политология („Политика и сигурност в Близкия изток“) и доктор по философия. Автор е на няколко книги, сред които: „Цивилизации и религии“, „Ислямските движения в Близкия изток“ и „Политическа география на Близкия изток“.
Емисиите с новини от военните действия в Сирия и Ирак напоследък се разделят почти на равни три потока за Мосул, Рака и Сирийската пустиня. Ако победите над джихадистите на „Ислямска държава“ в битките за Мосул и Рака се очакват с нетърпение по целия свят, то другите битки, тези в Сирийската пустиня, будят много въпроси. Ето само някои:
Там има ли джихадисти? Ако няма, защо регионът представлява интерес за другите бунтовници, с които западните сили не воюват, но пък Сирийската армия на Башар ал-Асад се сражава почти изцяло само с тях? Има ли находища на петрол и газ? Защо довчера Башар Асад не се интересуваше от тези части от територията на страната и ги определяше като „безполезни“, сега изведнъж започна да струпва войски? Всъщност каква е стратегията в Сирия на американците и коалицията, която воюва срещу „Ислямска държава“?
Някои от тези въпроси имат сложни и нееднозначни отговори, но очевидно районът все по-често е основна сцена на събития от първостепенна важност.
Сирийската пустиня въпреки името не е само на сирийска земя и е населена предимно със сунити, араби. Тя обхваща около 900 000 кв.км площ, разположени върху териториите на Сирия, Йордания, Ирак и Саудитска Арабия.
Представлява пясъчен терен с малко оазиси, които са се превърнали в селища. Населена с бедуински племена, някои от тях остават номади, но повечето вече са уседнали в оазисите, като силните племенни връзки се запазват и местните старейшини упражняват голямо влияние върху живота на членовете на големите семейства.
Това е неизменна част от племенния кодекс на арабските сунитски мюсюлмански племена, които, за да оцелеят в суровите условия, са развили някои специфични физически качества, като например изключителни умения в лова. Това, което е не по-малко важно, е, че са приели за основен постулат идеята, че само поддържането на членовете на племето продължава неговото съществуване. Идеята за отмъщението също заема предно място в племенната ценностна система.
По тези места след 2003 г. се заражда „Ал-Кайда“ в Ирак, организацията, предшественик на „Ислямска държава“, с тогавашния лидер Абу Муса ал-Заркауи. Наричат го „касапинът от Месопотамия“ и той става печално известен с излъченото видео, заснело обезглавяването на американеца Никълъс Бърг. Ал-Заркауи е йорданец, член на едно от известните местни племена, участник във войната в Афганистан срещу бившия Съветски съюз, привърженик на радикалната ислямитска идеология. През 2006 г. той е убит при въздушно нападение над отдалечена къща в пустинна местност заедно с голям брой от лидерите на неговата организация. Остава неясно дали е дадена някому награда от 25 млн. долара, обещана за живота му или за сведения за местоположението му.
За определен период дейността на организацията затихва основно поради успешната тактика на американските висши военни тогава, които търсят пътища за разбирателство с племенните старейшини, за да не се подкрепят терористите. След смъртта на Ал-Заркауи джихадистите се преместват в Сирия и после отново се връщат в Ирак през 2014 г., когато условията за тяхното приемане са се подобрили. Поради лошото управление на доминираното от шиити правителство на Нури ал-Малики от Багдад.
През юни 2014 г. бойците на „Ислямска държава“ завладяват само за 2 седмици Мосул, с мощната подкрепа на местното сунитско население. Гражданите на Мосул, репресирани и унижавани от правителството, искат промяна и не виждат друг изход, освен да подкрепят екстремалната джихадистка идеология.
Дали ни очаква повторение на събитията отпреди няколко години и сега, след превземането на Рака и Мосул, и каква всъщност е връзката с битката за завладяване на територии в Сирийската пустиня? Районът представлява интерес единствено от гледна точка на сигурността и вероятно не би бил в центъра на събитията, ако Ислямска република Иран не води от десетилетия агресивна политика в Близкия и Средния изток и не се намесва във вътрешните работи на Ливан, Сирия и Ирак не само по дипломатически начин, но и с военни отряди и финансовото им издържане.
Какво беше положението само допреди два месеца? Правителството на Башар ал-Асад не проявяваше никакъв интерес към Южна Сирия. Напротив, както по-горе бе казано, районът бе определян като „безполезен“ в сравнение с красивото средиземноморско крайбрежие около Латакия или големия град Алепо. Тогава по продължение на границата с Йордания няма движение на сирийски военни подразделения.
Няколко различни бунтовнически отряди си разпределят определени области, а в няколко лагера бежанци очакват решение на своята съдба от йорданските власти, като кандидатстват за влизане в страната. Йордания поддържа силна военна защита на буферната зона в продължение на границата. Страната пропуска много малък брой бежанци, защото извършва щателна проверка дали не са джихадисти. На изток – в базата в градчето Ал-Танф, която се намира съвсем близо до пресечната точка на трите страни – Йордания, Ирак и Сирия, американски инструктори обучават сирийски бунтовници и ги подготвят за превземането на завзетите южни територии от „Ислямска държава“ – предимно областта Деир аз-Зор, чийто център е едноименният град.
От началото на месец май обаче военните сили в региона се разместват значително. Сирийската армия заедно със сателитни чужди отряди започва да се придвижва към пресечната гранична точка на трите страни – Ирак, Сирия и Йордания. Причината – интересите на правителството в Дамаск са да се контролира пътят, който минава в района – шосето между Дамаск и Багдад. Освен това – в съседната държава Ирак, подразделения от народните мобилизационни доброволчески отряди, които се състоят предимно от шиитски бойци, стигат до същия граничен пункт от южната му страна и искат разрешение от министър-председателя Хайдер ал-Абади да влязат на територията на Сирия.
На практика тези размествания спират евентуалното бъдещо придвижване по посока на Деир аз-Зор на обучаваните от американски инструктори военни отряди. На пътя им се изпречват други военни отряди – подразделенията на сирийската армия, заедно с отряди на ливанската „Хизбула“ и афганистанските батальони, ръководени, обучавани и финансирани от Иран. Те завземат частите от пустинята в граничния район. Стратегическата цел е да се контролира комуникацията между Багдад и Дамаск. А това говори за бъдещите планове на Иран – да не спира да контролира събитията в Ливан и Сирия не само с политически и дипломатически методи, но и с оръжие. Шосето Багдад-Дамаск-Бейрут служи за превозване на оръжие, включително и ракетни установки от персийската държава към техния сателит – „Хизбула“ в Ливан.
Американците не отговарят на предизвикателството – те повтарят публично, че нямат друга цел освен войната срещу „Ислямска държава“. В този смисъл движението на военните подразделения не ги засяга според официалните изявления на общото командване на войските на коалицията. Това обаче означава, че американската стратегия спира дотук, или казано с други думи – не ги интересува какво ще се случи след това. Американските войски нямат планове да остават в района и да затъват в продължителни военни действия в Близкия изток. Те не искат да повтарят грешки от близкото минало.
Ясно е, че завладяването и контролирането на пустинята и шосето имат значение в дългосрочен план. Ясно е също, че завземането на територии в Сирийската пустиня от командвани от Иран войски показва бъдещите планове на Техеран да остане в региона за дълго.
Остават обаче няколко въпроса с отговори в бъдещето.
Дали няма да има нови репресии към сунитското население, нова радикализация на местните мюсюлмани и отново поява на краен екстремизъм може би в друга форма?
Дали въпросът е само от локално значение?
Дали регионалната агресивна политика на Иран няма да доведе до глобални последствия?
Заглавна снимка: Graham Crouch/Lonely Planet Images Collection
