SHARE

Шевици, “Излел е Дельо хайдутин”, носии и народни танци, дълголетието на българите благодарение на киселото мляко; обувките, които се оставят пред вратата. Снимки на колела от каруци, моми с рози в косите.

Това не е вестник, предназначен за третата възраст, нито фолклорен или етнографски семинар. Това е образът на България през 2017 г., който от няколко седмици се тиражира пред Европа в навечерието на председателството на Съвета на ЕС.

Всичко това е допълнено от слаби, често пъти функционално безсмислени преводи и Националния дворец на културата, който също като котката на Шрьодингер е едновременно току-що ремонтиран и брутално разпадащ се.

Този период можеше да бъде златна възможност за страната ни. Но целта на председателството е една: лъскане на политически имидж и кръчмарско наливане на патриотарщина в гърлата на жадните за национално самочувствие българи.

Защо е цялото това патриотарно порно?

На първо място, то служи на законодателната власт, която използва председателството като параван, докато все повече натяга тоталитарните мерки, сривайки из основи правовата държава.

На второ място, отвръща вниманието от корпулентните интереси зад тази власт, които водят все по-явна и жестока война срещу гражданската опозиция, включително чрез агресивно разпространяване на пропаганда, овладяване на медии и преследване на журналисти.

На трето място, това е спасителният пояс на самия Борисов, чийто имидж започва да се срива и чиито зависимости стават все по-явни.

Затворен в хаоса на тези интереси, той се мята между това, което електоратът очаква от него, и това, което неговите работодатели и спонсори повеляват: последната издънка с думите за отмяна на мораториума за лекарствата еднолично от самия премиер, което би било грубо нарушение на Конституцията на Република България, е абсолютно свидетелство за затъмнението във властта.

И на четвърто: това е умственият лимит на управленците ни, които са несменяеми от 20 години насам. Те просто толкова могат и такова е нивото на държавния апарат – като образование, като ценности, като способност за интеграция на страната в един свят на технологична революция.

Всъщност образът, който правителството предлага, е отчайващо в десетката: с това управление България е колело от каруца, което се търкаля по инерция в аварийната лента на скоростна магистрала.

Затова извръщането към миналото е идеалното оправдание да не говорим за целите, които сме си поставили по време на това председателство. При бързо сравнение на българските европредседателски профили в социалните мрежи с тези на Естония този контраст става още по-ясен.

Патриотарщината ни казва едно: ние нямаме бъдеще. Планове няма. И ние сме ужасно, ужасно изостанали. Затова единствената ни радост се крие в миналото.

Тази власт такава, каквато е в последните десетилетия, няма капацитета да съгради българското бъдеще. Тя се опитва да съхрани комунистическата номенклатура, да осигури базово съществуване на ръба, като пришие този израстък към Европа.

Не ме разбирайте погрешно. Шевиците и народната музика са прекрасни. И те съществуват под една или друга форма като част от историята на всяка една националност.

Но България вече не е чардак, не е мегдан и не е хоро. България е държава със своята история и личности, България е част от Европа, която може да бъде представена с много повече от глинена купа кисело мляко и лош английски.

България може да играе много по-голяма роля от тази, която оскъдното въображение на една посттоталитарна върхушка е склонно да ѝ даде.

Само ако българите повярват в това.

Но никой няма интерес това да се случи. Защото в тази, другата България, чорбаджиите няма да могат да сучат мустаци на чардака, да правят сеири на мегдана и да водят хорото.

SHARE
Завършва френска гимназия "Антоан дьо Сент Екзюпери" в Пловдив, след което заминава за САЩ, където живее и работи в продължение на две години. В момента следва хуманитарни науки в Париж, Франция, където е и част от екипа на американската библиотека. (Не обича да пише дълги автобиографии, затова се надява тези три реда да стигнат. )