От Любомир Перчемлиев специално за „Терминал 3“. Снимка: Мариана Цонева
През живота си не бях ходил в публичен дом. Бях научен, ако пожелая някоя жена, да направя всичко, за да я спечеля. Без да я купувам. Един приятел, като разбра, реши да ме черпи едно посещение. Е, беше нещо като нощен бар, но с разхождащи се вътре полуголи момичета. Разбрах, че играта загрубява, когато едно такова се намери на коленете ми. За собствена изненада започнах да си говоря с нея, да я разпитвам за живота ѝ, за вълненията ѝ, има ли си приятел и подобни глупости. Гледаше ме с празен поглед, очевидно приемаща поведението ми като някаква екстравагантна предварителна игра. Беше едно празно, предало се човешко същество…
Та цялата тази интродукция беше, за да си представите същия поглед на полицайчето, стоящо на метър от мен, докато държах единия край на десетметровото българско знаме. Бяхме се събрали, за да посрещнем второто човече на руската империя – Медведев, и да покажем на света, че България не е чак такава задунайска губерния, за каквато я смятат. Вече бяха ни принудили да се преместим от тротоара пред фонтана на президентството до каменните артефакти на Археологическия музей. Бяхме 15-20 мъже и жени на 50-60 години, без никакви признаци за потенциална агресивност. До нас имаше поне десет полицейски буса, а около нас поне два пъти повече униформени. Ние не знаехме кога точно ще прелети кортежът с второто руско джудже, но те знаеха. Пет минути преди да премине кавалкадата от поне 50 лимузини, още два микробуса застанаха точно пред нас, с прозрачната хитрост да ни скрият от „високия“ гост, а трите страни на кордона срещу нас се попълни с още толкова човечета, тъй че на всеки от нас вече се падаха по 4-5.
По всичко личеше, че не изпитват страх от изненади и ексцесии. Очевидно изпълняваха заповедите от радиостанциите. Гледаха мълчаливо към нас и не трепнаха, когато неиздържалият на гаврата Димитрин им дръпна една реч, без, разбира се, да използва нецензурни или дори обидни думи. Гледаха с празни погледи, по които не можеше да се разбере има ли някаква мисловна дейност. Трябваха им десет минути за да решат от коя страна да ни пропуснат да се изнижем. Ние – смутителите на реда, те – съществата с празните погледи… Зад ъгъла на БНБ животът вървеше кротко като в кошара. Хората се шляеха в почивния понеделник, все едно пролетта е дошла…
