Нейната Победа е различна – тази на историческата истина пред подправената, противно политизирана история. На истинската журналистика срещу съветското мълчание и цензурата.
Тя е Светлана Алексиевич, беларуска писателка и разследваща журналистка, която стана носител на Нобеловата награда за литература през 2015 г.
В своята книга „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“ Алексиевич говори за Победата такава, каквато е – жертвоприношение, надмощие на една човешка трагедия над друга, царуване на едно зло за сметка на друго. Алексиевич счита, че не само политиците, военните и историците имат право да разказват историята – че тя принадлежи на хората, на онези, които всъщност са водили тази война. Това руско поколение тя нарича своите „последни свидетели“.
Алексиевич ще търси истината и за Чернобил, както и по-късно за Афганската война и падането на СССР. Преследвана, тя напуска Беларус и живее в продължение на десетилетие под защита в Париж, Гьотеборг и Берлин. Връща се в Минск през 2011 г.
Журналистката пази записи дори на разговорите си с цензорите на съветската власт, които може да намерите в откъс, публикуван от „Аз Чета“:
„Цензорът: – Да, трудно ни се даде Победата, но вие трябва да търсите героичните примери. Те са стотици. А вие показвате мръсотията на войната. Долното бельо. При вас нашата Победа е страшна… Какво се опитвате да постигнете?
Алексиевич: – Истината.
[…]
Ц: – Това е лъжа! Това е клевета срещу нашия войник, освободил половин Европа. Срещу нашите партизани. Срещу нашия народ герой. На нас не ни е нужна вашата мъничка история, на нас ни трябва голяма история. История на Победата. Вие не обичате нашите герои! Вие не обичате нашите велики идеи. Идеите на Маркс и Ленин.
А: – Да, аз не обичам великите идеи. Аз обичам малкия човек…“
Нейна задача е да разкаже и историята на над милион съветски жени, воювали наравно с мъжете, които остават пренебрегнати с десетилетия, преди да бъдат почетени правилно. Една от нейните свидетелки разказва как родината посреща победителите:
„Мъжът ми, кавалер на орден „Слава“, след войната получи десет години лагери… Така родината посрещаше своите герои. Победителите! Написал в писмо до свой другар от университета, че му е трудно да се гордее с нашата победа – своята и чужда земя затрупахме с руски трупове. Заляхме я с кръв. Веднага го арестуваха. Смъкнаха му пагоните… Върна се от Казахстан след смъртта на Сталин. Болен. Деца нямаме. Не ми трябва да си спомням войната, аз воювам цял живот…“
За жестокостта на Сталин днес онази, другата история, мълчи. През 1989 са публикувани индикатори, че загиналите са над 20 милиона. Проучване на Руската академия на науките гласи, че 26.6 милиона са загинали в Съветската война. Поради специфичния характер на съветския режим жертвите не може да бъдат посочени с абсолютна прецизност.
„Аз съм учител по история“, разказва един от свидетелите на Алексиевич. „Пред мен учебника по история го пренаписваха три пъти. Учила съм децата по три различни учебника… Питайте ни, докато сме живи… не пренаписвайте след това без нас. Питайте.“
Разказите са ужасяващи и бързо свалят блясъка на съветската пропаганда, която днес продължава да вирее както в Русия, така и у нас. Милиони руснаци, които в първите години се изправят срещу немските танкове с голи ръце, изпратени с ясното съзнание на държавата, че ще загинат. Недостиг на оръжия, недостиг на униформи, липса на екипировка, липса на бельо, липса на санитарни принадлежности. История за милосърдие лице в лице с врага, за съзнаването, че битката е на парче месо – една диктатура срещу друга, деца, изпращани да убиват други деца.
А след Победата? След Победата жестокостта на Сталин продължава.
„Мнозина от нас вярваха…
Ние мислехме, че след войната всичко ще се промени… Сталин ще повярва на своя народ. Но войната още не беше свършила, а ешелоните вече тръгнаха към Магадан. Ешелони с победители… Арестуваха тези, които са били в плен, оцелели в немските лагери, когото немците бяха откарали на работа – всички, които видяха Европа. Можеха да разкажат как живее там народът. Без комунисти. Какви са там къщите и какви – пътищата. За това, че никъде няма колохози…
След Победата всички замлъкнаха. Мълчаха и се бояха, както преди войната.“
Денят на Победата е установен с указ на същия Върховен съвет на СССР, продължил да избива своя народ както преди, така и след Втората световна война. В България около този ден честа гледка са афиши, в които присъстват сърпът и чукът и които отдават почит повече на репресивния комунистически апарат, отколкото жертвите на войната. Путин политизира 9 май, излизайки на военен парад, възроден в средата на 90-те години, като през 2012-а се появява т.нар. „Безсмъртен полк“.
През 2016 г. стотици българи честват пред Паметника на съветската окупационна армия, без да положат цвете пред Паметника на загиналите българи във Втората световна война. А наследството от режима и неадекватният прочит на историята продължават да дават своите парадоксални плодове, за които говори и самата Алексиевич след получаването на Нобеловата си награда.
„По нареждане на Кремъл беше създадено войнственото видео „Аз съм руски завоевател”. Само за няколко месеца 3 милиона души го гледаха в интернет. Възторжените коментари бяха стотици: „Завоювахме Сибир – и сега имаме петрол и газ. Завоювахме Украйна, Балтика и Казахстан и станахме най-голямата страна в света”. Обикновените руснаци нямат друга алтернатива и поради това черпят самочувствие от мисълта, че Русия отново е велика. На улицата навред усещаш агресивност, съзнанието на хората се е милитаризирало. Всички мислят във военни категории, за тях няма друго освен „победа” и „поражение” – неслучайно военните паради отново излязоха на мода и всички славят „героичното минало” на страната.“
И на този 9 май остава да си зададем един въпрос, който не успяваме да смелим от десетилетия: какво означава една победа, която тя се превърне в оръжие, поробило милиони? И кой всъщност кого е победил, ако и до ден днешен не можем да прочетем тази история адекватно и да се справим с това наследство?
Отговорът са свидетелите. Всичко останало – политика.
Снимка: Vesti.bg
