Маса гледа как баща ѝ вади от дъното на чантата със стари те розовата ѝ тениска. “Помириши я – ми казва той с тих глас. – Кажи ми на какво ти мирише?”
Ароматът ми напомни за плувен басейн. Миризмата на хлор бе наследство от съботната нощ, в която бе извършена химическата атака от режима на Башар Асад над Дума, край Дамаск, където е семейството на Маса.
Дни по-късно, докато ракетите на САЩ, Франция и Британия летяха над химическите лаборатории и хранилища, в които се е произвеждало смъртоносното оръжие, Times of London се среща с 3000 оцелели от атаката. Много от тях все още са болни, бледи, изнемощели и кашлящи, а техните съседи и приятели – мъртви.
Маса е носила лилавата си тениска около 6 часа миналата събота. Семейството ѝ се е криело в бомбоубежище със 75 други съседи, които чакат да отмине още една нощ на бомбардировки от режима на Асад.
“Ударите бяха наистина силни тази нощ – си спомня майката на Маса. – Бяха толкова силни и имаше прах навсякъде.“
“Тогава стана тихо и чухме два гърмежа, но не беше като нещо да се взриви. По-скоро как нещо пада. И след това започна да се чува съскащият звук.”
Двама от младежите в мазето отиват да видят какво се случва и секунди по-късно се връщат с крясък: “Газ, газ! Всички вън!”
Хората в мазето знаят какво ще стори газът. През 2013 г. атака, която ООН определи, че садържа зарин, уби поне 1400 души в Гута.
Амани не се колебае – тя грабва Маса и бягат по стълбите. Съпругът ѝ Дия, отлабнал от диабет, не може да носи сестрата на Маса – Малаз, затова я взима брат ѝ.
Качвайки се, Амани вижда как белият газ се спуска към тях и тя сипва вода в устата на Маса.
“Газът бе тръпчив, усещах го в гърлото си като чили. Повръщах и кашлях. Никой не можеше да диша. Около мен хората просто падаха на земята.”
Амани се свича и за кратко е в безсъзнание. Маса пада до нея с пяна в устата.
“Цялото ми тяло не работеше. Когато се качвах по стълбите, усещах как губя сили и контрол върху тялото си. Треперех през цялото време. Нямаше кислород.”
“Имаше три бомбоубежища на улицата ни. Само трима души умряха от нашето, защото ни предупредиха. Но бомбоубежището до нас не чу съскането на газта. Всички бяха умрели на място.”
Кашлящи и губещи равновесие, Амани и семейството ѝ стигат до болницата, която е препълнена с мъртви и умиращи. На най-зле засегнатите бяха слагани респиратори, но повечето просто бяха пръскани с вода с надеждата, че ще помогне. На двете сестри близначки, които едвам дишат, са им бити инжекции.
“Видях лекарката, която започна да плаче, защото има 40 пациенти, които се нуждаят от лекарства, а тя има лекарства само за трима”, казва Ибрахим, един от другите оцелели.
Мнозина до ден днешен са болни, разказва репортерът на Times, а дрехите им са попили отровата.
Амани отново отива до болницата във вторник, откъдето й казват да измие дрехите.
“Все още се разболявахме от чантите и дрехите, с които бяхме в мазето. Не знаехме.”
Други така и не разбират за чантите. И умират.
