Вече седмица една религиозна фигура е впримчила в своята реторика България. След като българските политици му целуваха ръка и се кланяха пред неговата фигура, докато бяха правени открити и неуважителни опити за пренаписване на българската история, той се прибра у дома – а руската държава, посредством различни рупори унижи открито България.
През 2016 година руският патриарх Кирил заяви, че „човешките права са новата ерес“. Той е известен със своя дворец в Геленджик, апартамент в близост до Кремъл и почивки в Швейцария. През март 2012 бившият министър на здравеопазването Юри Шевченко плати 20 милиона рубли, или над половин милион щатски долара, компенсации на патриарха. Причината? В апартамента на Негово светейшество, обитаван тогава от негова приятелка – бизнесдама, се е събрал прах от ремонт у съседа. Особено фрапантен е епизодът с швейцарския му часовник „Бреге“ на стойност 30 000 щатски долара, с който Кирил се появява на снимка, за която по-късно твърди, че е колаж – спекулации, които отиват толкова далеч, че се събират многобройни снимкови доказателства за наличието на скъпата вещ.
Въпреки всички тези факти, както и връзките на патриарха с бившите структури на КГБ неговата фигура в Русия (а и в България) е лелеяна от една голяма част от населението. Така патриарх Кирил се превърна в повод за размисъл за вярата като политическо оръжие и раните, които това острие може да отвори в едно общество.
Вярата, чрез която съществува институцията
„Вярвам, както и вие, че религията е въпрос, който се решава единствено между човека и неговия Бог„, пише третият президент на САЩ Томас Джеферсън до Асоциацията на баптистите в Данбъри, Кънетикът, през 1802 година, полагайки основите на разделението между държавата и религията.
Далеч преди това, още през 1670, Спиноза ще заяви, че е „…истинско щастие да споделяш живота си в република, където всеки разполага с идеалната свобода да мисли и да възвисява Бог по свое усмотрение и където нищо не е по-скъпо на всички и по-нежно от свободата…“.
Тази еволюция не е неочаквана. Църковната институция, която легитимира себе си чрез вярата на хората в Бог, бавно е изгубила своята власт лице в лице с консолидирането на държавността. Не само това – от нея вече няма нужда, тъй като се появяват други образователни институции, административни структури и икономика – все роли, в които тя някога е била доминиращ актьор. След революциите от края на XVIII и началото на XIX век разделението между църквата и държавата ще се превърне в естествена необходимост за функционирането на последната и ще предостави правото на съответните институции – съдебната власт.
Исторически, разбира се, институцията (която няма общо с християнската или която и да било вяра в този текст) не приема добре загубата на власт и се старае да запази близостта с държавата, когато това е възможно. За разлика от позитивното право обаче тя продължава да работи с определени естествени права и абстрактни дефиниции, каквито са напоследък появилите се отново „морал“ и „ценности“ например.
А абстрактните понятия имат навика да придобиват различно значение в зависимост от устните, които боравят с тях. И целите, които се крият в мислите на говорещия.
Православни кръстоносни походи?
Преди година руският адвокат Алексей Бушмаков заяви пред „Политико“, че: „До 2030 година Русия ще бъде като средновековна Испания, в която Инквизицията преследва невярващите и еретиците„. Европейското издание публикува материал за противоречив руски закон, който криминализира „обидата към чувствата на религиозните вярващи“, а законът предвижда до година затвор за „обидни“ действия, които се случват извън храмовете и до три години за такива в неговите граници.
След приемането на закона през 2013 г. домовете на различни граждани, протестирали срещу планове за изграждане на църква в близък парк, са обискирани в операция, включваща над 150 полицаи – зловещо ехо на нерегламентираните посещения на МВР, които целяха да сплашат опозиционери в България по време на посещението на патриарха.
Гражданите успяват да запазят зеленото пространство в своя квартал в такъв вид, в какъвто го предпочитат – рядка победа в Русия. Патриарх Кирил заявява, че това е „идеологическа омраза към Божия кръст“. Обискирането на домовете на протестиралите е ясен акт на отмъщение, а опозиционерите твърдят, че законът е специфично конструиран за онези, които не приемат доминиращата ръка на православната църква.
Използването на религията за заздравяване на режима на Путин е ясно разграничимо от християнската вяра. „Възраждането“ на църковната институция в Русия се случва драматично рязко през последните няколко години, а днес все повече става част от определена „руска идентичност“, тясно свързана с политическите идеи на Кремъл. Самият Путин е бивш агент на КГБ и атеист, но днес повече от всякога използва символите на православното християнство като път към легитимиране на властта си, асоциирайки я с „ценности“, които консолидират позициите му.
Православната религия е и добър способ за създаване на илюзорна поляризация по оста Изток-Запад. Ако реториката за християнството не би работила в този случай, то опозицията между католицизма/протестантство/англиканство и православие е добре дошла. Западните общества, в които разделянето на църквата и държавата е закон, са обрисувани като неморални поради този факт.
Панславянски митове и легенди
Както Руската православна църква, така и Кремъл използват реториката на панславянските движения, разпространили се активно през XIX век като реакция към разпада на Османската империя и търсенето на обща национална идентичност.
За свое вдъхновение панславизмът използва пангерманизма, като и двете гледат на държавата като на сбор от етнически и социокултурни елементи – jus sanguinis, или принципа на кръвта, вместо принципа на почвата, jus soli (каквито са основите на френската държавност например). Противно на очакванията, панславизмът няма нищо общо с Русия – по време на първия конгрес в Прага през 1848 делегатите панслависти се застъпват съответно за автономия на славянските държави в рамките на австрийската корона или съюз с революционните движения в Германия.
Руската империя бавно започва да използва панславизма като оправдание за агресивните си ходове на Балканите, които по това време са част от „Болният човек на Европа“ и представляват интерес както за Австро-Унгария, така и за Русия. Последната постепенно създава доктрината – да, още през XIX век – че Западна Европа е духовно и културно фалирала и че на Русия принадлежи историческата мисия да доминира Европа, за да я възроди.
И ако различните идеи за обединяване на „славяните“ в една държава изчезват след Първата световна война и под някаква форма стават част от тоталитарната доктрина в периода 1944-1990, днес те отново са на дневен ред, облечени в нова премяна – яростен популизъм, носталгия по социализма и антизападна реторика… и много, много православие.
Из России с любовью
Религията е чест спътник на авторитарните режими, тъй като тя осигурява така необходимата идеология, която ги отличава от тоталитарните такива. И ако нацистка Германия и СССР имат своя идеология, която ги прави тоталитарни по учебник (макар и за Съветския съюз да има дебати в това отношение), то Путин бавно градеше своята доктрина през последните години.
И стратегията е добра. Защото тя се храни от присъщи на хората нужди – от сигурност (традиции), от надежда (вяра) и от обещание за защита (от една реалност, в която те се чувстват не на място и която поражда страх).
Въпросът е, че зад паравана диктатурата остава диктатура. Тя подменя историята, подменя и ценностите, които тази история завещава; руската реакция срещу българското недоволство и критика срещу Кирил показа огромно презрение към българската нация и ценности. Презрение, което отново напомни за изказванията на Путин в годината на анексията на Крим – че „руснаците и украинците на практика са един народ“.
Дилемата на Източна Европа продължава. И България е част от тази дилема – атакувана ежедневно от ценности, които не са нейни; от вяра, превърната в добре наточен нож; от история изплетена от лъжи, които повторени хиляди пъти са се превърнали в истини.
Единственият щит? Знанието. И вярата – такава, каквато и християнството повелява. В доброто, в истината, в свободата да избираш – като висши ценности.
Снимка: Официален сайт на Руската патриаршия
