Миналия четвъртък, 24 ноември, в парламента мина на първо четене законопроект за промяна в Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Съдейки по акцента в заглавията, с които тази новина беше отразена от медиите („Комунизмът влиза в учебниците…“ – вж. напр. „Труд„, „Дневник„, „Дарик„, Mediapool, Bulgaria On Air), в нея всъщност няма нищо ново. Комунистическият период от българската история вече е в учебниците, и то именно под рубрика престъпен режим и тоталитаризъм. Прегледът на утвърдените от МОН учебни програми по „История и цивилизация“ показва, че той се изучава в VI, Х, ХI и XII клас в теми като „тоталитарната държава; „затвореното общество“, „тоталитаризмът (комунизъм, фашизъм, националсоциализъм)“, „тоталитарната държава и употребите на историята на Балканите“, „лицата на комунистическия експеримент“, „разделеният свят – „студената война“.
Ако комунизмът вече е влязъл в учебниците, кое е новото в така анонсирания от медиите законопроект? Въпросният акт предлага изменение и допълнение на Закона за обявяване на комунистическия режим за престъпен от 2000 г. и според авторите му ще предизвика действие, каквото първоначалният правен текст не поражда. Предишният закон действително оставя празно място, доколкото първите три члена декларират, че БКП е била престъпна организация, отговорна за национална катастрофа, и изброяват шестнадесет престъпления, извършени от „ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия“ и от комунистическия режим като неопределено цяло. Последният чл. 4 по същество отдава заслуги (но без да предвижда конкретни почетни знаци) на онези, които са се съпротивлявали на комунистическия режим и неговата идеология. (Тук ще оставя настрана проблематичността на тази твърде широка дефиниция – „всички действия“ на съпротива и отхвърляне са „справедливи, морално оправдани и достойни за почит“, – но тя също трябва да бъде внимателно промислена.)
Твърде изненадващо обаче законът не прави логичната следваща стъпка след детайлното изложение на престъпленията да предвиди някакви законови мерки като санкции и т.н. (За ирония едно от констатираните престъпления, „безогледното унищожаване на природата“, скоро влиза отново в дневния ред и на политическата корупция, и на гражданския протест.) Законът не само че не дава решение на болния въпрос на посткомунизма за лустрация на държавната администрация, но и в някакъв смисъл осигурява параван на най-страховитата фигура на половинчатия преход – агентът на ДС, разпределяйки отговорността за престъпленията между тясната група на ръководни дейци в партията и неодушевената категория „комунистически режим“. Един до болка познат пример – по данни от публичния регистър на сътрудниците на бившата Държавна сигурност, съставен от Комисията по досиетата, броят им в последните три парламента е все 12, като зад това константно число има значително текучество, а понастоящем и твърде равномерно разпределение на квотите между основните партии.
Предвид неотслабващата щекотливост на въпроса за (безнадеждно закъснялата) лустрация, новината за промяна в закона разбираемо предизвика оживление в социалните мрежи. Новият законопроект обаче не е прицелен в хора (тези, които носят отговорност за престъпленията на комунизма по смисъла на предходния закон), а във вещи – „символи, лозунги, фотоси, надписи и др. знаци и предмети“, както и „скулптури, паметници, картини“. Според разпоредбите на този законопроект съществуващите знаци и предмети „се премахват от публични места“ (по-надолу е уточнено „незабавно“). Когато става дума за паметници, се допуска запазването им, но само с указателна табела „Комунистическият режим в България 9.09.1944-10.11.1989 г. и дейността на БКП са обявени за престъпни със закон, приет от 38-ото Народно събрание“. Тази вратичка обаче звучи като временна мярка, а не постоянно решение, тъй като важи за предмети, чието „преместване не може да бъде осъществено веднага“. Тоест предполага се след технологично неизбежното забавяне те все пак да бъдат премахнати.
Тази рестриктивност срещу всякакви знаци от онова време предизвиква много въпроси, включително абсурдния въпрос дали всички научни книги върху комунизма, чиито корици съдържат комунистическа символика, трябва да получат специален стикер (ако ли не табела), когато се излагат на витрината на книжарница или на друго публично място. Вместо с този куриоз ще се занимая с паметниците – безспорно най-мащабният и видим знак, а и предвидимо най-горещата точка на бъдещите обществени дебати по приложението на този закон.
Два паметника са споменати конкретно като мотивация на законопроекта, а впоследствие станаха и водеща тема в обсъжданията му в социалните мрежи – паметникът на Съветската армия в София и паметникът на Тодор Живков в Правец. Проблемът с паметника на Съветската армия обаче не може да се реши от подобен закон – той има сложен правен статут, който ни отнема възможността да решаваме съдбата му без одобрение от руската държава. Дали ни харесва или не този юридически факт, той може да се реши единствено по дипломатически път.
Паметникът на Живков е интересен казус, понеже изникна 12 години след края на „престъпния режим“ и по-важното – една година след приемането на първия закон. А този закон, колкото и да е хилав, все пак недвусмислено обявява Живков за отговорен за национална катастрофа като най-ръководния от ръководните дейци на БКП. Интересно е да си припомним, че на откриването на паметника скъп гост е и Бойко Борисов – днес лидер на една от двете партии, вносители на законопроекта, тогава главен секретар на МВР, а по-рано личен телохранител на подсъдимия Тодор Живков. По друг повод Борисов, вече премиер, ще изрече за Живков и безсмъртните слова: “Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство“. Между другото, паметникът в Правец съвсем не е единственият монумент на „бай Тошо“, построен в периода на декомунизация след 2000 г.
Авторите на законопроекта споменават по-общо и паметници на Ленин, Георги Димитров, Цола Драгойчева и Сталин. Тези примери обаче вкарват дебата за монументите на комунизма в твърде удобно русло. Точно тези паметници едва ли са повече от шепа забравени старини (макар че точно паметник на Сталин едва ли има сред тях – все пак след 1956 г. самият комунистически режим систематично заличава неговите изображения и скулптури).
Други три типа паметници обаче са в пъти по-многобройни и съвсем не така еднозначни. Единият обхваща партизанските паметници. Очевидно е, че те са ключов момент от социалистическата пропаганда, но същевременно почитат паметта на немалко хора, които действително са се борили срещу фашизма и дори не са доживели 9 септември, за да съучастват в престъпния режим. За Източна Европа съвсем не е нов дебатът, че премахването на тези паметници има опасен потенциал да оневини престъпленията на фашизма. Но има и нещо друго: Тези паметници, които са запазени най-вече в малките градове и по селата, съвсем не са „безсмислени“ и „остатъчни“, както ги определят в официалните мотиви към законопроекта. Те обикновено са важна част от местната памет – при това не само като монументални знаци, но и като общи места. И често са единствените общи места в села и паланки, които са забравени от управляващите, докато не настане време за лепене на предизборни плакати, а и от общинските власти, които дори не се сещат, че жителите им са лишени от достъп до базисни услуги като магазин, улично осветление, сметосъбиране или ремонт на пътищата (иначе част от националната пътната мрежа с оглед на задължителните винетки). Подозирам, че приложението на закона ще подмине точно тези места, забравяйки ги по същия начин, по който ги забравят и при разпределянето на публични блага, но животът на жителите им ще тече в сянката на едно де юре престъпление.
Втората група паметници са тези на културни дейци от времето на комунизма – писатели, композитори, художници, артисти… Спрямо тях интерпретацията на закона може да бъде много по-хлъзгава, а и опитът за премахването им сигурно ще мобилизира съпротива с мощния публичен ресурс на творчески организации, обществени фигури и т.н. В този контекст въпросът за тяхната причастност или не към комунистическия режим може да стане предмет на обществени обсъждания, а може и да се замете под килима с непрозрачни решения.
По същата хлъзгава писта на дефиницията „създадени през комунистическия режим в негова възхвала“, от закона ще се изплъзнат и плеядата „патриотични паметници“ от края на 70-те и началото на 80-те години, чието строителство е вдъхновено от същата национално-идеологическа кампания на БКП, която кулминира във „възродителния процес“.
И една група предмети под въпрос – седалището на българската държавна власт около пл. „Независимост“ (президентство, Министерски съвет, Народно събрание). Спрямо тях и особено спрямо сградата на Народното събрание, построена като Централен дом на ЦК на БКП, горецитираното условие „във възхвала“ няма как да не сработи. Може ли да очакваме те да бъдат „премахнати“, или общият определител „знаци и предмети“ ще изключва сгради по някакъв принцип?
Ако буквата на закона все още може да бъде прецизирана, ето и няколко аргумента срещу духа на закона. Колективната памет не е нещо, което държавата ни решава и след това ни вменява със закон. Тя е сложна плетеница от лични спомени, семейна памет и разбирания за миналото, които трябва да се изговарят, чуват и взаимно оглеждат в един незавършващ публичен разговор. Превръщането й в монолит (впрочем обичайна критика към самия комунистически режим) не само че не създава условия за такъв разговор, но и автоматично делегитимира всеки опит за критично осмисляне на колективната памет и заклеймява личната памет на част от гражданите като „вражеска“.
Българският закон, разбира се, не е прецедент за бившия Източен блок. Наблюдатели в страни с подобни закони твърдят, че може да се констатира директен усилващ (и легитимиращ) ефект върху крайнодесните настроения. (Опозицията фашизъм-комунизъм съвсем не е лек въпрос и затова е редно да бъде въпрос на широко обсъждане, а не да се решава със закон.)
Най-пресният правен акт на декомунизация влиза в сила в Украйна през май 2015 г. В отворено писмо, апелиращо към украинския президент да го отхвърли, група от 70 учени и експерти върху Украйна от цял свят изтъква, че той погазва фундаменталното политическо право на свобода на словото и ще доведе до задълбочаване на разделението на украинското общество и до политизация на историята. Писмото предупреждава и за корозивните ефекти на подобен законов монопол над историческата истина както върху гражданските дебати, така и върху научните занимания с историята. В потвърждение на тревогите им подписалите петицията скоро попадат под ударите на украинските политици – в официално писмо до министъра на образованието и науката например депутат от Върховната Рада „разконспирира“ тази критика като „отвореното писмо на така наречените международни учени, изфабрикувано от спецслужбите на Руската федерация“.
В Полша в прицела на закон, който фиксира историческата истина, попада историкът Ян Грос, чиито научни трудове върху Холокоста осветяват и участието на поляци в преследванията на евреи по време на Втората световна война. Последният „инцидент“ с Грос дори предизвиква разследване от страна на полската прокуратура, като се обсъждаше и възможността за ефективна присъда лишаване от свобода.
Рискувайки да се отклоня от темата, за да се предпазя от един стандартен контрааргумент на привържениците на такъв тип законодателство върху историческата истина, накратко ще маркирам къде виждам разликите между законите, криминализиращи комунизма, и законите, криминализиращи нацизма в някои европейски законодателства (най-вече германското и австрийското).
Основната разлика между двата типа закони е в пункта за отричането на Холокоста – с криминализирането му под ударите на закона попадат съзнателни опити за поругаване на паметта на милиони жертви на масово изтребление, което след войната ще послужи като основа на правното понятие за геноцид в международните конвенции. Този закон не суспендира научните и обществените дебати (дори не преследва т.нар. ревизионизъм), стига да не престъпват тази ясно очертана граница. Затова по темата за нацизма и Втората световна война от десетилетия се водят оживени дебати в Германия и самото им съществуване подкрепя патоса на този текст за нуждата да говорим за миналото, а не да го декретираме.
Аналог с българския закон би имало, ако той ограничи разбирането си за престъпления на комунизма до Народния съд, трудовите лагери, „възродителния процес“ (законът от 2000 г. посочва изрично първите две, но не и „възродителния процес“)… Вместо това шестнадесетте изброени престъпления в закона включват дори мъгляви формулировки като „моралния и икономическия упадък на държавата“. „Моралният упадък“ въобще не е правно понятие, а икономическият, включващ серия от злоупотреби и корупционни практики, колкото и мащабни, се третира от Наказателния кодекс и няма нужда от специален закон, който да го постави на равна нога с геноцида.
Втората разлика е в забраната на символи – нацистките символи като свастика, нацисткия салют и т.н. са формални знаци на расистки режим, който чрез масово унищожение прокарва визията си за „чиста нация“. В този смисъл те са прояви/реч на омраза и дори като такива се преследват от закона. Да се твърди същото за червената петолъчка (от баретата на Че Гевара до отдавна премахнатата звезда на върха на бившия Партийния дом) е несериозно.
Но тази аналогия, колкото и да спорна, не е пропусната от авторите на законопроекта. В интервю непосредствено след внасянето му в Народното събрание в края на януари те твърдят, че той е вдъхновен от Пражката декларация от 2008 г., която апелира престъпленията на комунизма да се третират също като престъпленията на нацизма, и с резолюция на Съвета на Европа от 2009 г., която осъди тоталитарните престъпления и доведе до обявяването на официален Европейски ден за възпоменание на жертвите на сталинизма и нацизма. Но ако със законопроекта държавата ни откликва на решенията на ЕС, защо тогава законодателната и изпълнителната ни власт си затварят очите за възхвалата на другия тоталитарен режим, нацизма, и неговите знаци в публичното пространство? Защо общинските власти години наред подминават графити на свастики из улиците ни и допускат провеждането на шествия с фашистки символи и лозунги?
Да приемем, че тези въпроси са отвъд обсега на предложения закон. В този ред на мисли обаче са изключително тревожни разясненията за комунистическата петолъчка, които предлага един от авторите на законопроекта, Методи Андреев, в интервю пред в. „7 дни спорт“ след приемането му на първо четене (междувременно интервюто беше свалено от сайта на вестника, но пълният му текст е препечатан в друга спортна медия): „Когато се създава комунистическата държава в Русия, властта иска да я облече в някакъв символ. Колебаят се между два – петолъчката и свастиката. И двете са много древни символи. Надделява обаче петолъчката на Лев Троцки по желание на Ротшилд, който финансира комунистическата революция. Тя символизира петимата синове на Ротшилд“. „Тезата“ на Андреев, подкрепена от „интернет“ (всъщност откровено кафяви сайтове), не само че не отговаря на историческата истина, но и е класическа конспиративна теория за „световния еврейски заговор“ и „юдео-болшевизма“. Тези конструкции всъщност са лансирани и от нацисткото движение още преди Втората световна война.
И накрая, нека се върнем към учебниците. За мен като гражданин, но и като историк, занимаващ се точно с комунистическия период, е проблем той да се изучава единствено и само през престъпленията – без изобщо да ги омаловажавам (напротив, важно е те да бъдат част от уроците по история, за да станат част и от уроците на историята). Но в тези 45 години са се случили и много други неща, които оформят близкото ни минало. Като изключваме тези неща, рискуваме да създадем не многопластова представа за миналото, а нови лозунги за него. В научните изследвания и дебати върху комунизма дори нещо така прозаично на пръв поглед като хронологичните рамки на тоталитаризма е централен въпрос от десетилетия. (Неслучайно европейският възпоменателен ден почита жертвите на сталинизма, а не на комунизма въобще.) Обсъждането на тези въпроси е довело до осветяването на пренебрегвани по-рано ниши на живота през комунизма, включително на всекидневието, формите на пасивна съпротива като хумора, младежките субкултури и много други.
За финал оставям отворен въпросът какви са политическите залози за приемането на този законопроект в последните (вероятно) месеци на 43-ото Народно събрание: преначертаване на терена за предизборна агитация на „добри“ и „лоши“ (в случая деца на реститути с буржоазно потекло и внуци на активни борци с номенклатурни привилегии); полагане на основите на „нов десен проект“, който да мобилизира носталгията по зората на промените и еуфоричните дни на „площадна демокрация“; задействане на нови символни битки, които да отклонят обществената енергия от реални социални и икономически проблеми… Точно такива символни битки обаче далеч не са безобиден отдушник на граждански гняв. Те допълнително натягат пружините на обществената поляризация и така задушават всякаква възможност за разумен граждански дебат и за търсене на общосподелени цели и ценности.
*Снимка: ivo.bg
