Джеймс преживява катарзис
В неделната сутрин на Великден икономите ни Иза, Арек, синчето им Макс и неизброимите им полски роднини на Острова се събират на традиционната закуска преди църква в салона на кооперацията на Розмари.
Розмари си слага шала с божурите, аз си слагам червило, Джеймс, старият съсед от север, пристига с букет нарциси.
Масата е отрупана с колбаси, руски салати, цвекло, хрян, риба, скорбяла в разнообразни форми, пилешко в зеленчуково желе, супа с копър и наденица, четири вида торта… Аз се разписвам с баница и козунак.
Останалите наематели – от Португалия, Румъния, Молдова, Франция, Испания, Шотландия и вътрешните графства – надушват пиршеството в просъница и прииждат по пижами.
Настава библейско стълпотворение, а Мечо вършее в краката на пируващите и всмуква всяка трохичка, още преди да е докоснала пода, докато накрая Иза не му хвърля парче наденица, голямо колкото опашката му.
– Сега всички кажете „Амин“! — провиква се благочестиво Макс, който от съвсем малък е обладан от тържествена католическа набожност.
Всички казваме амин. С това Макс смята формалностите за приключени. Време е да излезем в градината, за да му помогнем в експедицията по намиране на 25 шоколадови яйца, които голямата му сестра от Рединг е скрила сутринта сред храстите.
Докато наблюдаваме детективските усилия на Макс със затаен дъх, старият Джеймс внезапно се разплаква. Питаме го дали му е зле. Джеймс е в крайна фаза на рак на простатата и едва се движи, но има бодър дух и не се оплаква. Иза винаги му подлага възглавница на стола и му сервира първи, по старшинство. Арек онзи ден му поправи стобора, съборен от вятъра, а вечер аз гледам да се отбивам и да му нося вечеря и да си бъбрим за болкоуспокояващи.
– Зле ми е, но не плача от болка – казва Джеймс и бавно присяда на прага на кухненската врата. – Просто се почувствах много виновен изведнъж. Извинете. Ей сега ще ми мине.
Настъпва неловко мълчание. Макс пита баща си дали ако даде на Джеймс шоколадово яйце, той ще се успокои. Арек клати глава.
– Трябва да ми простите. – изхлипва Джеймс.- Такова ни е възпитанието. Учат ни да сме ксенофоби. Такива сме, британците. Ужасно е.
Започва да ни просветва.
Джеймс, докато беше здрав, се отнасяше към повечето от нас с весело, добродушно презрение. Гласува гордо за Брекзит, именно за да си върне Британия контрол над границите.
Когато получи диагноза, двете му дъщери и синът му просто забравиха за съществуването му. Не е виждал внуците си от половин година. Всеки ден обаче гледа голф в нашия салон, а ние някак се опитваме да се погрижим за него.
Португалката Рут му носи заквасена сметана и ягодов мармалад от хотела, където работи. Румънецът Себастиян му носи тайно марихуана за облекчаване на болките и срещу безсъние. Иза му сменя чаршафите, защото последния път, когато опита сам, си извади раменната става и Розмари трябваше да го закара в спешното.
В края на живота му семейството на Джеймс се състои от чужденци, които споделят с него делник и празник, без да се замислят.
– О, Джеймс, да не ти пука – възкликва внезапно Рут. – И моите родители в Порто са ксенофоби. И хомофоби също. Ти поне не ме презираш, задето си падам по момичета.
– Аз много мразя руснаци… – вдига рамене Арек и братовчедите му Кшищоф и Мариус кимат безмълвно.
– Мария мрази всички правителства – непредизвикан от нищо споделя британецът Мат. – Аз не понасям шотландци.
– Аз не понасям паяци – казва Макс и си натъпква цяло шоколадово яйце в устата.
– Ако още ти се плаче, ела на църква с нас – предлага голямата сестра на Макс от Рединг. – Там повечето стари хора плачат, като пеем химни, никой няма тебе да гледа.
Джеймс деликатно се изсеква в карирана кърпичка с монограм и въздъхва:
– Благодаря ви, толкова сте мили… Споделям ужаса от паяци и шотландци. Когато бях в Австралия, имах проблеми и с двата животински вида… Сега, ако някой ми помогне да се изправя, ще бъде прекрасно. Мария, би ли могла да ми направиш от твоето силно кафе? Чувствам се отмалял от толкова емоции.
*Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора с негово разрешение.
Снимка: Mister Joe
