От 1997 до 2003 г. Алистър Кембъл е прес-секретар, а в последствие и директор по комуникации и стратегия на тогавашния министър-председател Тони Блеър. Той става известен с майсторството, с което води публичните комуникации на лейбъристкото правителство, и успешните стратегии, които прилага в предизборните кампании. В момента той е консултант към PR агенцията Portland Communications и в лично качество съветва правителства, бизнеси, благотворителни организации и спортни клубове.
Но той никога не е пропускал възможността с нестандартния си изказ да даде мнение за събитията във Великобритания. Наскоро в своя блог и в новия британски вестник The New European той публикува тази статия, в която представя своите виждания за ценностите в политиката, начинът по който се водят кампании и последиците за британците от вота на 23 юни. Приятно четене!
Може ли някой да ми посочи онази част от нашата велика неписана Конституция, в която се казва, че ако изгубиш гласуване трябва незабавно да се съгласиш с онези, които са спечелили?
Припомнете си референдума за шотландската независимост. 55-45. Загуба за кампанията за напускане. Тогава да не би внезапно националистите да си казаха “е, било каквото било, сега всички сме юнионисти.”? Не. Те приеха загубата от вота, но заявиха, че битката за каузата в която вярват ще продължи. Начинът, по който те водиха тази битка допринесе за техния последващ успех на парламентарните избори.* И сега заради бъркотията, която създаде референдумът за излизане от ЕС, те все още могат да постигнат целта си, при това по-бързо от колкото са се надявали, когато загубиха собствения си референдум.
Или да вземем за пример нещо по близо до дома, или поне по-близо до моя политически дом. Когато модерната левица** бе в продължителен и победоносен възход (помните ли това?), то дали тогава старите социалисти*** в партията вдигнаха ръце и си казаха “майната му, по добре направо да се отказваме”? Ако бе така, как по дяволите Джеръми Корбин стана лидер? И сега когато той е водач дали всички които виждат, че той не може да води са се отказали от идеята да го заменят? Точно обратното.
По същия начин, дали Найджъл Фараж, чиято групичка Дейвид Камерън пренебрегваше като гламави, расисти и лунатици, се изпари след поредицата от съкрушителни изборни загуби? Не. Той продължи да върви напред, докато един ден, уви, спечели.
Уроците от цялата политическа история са, че трябва да продължиш да се бориш за това, в което вярваш.
Така, че на всички онези, които си мислят, че гласувайки да излезем от ЕС, ние взехме лошо и опасно решение с епични по големина размери – а към тях вече има и доста хора, които са гласували за напускане – аз мога да кажа “не се отказвайте от битката, за да може да си спестим последиците”
Ах, ще кажат онези, които вярват, че са направили правилния избор – пригласяни от същите лъжовни десни вестници, които помогнаха да се изоре почвата за Brexit и същите лъжовни десни политици, които помогнаха да се премине финалната права – но “британския народ се произнесе”. Наистина. Но може ли някой да ми каже за какво точно се произнесохме? Всеки “напускащ”, с когото си говоря, казва нещо различно.
В налудничавия свят на британската политика, и затъпената, обсебена от личността медийна култура – където Дейв срещу Борис внезапно се преобрази на Тереза срещу Андреа и Джеръми срещу Анджела, в която понякога се хвърля по един поглед на нещото наречено “политики” или (звучи немислимо) “идеи” – ние чак сега започваме да водим дебата, какъвто не проведохме по време на самата кампания.
Това е защото всичките притъпявъщи мозъка спекулации и почти безсмислените слогани преди 23 юни (да си върнем контрола върху какво, по точно?) доведоха до това да трябва да посрещнем реалностите от решението за Brexit и неговите последици. Хората от бизнеса и туристите видяха какво означава слабия паунд, за който на практика всички икономически гласове в света предупредиха. Упадакът на нашата политическа сила стана видим във всички унизителни срещи между наши министри и техните чуждестранни колеги.
И колко отвращаващо бе да видим главните подстрекатели на машина за лъжи Brexit – Sun, Mail, Express, Morning Star, Telegraph – да запълват рубриките за парични съвети с истории за последиците от Brexit върху семейния бюджет за почивки, телфонни обаждания, храна – о, не и кафето също! – и ефекта върху пенсиите и спестяванията. Всички тези неща, които Машината на лъжи отхвърли като “Проекта “Страх”, сега се появяват на страниците на вестниците, които лъжеха най-много. Да се надяваме, че чуждестраните медийни собственици, които отбягват данъци, и техните лъжливи редактори понесат същите последици каквито засегнаха съседите на шотландското имение на Поул Дейкър****, финансирано с пари от грантове на ЕС.
Лъжите, които бяха подети по време на кампанията бяха и сред причините сега да има толкова много угризения на гласувалите за напускане. Във времето когато участвах в тежки кампании аргументите и контрааргументите винаги са тествали лимита на политици и медии. Но никога не е имало кампания, в която едната страна – навярно вдъхновена от успеха на Доналд Тръмп в спечелването на номинацията на републиканците за президентската надпревара в САЩ – е правила стратегическото решение да изгради кампанията си върху октровенни, леснодоказуеми неистини. £350 милиона на седмица отиват в ЕС. Не, не отиват. Турция “се присъединява”. Не, не се. “Ще има” армия на ЕС. Не, няма да има. Може да имаме различни политики на имиграция и митнически контрол без нужда от граница между Северна Ирландия и Републиката. Не, не можем. Може да сме извън ЕС, но въпреки това да останем в общия пазар и то без допълнителни разходи, ако така ни харесва. Ditto. Дори след като се установи, че сумата от £350 милиона е лъжа, те продължиха да я ползват, без срам, без да правят крачка назад, колкото повече хора говорят за това, толкова по-щастливи бяха лъжците от кампанията за напускане.
Но след като мина гласуването се случиха три много важни неща. На първо място, цялостният мащаб на лъжите бе разобличен. На второ място, в контраст, трезвата реалност на предупрежденията от кампанията за оставане се оказват също толкова явни. И на трето място, хората, отговорни за всичко, което се случи, изчезнаха след гласуването.
С други думи не само като гласувахме ни харизаха кон, на който не сме му видели зъбите; в определени моменти дори Джордж Оруел щеше да се затрудни да опише защо прасетата-водачи, които направиха бъркотията, след това незабавно избягаха и оставиха на други да разчистят след тях. Министър-председателят, който реши да се проведе референдумът – си тръгна по-рано от очакваното, с анонса, че ще подаде оставка. Финансовият министър Джордж Озборн. Тръгна си. Смъртоносното дуо Борис Джонсън и Майкъл Гоув. От лидерските им амбиции остана само прахта. Фараж. Тръгна си. Андреа Ледсъм. Падението ѝ като лидера в чакалнята бе толкова бързо, колкото и издигането ѝ.
Сред многото печална ирония около скорошните събития, със сигурност един от най-печалните моменти бе, че една кампания, която твърдеше, че “Ние народа” трябва да решаваме кой ще ни управлява, а не “неизбраните елити”, доведе до избор за нов министър-председател от 0,3% от населението – в голямата си част възрастната, бяла, културно еднотипна и непредставителна част от населението, която сформира електората на Консервативната партия. А на края дори и те не получиха възможност да гласуват. Имаме нов премиер, излъчен след процедура по доброволна евтаназия от некадърност след като Джонсън, после Гоув, после Ледсъм изгоряха от пламъците на пожара, който сами създадоха. Ако се бе случило в Африка или Латинска Америка щяхме да се втурнем да публикуваме заглавия за бананови републики. Бидейки в Латинска Амека миналата седмица, мога да кажа, че останалата част от света в най-добрия случай ни разглежда като страна, която доброволно е взела решението за своя упадък, а в най-лошия като посмешище за останалия свят.
Политиката, във всяко едно отношение, рядко е била толкова неясна. Можем да станем свидетели на промени, за каквито дори не сме предполагали. Има време скорошното изригване на национална и партийна лудост да бъде овладяно. И всички можем да се изкажем как да стане това. Като продължим да се борим за това, в което вярваме. При тези обстоятелства, политическият път към Brexit е затрупан от бабуни и разнопосочни посоки за изборите, които трябва да се направят. Такъв е и правният път и пожелавам успех на всички юристи, които се опитват да ни спасят от катастрофата, в която Машината от лъжи за Brexit ни направи.
* На парламентарните избори през 2015 г. Шотландската националистическа партия взе 56 от 59-те места в Камарата на общините, които са предвидени за Шотландия
**New Labour e център-лявото движение създадено от Тони Блеър, което отрича социалистическите постулати и с него лейбъристите печелят последователно изборите през 1997, 2001 и 2005 г.
***The Bennites са последователите на Тони Бен, който дълги години е стоял начело на радикално лявото крило в лейбъристката партия. Неговия син Хилари Бен до преди по-малко от месец бе външен министър в сянка в правителството на Корбин.
****Паул Дейкър е главният редактор на Daily Mail, едно от изданията, които силно се застъпваше за напускането на Британия от ЕС
