Ан Апълбаум е журналист, роден в САЩ, с полско гражданство, носител на “Пулицър” за книгата си “Лагерите на смъртта ГУЛаг”. През годините тя работи като редактор и колумнист в Economist, Washington Post и британските Spectator и Evening Standard. Тя има засилен интерес към Русия и посткомунистическото развитие на Източния блок. В свой материал за Washington Post коментира предстоящата среща на Тръмп и Путин, какви са вероятните отстъпки и защо има вероятност те да бъдат направени.
„Наистина вярвахме от сърце, че това е зората на новия ден, за който всички се молехме“, казва Хари Хопкинс на своя биограф. „Бяхме абсолютно сигурни, че сме спечелили първата голяма победа на мира.“
Хопкинс е един от най-важните съветници на президента Франклин Рузвелт и не е единственият сред присъстващите на конференцията в Ялта през февруари 1945 г., който смята, че тя е огромен успех. В своята книга за Ялта преподавателят от „Харвард“ Сергей Плохий посочва, че всички в делегациите на САЩ и Обединеното кралство, от мрачния Джордж Кенън до предпазливия Уинстън Чърчил, са доволни от резултата. Британия, САЩ и СССР, изглежда, са изяснили различията си, нахвърляли са сферите си на влияние и са постигнали съгласие, че след немската капитулация всички освободени страни в Европа трябва да бъдат демокрации.
Щастието е краткотрайно. В рамките на няколко месеца американски и съветски войници се обстрелват взаимно на демаркационната линия в Бавария. Фалшивото съветско обещание за донасяне на демокрация в освободената Източна Европа дегенерира почти веднага във фарс.
„Победата на мира“ се превръща в началото на Студената война, борба в продължение на цяло едно поколение, което включва оръжейна надпревара, масивно присъствие на американски части в Европа и репресии над половината континент.
Имайте историята на Ялтенската конференция наум през следващите дни, докато Белият дом се подготвя за срещата между президента Тръмп и Владимир Путин. Разбира се, намират се и някои разлики. Това не е 1945 г. и никой не вярва, че това е „зората на новия ден“: това е странна среща между руския президент – клептократ, и американския президент, негов отдавнашен почитател.
Но изразът „нова Ялта“ е подхвърлян още от пристигането на тази администрация във Вашингтон. Това е идея, която допада сериозно на руснаците, защото намеква, че те отново са суперсила, отново са равни на Америка и отново сядат на масата, за да си поделят света. За Путин това е ключова част от вътрешнополитическата му стратегия: като лидер, който няма легитимността, давана от демокрацията, той има нужда постоянно да доказва на съгражданите си, че заслужава да управлява. За САЩ предимствата са доста по-мътни. Въпреки това слуховете относно типа на сделката се множат.
Някои от тях включват Украйна. Тръмп и съветникът му по национална сигурност намекват, че признаването на руската окупация в Крим е на масата; Тръмп дори повтаря руската пропаганда за етническия състав и политиката на Крим. Друга възможност бе разкрита от журналиста на Washington Post Дейвид Игнейшъс преди няколко дни: Тръмп може би планира да отстъпи Сирия на Путин, да изостави съюзниците на САЩ в региона и да позволи на клиента на Русия – диктатора Башар ал-Асад, да установи отново контрол над държавата, причинявайки огромни цивилни жертви в процеса.
В нито един от случаите не е ясно какво ще получи САЩ в замяна на тези огромни отстъпки. Една версия твърди, че Путин ще обещае да изтегли руските части, чието присъствие отрича, от Източна Украйна. Друга, че Путин ще обещае по някакъв начин да удържи Иран – държава, с която са съюзници в Сирия. Информацията за тази последна сделка датира от първите дни на администрацията, когато [зетя на Тръмп и президентски съветник; бел. ред] Джаред Къшнър, преди толкова месеци, търсеше таен канал за комуникация с руското правителство.
Но всички тези сделки, точно както оригиналното примирие в Ялта, съдържат в себе си фатален недостатък: те разчитат на обещания от руски лидер, който никога – в Сирия, Украйна или където и да било другаде – не е удържал на думата си. В Украйна той продължава да финансира „бунтовниците“, които продължават да водят нелегална война в източната част на страната. В Сирия системно се е отмятал от обещанията си да прекрати обсади, да позволи доставката на хуманитарни помощи и да деескалира конфликти, като въпреки това не е бил изправен пред последствия. Дори ако имаше желание, идеята, че той може някак да контролира Иран, е странна: руският външен министър вече каза, че е „абсолютно нереалистично“ да се очаква Иран да се изтегли от конфликта. Така или иначе руската армия няма ресурсите за това.
Както в Украйна, така и в Сирия ситуацията е изключително странна: САЩ – все още на теория по-силната страна – изглежда преговаря да сдаде много в замяна на много малко.
Единственото обяснение за решителността на САЩ да направи неравностойна сделка е самият Тръмп. Вероятно е научил урок от преговорите със Северна Корея: в Сингапур той подкрепи диктатор, не получи нищо освен обещания, чието спазване не може да наложи, и след това се прибра у дома за геройско посрещане от Fox News. Или може би все още чувства, че дължи нещо на човека, който в крайна сметка му помогна да спечели президентството.
Снимка: Evan Vucci/AP
