Кристо не се нуждае от представяне и нито една от личностите в новата ни рубрика „Три въпроса към изключителните“ няма да има нужна от представяне. Те са икони, пионери, гурута, гении.
Съветският съюз имаше много строга политика срещу модерното изкуство, така че е можело изобщо да не правиш изкуство.
Рисувах непрестанно като малко дете, на 5 или 6 години, и тогава реших да стана художник. Не съм и помислял за друго. Но е вярно, че в края на 40-те и началото на 50-те години на ХХ век повечето съвременно изкуство не беше позволено да се вижда в държавите от съветския блок. Имаше много лоши фотокопирни издания и стари книги… Отчаяно се опитвах да отида извън България и съветския блок, но дори ходенето в други комунистически държави беше много трудно. За щастие леля ми и чичо ми живееха в Прага и най-накрая успях да открия начин да ги посетя. И бях същински поразен от Прага!
Защо?
Това беше най-западната държава. Дори преди да се появи шансът наистина да избягам, вече бях решил, че никога няма да се върна обратно в България! Щях да остана в Прага. Бях млад, на 21 години, а когато си млад и откриеш относително малката свобода на западното изкуство в Чехословакия и Прага в края на 50-те, внезапно започваш да мечтаеш да отидеш в Париж! Това и предначерта бъдещето ми в Париж.
Това желание да създаваш нещо ново ли е причината да правиш изкуство, което не е трайно?
Не, причината е времето. Така или иначе вярвам, че пикът на всяко произведение на изкуството е във времето, в което е било създадено. След това е транформация, непрекъсната трансформация. Отиваш в Лувъра и виждаш Венера Милоска. Прилича ли на изкуство? Едва напомня за такова. Идеята, че художниците създават неща и че те няма да останат, е за философски дискурс, защото те остават в нашата памет. Дори един диапозитив, една снимка на наш проект е по-добра от Венера Милоска! (Смее се.)
Цялото интервю на английски може да прочетете в онлайн изданието The Talks, от което преведохме три въпроса с тяхно разрешение.
Снимка: Wolfgang Volz/The Talks
