SHARE

10 ноември 1989, петък, привечер между 17,00-18,00 ч.

Бях с баща ми в колата на път за вкъщи, когато по радиото съобщиха, че Тодор Живков, или Бай Тошо, както масово го наричаха хората тогава, е подал оставка на пленум на Централния комитет на БКП. Спомням си точно завоя, на който тази новина прозвуча. Още го има в центъра на Пловдив, точно под Стария град.

Баща ми отби и увеличи радиото. Не можеше да повярва на ушите си.

Макар през първите месеци и години след началото на демократичните промени да съм бил на 10-12 години, никога няма да забравя и надеждата, страстите, вярата в демокрацията на първите години след 10 ноември.

Никога няма да забравя интереса, с които всички се вълнуваха какво се случва в страната, следяха новините, преките предавания от Народното събрание. Спореха разпалено. Напрегнатите моменти в собственото ми семейство, една част от която подкрепяше СДС, а другата БСП. А в пощенска ни кутия през 1990 година се получаваха едновременно „Демокрация“ и „Дума“. Никога няма да забравя и площадите, пълни с хора, които вярват, че има смисъл да бъдат там.

Днес, 29 години по-късно, България е тъжна, много тъжна картина… демокрацията и свободата съществуват на хартия, но обществената реалност е много различна.

Пропитата от корупция, кариеризъм, конформизъм и безпринципност политическа система е обезверила и отчаяла почти всеки мислещ човек.

Парламентът представлява една печална картина на неистински хора, предрешени в привидно различни дрехи. Сламени кукли, които уж изразяват някакви „идеи“ и „принципи“, а всъщност правят едно и също – обслужват собствените си кариерни цели, поръчките на който може да плати за някакво законче, друго членче, някакво параграфче в ПЗР. Представителна извадка на най-лошите качества в човека и общество, чийто смисъл за политика се ограничава до състезание в отвратителен и безотговорен популизъм, в безкрайни махленски политически скандали.

В страната господства мафия, оплела институциите на властта, политическите партии, медиите, бизнеса така, както никой от клоновете на италианската мафия не е контролирал Италия…

Как сигнахме дотук вероятно можем да говорим дълго. Причината със сигурност не е една.

Със сигурност основен фактор за невъзможността да изградим пълноценна демократична система е неизживяната зависимост от комунистическото минало и най-вече подценяването на унищожителното влияние на мрежите на Държавна сигурност, от които се роди и разви българската мафия.

Осветляването и обезвреждането на тези мрежи очевидно е трябвало да бъде първата и най-важна задача по пътя към истинска демокрация. И подценяването на опасността от отравянето и обезсмислянето на демократичните процеси от агентурата на ДС е огромна грешка.

Но причината със сигурност не е само тази. Причината вероятно е и някъде в типичния български характер, онази вложена в националното ни ДНК склонност да разбираме живота до изтривалката пред прага на собствения си дом, онази отвратителна, унизителна и говореща за липсата на себеуважение и чувство за човешко достойнство поговорка: „Преклонената главица сабя не я сече“.

Онази шопска, а всъщност общобългарска мъдрост: „Законът е врата у поле, само глупавите минават през нея“…

Причината вероятно е и в това, че много от светлите и смислени хора на България си тръгват години наред, а не много от тях запазват някакво отношение, ангажираност и активност към страната, в която са израснали и формирани като личности.

За причините можем да разсъждаваме дълго. Но може би по-важно е да си дадем сметка, че демокрацията не се изгражда с формалното падане на една тоталитарна власт. Нито с написването на една демократична конституция, която в един момент се превръща във фасада на проникването на мафията във всички институции на държавата, в превръщането на държавния бюджет в бездънна яма за обръчи от фирми на успели млади хора, в заобикалянето на разделението на власттите със SMS-и, в произвол и безобразие на прокуратурата, граничещо с времето на комунистическата диктатура…

Демокрацията е много повече – дълго градена гражданска култура и дух на свободмислие и критичност в обществото. Чувство за добро и справедливост, възпитано в достатъчно много граждани. Непримиримост към всичко, което го нарушава.

Очевидно, че 29 години не са достатъчно, за да бъде консолидирана в България тази метафизика, без която пълноценна демокрация не е възможна…

Очевидно е също, че демокрацията не е даденост дори там, където тя се гради стотици години. Достатъчно е само да се обърнем и да видим какво живее днес Америка…

Защото отвъд сложните думи, нормативните разрешения и институции демокрацията е нещо просто – политическа форма на свободата на личността и обществото.

А свободата, както беше казал Мигел де Сервантест, е „на върха на копието“.

Ако в България има достатъчно свободни хора, които са готови да се борят за утвърждаването на същинска демократична държава макар и бавно, макар и трудно.

С ясното съзнание, че това не може да стане от днес за утре, някой ден в страната ни ще има истинска демокрация. И цялото изминало време ще има своя смисъл.

Ако ли пък се окаже, че сме повече байганьовци, просто поредните кариеристи или обикновени консуматори, отколкото свободни хора, България ще остане още дълго нейде там на края на картата на Европа, пропадаща някъде между Турция, Русия и Централа Азия… 45а ние отново и отново ще се спъваме в едни и същи клони.

Тези клони, в които са се спъвали и преди нас. Проблемът, изборът и решението е във всеки от нас.

SHARE
Христо Христев е преподавател по Право на ЕС в Юридическия факултет на СУ "Св. Климент Охридски". Завършил е право в Софийския университет и право на ЕС в Университета в Нанси, Франция. Доктор по публичноправни науки и право на ЕС от Университета в Нанси.