SHARE

Мария Спирова е остро перо в журналистическата си дейност, но освен това тя пише прекрасни фейлетони, които искаме да представим в новата ни рубрика „Записки от потъващия остров“.

Приятно четене.

Лондон, гара Виктория.

Автобус товари пътници към Оксфорд. Багажникът се отваря автоматично и аз правя геройски опит да вдигна куфара си до свободното второ ниво, но гравитацията ме сломява. Неколкократно. Последния път в акомпанимент с опасен пирует, при който едва не помитам майка и дете с багажа си. Шофьорът, наблюдавал ме с примирение в огледалото, слиза с въздишка и отнема куфара от вкочанясалите ми ръце. Един такъв висок, суховат и недохранен, близо 40-годишен, набола мандариненооранжева брада, гола глава, измъчен син поглед.  Напъва се и мята куфара на рафта.
– Пфууу, момиче, какво си натъпкала вътре, а? (тежък Уест кънтри акцент) Разфасования труп на гаджето ли?
Аз се снишавам и прошепвам съзаклятнически:
– Не. На хазайката.
– А, добре. Така може – ухилва се той и прави жест да се кача в автобуса. Крачи зад мене и промълвява тихичко:
– Да ти дам адреса да очистиш и мойта?

#наеми-имигрант-спаси-наемател

Автобусът лети по замръзналото шосе. Призори. Пухеста розова мъгла обгръща полята на Оксфордшир. Дърветата край пътя са покрити с блещукащи бели кристали.

В автобуса отеква могъщо дрезгаво врещене. Целият втори етаж трепти и попуква. Пътниците до един са забили втренчен, незрящ взор в скрежния пейзаж навън и от време на време някой измъчено проскърцва със зъби.

На първата седалка около осемгодишно момче пее отблъскващо тъп и захаросан евангелистки църковен химн с пълно гърло и пълно пренебрежение към нотната стълбица. В химна предимно се пее за това как Господ ужасно много обича хората да пляскат с ръце и да вдигат кански шум в негова чест.

Детето квичи, вие и тръби припева десетки пъти наред в идиотски верующ захлас, без да си поема дъх дори за миг, с което започва да ме убеждава в тезата на професор Докинс, че включването на деца в организирана религия е форма на блудство. Също така съм сигурна, че ако автобусът се изгуби в мъглата, спасителите ще ни намерят тутакси, ако качим детето на покрива и го ползваме като аварийна сирена.
Майката на този постмодерен Франциск Асизки е видимо с напълно пречупен дух. Апатично и без всякакъв авторитет от време на време му прошепва да млъкне. Обзето от кънтящ религиозен екстаз, детето надали изобщо я чува. Църковният рецитал продължава вече около 40 минути, с един и същи химн и неотслабващи белодробни мощности. Повечето пътници изглеждат на ръба на самоубийството или поне пред спукване на жлъчката.

На Хилингдън се качва млад мъж със солидни слушалки на главата и сяда точно зад майката и детето. След около половин минута осъзнава грешката си – явно и тапицираните слушалки са безпомощни пред Божията патардия. Оглежда се за друга седалка и осъзнава, че може би единственият му шанс да се спаси е да се изолира в тоалетната. И тогава… проблясък на гений.
– Ей, малкия, искаш ли боровинкова дъвка? – пита младежът, тупайки виещото хлапе по рамото.
Химнът секва незабавно.
– Да!
– Ето, вземи целия пакет.
#Сутрешна алилуя

Можете да прочетете другите произведения от „Записки от потъващия остров“: 

Неочакван сблъсък на метростанция Глостър Роуд

Часовникарят и неговите антики

Издателството на откачалките

SHARE
Редактор в юридическо издателство, двуезичен журналист с международни награди за аналитична журналистика, публикуван в The Economist и Еuronews. Преводач и криминолог, сътрудник на Института за европейски политики. Живее в Оксфорд.