SHARE

Фотожурналистът Стоян Ненов е доказателство, че талантът и усърдието са формулата за успеха. Тази година той заедно с колегите си от Reuters стана първият българин, отличен с американската награда за журналистика „Пулицър“ в категория “снимки от горещи точки” за отразяването на бежанската ситуация на Балканите.

Препубликуваме част от интервюто на Диана Алексиева за InterViewTo. Цялото интервю можете да видите тук.

 

От последните ни разговори останах с впечатлението, че постоянно си на път. Къде живееш всъщност и къде се помещава работното ти място?

Ройтерс има офис в България от началото на 90-те години, а аз живея в София. Но наистина започнах да пътувам повече последните 6-7 години.

По какви критерии се избират фотографиите, които разпространява агенцията?

Снимките, които излизат в сервиза на Ройтерс, трябва да имат такива качества, че да могат да бъдат избрани едновременно от редактор и на вестник, и на списание, и на сайт. Да покриват всички изисквания – да има, както я наричат, bread and butter photography. Да има и масло, и хляб, но и някаква подправка, нещо повече.

Коя ти е най-добрата снимка от подобно събитие?

Аз често забравям снимките си, но си спомням една от протестите тук, преди три години. Не че най-много си я харесвам или мисля, че е най-добра, просто бе използвана на много места. Беше от протестите, в които участваха студенти – те направиха един пърформанс с противогази и картонени пистолети и все едно атакуваха Народното събрание.

А коя е първата снимка, която някога си направил?

Да ти кажа честно, фотографията не ми е била някаква детска мечта. Пипнах фотоапарат за първи път чак когато влязох в гимназията по полиграфия и фотография. Преди това дори не ми е било хоби.

Кое събитие от тези, които си снимал, те е развълнувало най-много?

По едно време често пътувах до скандинавските държави и когато се случи масовото убийство на над 70 деца, извършено от Андерш Брайвик, отидох на втория ден в Осло, за да снимам като част от екипа на Ройтерс. Имаше траурни церемонии, хората започнаха да се струпват пред катедралата в града и за два дни стана море от свещи, картички, цветя, играчки… Събираха се хиляди хора, роднини, познати, непознати, старци, семейства, деца… Всички докоснати, дълбоко потресени от това. И плачеха. И сега настръхвам, като го разказвам. Тия неща си ги прибирам в мен, нося си ги, мисля ги, сънувам ги.

А кога си усещал страх по време на работа?

Страх май не е имало, по-скоро напрежение. Миналата година в Турция, в Диарбекир за изборите. Цялата област е населена предимно с кюрди, а те имат особени отношения с турската власт. Усещаше се напрежение още в седмицата преди това, но в самия изборен ден беше ужасно. По улиците беше пълно с хиляди хора, предимно мъже, всеки втори – въоръжен с пистолет или нож. Стрелят във въздуха, обръщат коли, предполагайки, че в тях пътуват поддръжници на друга партия. И не мога да снимам, защото веднага ме наобикалят, заплашват ме да изтрия снимките и тогава осъзнах, че нещо не е както трябва. В един момент стана наистина много опасно, дойде местен фотограф и много дискретно се опита да предупреди мен и другите двама фотографи, с които бях. Каза, че е по-добре да спрем да снимаме и да се изнесем максимално бързо от това място. Отидохме към центъра на града, там вече дойде и полиция, имаше и сълзотворен газ. Бил съм и на други места с полиция и сълзотворен газ, но в този случай беше по-различно, защото нито една от двете страни не проявяваше, макар и минимално, разбиране към медиите и тяхната роля на такова място. В други случаи поне една от страните е по-скоро добронамерена. Накрая отидохме в апартамента на местен журналист и изчакахме до 3 часа през нощта да поутихнат нещата, за да се приберем до хотела.

Как са те избрали за Ройтерс, имаш ли представа?

Аз работех в „Стандарт“, когато в България за Ройтерс работеха двама фотографи – Олег Попов и Димитър Дилков, който отиде във Франс прес. Един ден Олег ми се обади и ми каза, че иска да се видим. Предложи ми да снимам за Ройтерс. Започнах на другия ден. Колегите в “Стандарт” се радваха заедно с мен.

Как разбра, че получавате “Пулицър”?

Тогава бях в Гърция и изобщо не знаех, че се обявяват наградите.

Към 11 вечерта ми се обади моят колега – грък, който също е в този екип и се развика: „Спечелихме! Спечелихме!”, и след това започнаха да звънят всички, а на другия ден настъпи пълна лудница.

Трябваше да си изключа телефона, за да си върша работата.

На какъв принцип се дава наградата в тази категория?

Оценява се приносът към отразяването на това събитие, тоест как това отразяване е помогнало по възможно най-добрия и обективен начин да бъде илюстрирана случващата се история. Което е наистина огромна награда за професионализъм. Не е за хубава снимка.

Върхът за вашата професия ли е да работиш в Ройтерс?

Зависи. Има фотографи, които харесват да работят за новинарски агенции като Ройтерс, други обичат работата си за вестници или списания. Има и друг тип агенции, по-бутикови, за които работят наистина много големи имена от света на фотожурналистиката. Те снимат големи, дългосрочни проекти, свързани с дълго проучване, много пътувания и месеци на терен.

Искаш ли да направиш вечна снимка като онази черно-бялата, на която на едно пристанище момиче целува своя любим, войник?

Бих се радвал, въпреки че се съмнявам, че ще направя. Знаеш, че напоследък всеки снима. Ние сме залети от милиони снимки, между които със сигурност има и много силни, но е все по-трудно да бъдат открити в този огромен информационен океан.

Има и друга страна – непрофесионални фоторепортери, които снимат дадено събитие, мислейки си, че предават бърза информация. За съжаление, много от тях показват предимно своята гледна точка, страната, която са заели в дадената ситуация.

И тук идва една част от разпадането на устоите на качествената журналистика. Защото аудиторията на издания, които ползват подобни снимки, вижда един продукт, който е крайно едностранчив, направен под нечие влияние. Няма я пълната обективност.

Това е проблемът на социалните медии по принцип. Има много и крайно субективни гледни точки.

В Ройтерс има тотална свобода от чуждо влияние.

Никой никога не ти казва как да снимаш нещо. Никога.

Разбира се, има строги професионални рамки, но те са по-скоро логистични и чисто технически. И все пак ние доставяме информация за клиентите на агенцията. Реално те са големият източник на информация за широката публика. Отделно от това новини и материали от големи световни събития могат свободно да бъдат намерени на сайтовете на Ройтерс.

Ако днес постъпи при теб стажант, какви ще са рамките, които ще кажеш, че Ройтерс му поставя?

За да е обективна, снимката трябва да представя момента – такъв, какъвто е. Снимки, в които се осмива човек, прекрачва се лична свобода и граница, са обидни и непрофесионални. А иначе, за да бъде добра, снимката трябва да е хем обективна, хем да носи своята уникалност.

Снимка: Надежда Чипева

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.