Има ли в България култ към конформизма?
Първо, със сигурност има двоемислие. Тоест в различни ситуации да изричаш думи, които не са твоите думи, и да мислиш мисли, които не са твоите мисли.
Има например официални празници, на които с тържествен патос, поименно, се изброяват загиналите за свободата. След това, някъде в съпътстващата литературно-музикална програма, понякога сценаристите вмъкват Чорбаджи-Марковото „Лудите, лудите, те да са живи“, което трогателно звъни с детски гласчета или гърми с величествения бас на някой диктор. Но в реалния живот, когато светлините след тържествената заря-проверка угаснат, знамената бъдат подредени под бройка по складовете, инструментите заключени в калъфите, а речите грижливо запазени по компютрите за следващия празничен копи–пейст, животът ще тече по различен начин.
Да се върнем обаче по-назад във времето.
„Аз, димитровският пионер, тържествено обещавам пред другарите си и своя героичен народ да се боря всеотдайно за делото на Българската комунистическа партия, за победата на комунизма. Да бъда верен на заветите на Георги Димитров, да изпълнявам законите на димитровския пионер. Обещавам да бъда достоен гражданин на моето мило отечество – Народна република България.“
Това беше клетвата, коята всеки третокласник трябваше тържествено да изрече, преди на врата му да бъде завързана червената връзка, при приемането си в пионерската организация – тази задължителна официозна и официална бойскаутска организация на режима. Така бъдещият пионер биваше социализиран, тоест приет за равноправен член на обществото. Нека отрезвя малко разтапящите се от умиление по идиличното детство с червените връзки – това не беше бойскаутска организация въпреки външните прилики. Забравете почти всичко интересно от бойскаутите – походите в гората, уменията за оцеляване, помощта за възрастни хора и т.н. Дейността почти винаги беше сведена до формални дневници с поръчения, преписвани от година в година без почти никакъв реален ефект. Пионерите имаха главно церемониални задължения – на задължителната украса на всяко официално събитие и официален празник, като илюстрираха най-важната идеологическа фалшификация на властта – „Народът и партията са единни“ – тоест опозиция няма и по дефиниция не може да има, защото дори децата са с нас. Като пионер може и да пропуснеш екскурзията до природата, но официално мероприятие – никога.
В момента не мога никъде да открия клетвата, с която се ставаше член на Димитровския комунистически младежки съюз – официалната и официозна младежка организация, в която бяха задължени да членуват всички млади хора между 14- и 30-годишна възраст (като за горната граница не съм сигурен), но нямам съмнения, че вътре имаше такава клетва, демонстрираща вярност към комунистическите идеали и съдържаща тържествено обещание за защита на господстващия обществен строй (до последна капка кръв?).
Здравите и вменяеми граждани от мъжки пол на народната република полагаха и тази клетва:
„Аз, гражданин на НРБ, като встъпвам в редовете на въоръжените сили, тържествено се заклевам да бъда честен, храбър, дисциплиниран и бдителен воин, да пазя строго военната и държавната тайна, безпрекословно да изпълнявам законите, военните устави и заповедите на своите командири и началници. Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело. С всички сили и средства да пазя военното и народното имущество и до последния си дъх да бъда предан на своя народ, на своята социалистическа родина и на Народното правителство. Готов съм винаги по заповед на Народното правителство да защитя своята родина НРБ и като воин от въоръжените сили се заклевам да защитавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си, дори живота си, за постигане на пълна победа над враговете. Ако наруша тази моя тържествена клетва, нека ме постигне суровото наказание на закона на НРБ и всеобщата омраза и презрение на трудещите се.“
Отбиването на задължителната военна служба беше последният (и на места най–важен) етап от социализацията на мъжете. Не ми е известен случай (и простете невежеството ми, ако има такъв) за човек, отказал да положи клетвата поради несъгласие с текста ѝ.
Дали някой пионер сериозно се е замислял какво ли значи да се бори „всеотдайно“ за „победата на комунизма“ докато заляга над уравненията с едно неизвестно?
Или пък дали военнослужещият се е замислял каква ли е разликата между обикновената родина и социалистическата такава. И ако настъпи противоречие между двете, кое трябва първо да бъде опазвано – социализмът или родината?
Но има и още. Всеки гражданин на Народната република, който искаше да направи по–значима кариера и да се издигне над бачкаторските длъжности (например над зам.-директор по производствената част на някое важно предприятие, където май беше таванът за безпартийните), то той трябваше да стане партиен член, тоест член на комунистическата партия. Става се по същия начин – зубриш устава, партийната история, маркизма-ленинизма и полагаш клетва. Нищо ново – отново се обясняваш във вярност на БКП и режима ѝ.
И накрая – ако си боец от „тихия фронт“, тоест ако си част от структурите на Държавна сигурност, може да се наложи да положиш пета клетва:
„Заклевам се:
Да бъда безпределно предан на своя народ, на социалистическата родина, на делото на Българската комунистическа партия и на дружбата с великия Съветски съюз.”
И ето от двоемислието стигаме до конформизма. Въпреки милионите, положили горните клетви, на 10 ноември 1989г. не се случи нищо. На улиците не се изляха милиони бивши и настоящи пионери, за да защитят социалистическата родина. Поделенията не бяха вдигнати по тревога, защото социалистическата родина беше застрашена (Стойчо ме подсети, че поделенията бяха вдигнати по тревога на 14.11.1989, вероятно за да защитят преврата, тоест за да действат против клетвата), комсомолските организации и първичните партийни организации не се събраха на многомилионни митинги с плакати „Да защитим комунистическите идеали“, а по-скоро обясняваха как ще построят ново общество и с други идеали и добавено „човешко лице“, само да им се даде още един шанс. Всеобщата омраза и презрение на трудещите се не се насочи към клетвопрестъпниците, а в съвсем друга, макар и напълно логична посока. Дори безрезервно преданите тихи работници от тихия фронт на Държавната сигурност изведнъж откриха предела на тяхната преданост към комунистическата партия и към дружбата с великия Съветски съюз и решиха, че чак толкова не си заслужава.
И докато военната клетва за офицери и сержанти може да бъде оправдана донякъде с кариерното развитие (не можеш да си завършиш образованието или да работиш любимата си работа, ако не я изречеш), то какво да кажем за тези личности на върха на йерархията, които бяха не просто част, а олицетворение на режима и които бяха изрекли и петте клетви, а на 10 ноември се оказаха клетвопрестъпници?
Ами какво да кажем. Малко след промените през 1989 г. в кулоарите на парламента единият от четиримата заговорници срещу Тодор Живков, Добри Джуров, беше запитан как ще обясни участието на български войски в потушаването на Пражката пролет. Той отговори – „Такова беше времето“. Сигурно ще прозвуча много наивно, като твърдя, че това беше ключово изказване, но то даде морално оправдание на всички под него да се освободят от всякакви съмнения. От две до пет клетви? Офицерска чест? Какво беше това. Такова беше времето.
Може би, все пак, всички военнослужещи тогава трябваше да подадат оставки и отново да се закълнат, този път в Конституцията на Република България? (Простете, ако и това се е случило, но не ми е известно.)
И къде са днес тези милиони пионери, комсомолци, комунисти и бивши военнослужещи, които се кълняха да пазят социализма, социалистическата родина, победата на комунизма и комунистическите идеали?
Ами тук са си – всички са над 35-годишна възраст, с много редки изключения са произнасяли поне една от горните клетви, а някои от тях и петте. Завиждам на по-младите, че не са подкарвани под строй, за да се кълнат в безмислици.
Клетвите, дадени под заплаха от репресия, не струват нищо, затова и повечето от горепосочените са напълно невинни – налагало се е да бъдат лоялни на глас. И вълнуващите се пионери, и вече научените на а и б на лицемерието бъдещи комсоломци, и подкарваните като добитък новобранци като папагали повтаряха чужди думи, въпреки че щеше да е страхотно и пречистващо, ако се беше появил поне един, поне един властващ, който да ни се извини и да ни освободи от тези клетви.
Къде са тези, които се реализираха чрез режима, които спазваха за съблюдаването на горните клетви и направиха кариери, доказвайки верността си? Тук са си, добре спечелили от общественото положение, контакти и информация, с които са разполагали, като верни слуги на режима, че и се гордеят със службата си. Дума дупка не прави, нали тъй, Бай Ганьо?
Големи късметлии сме, че в България се роди автор, който да увековечи неизкоренимия събирателен образ на изобретателния конформист, „един съвременен българин“, Бай Ганьо – „Ти ще цалунеш ръка, аз – двете ръце; ти ще цалунеш скута, аз – краката; ти ще цалунеш на друго място, аз – на още по-друго място.“
В последните седмици водя едни тъжни разговори с повечето си познати – „За кого ще гласуваш?“, „За кого гласува?“ и си говорим, че в политическите сили е пълно със свестни хора, за които човек би гласувал с удоволствие, но да им се чуди човек на акъла какво правят точно при тези лидери и точно в тези формации.
Но наистина какво ли е общото между „иначе свестните“ политици V, W, X, Y и Z, които търпят публични унижения от партийните си лидери, изричат в публични дебати думи, на които не вярват и на една стотна, и без да се запънат, гладко и вторачени в очите на събеседника си, формулират бомбастични обещания и далеч стигащи клетви, които ще престъпят в момента, в който заемат съответния държавен пост?
Общото е следното – „А бе аз за такваз трапеза и сто ръце би целунал“, както казал #някой.
Също така не мисля, че ако в този важен момент от българската история трябва да изберем кой да ни управлява, то трябва задължително да изберем човек, който гледа да се хареса на всички и по всички въпроси да заема средната позиция. Не ни трябва изобретателен конформист, а лидер, който е готов да направи това, което е необходимо! Когато потъваме всички заедно, ни е необходим човек, който да бъде смел, решителен, готов да пожертва поне част от рейтинга си, за да обърне посоката на кораба и да ни изведе в по–спокойни води. И има такива хора, изборът ни не е предрешен до този, който смята, че властта му се полага!
Добре, и за да не е мрачна картината съвсем, ще посоча едно място в България, където конформизмът е напълно неприемливо поведение от десетилетия и където хората с гордо вдигнати глави се чувстват длъжни винаги и категорично да изразят с жест, мимика и реплики истинския си вътрешен мир и настроение, независимо от мнението на околните. Това е в сферата на услугите и туризма, където ако персоналът започне поне да се усмихва, сигурно ще се усети и оживление в икономиката.
Бележка за автора: Авторът е полагал три от горните клетви – пионерската, комсомолската и военната, и наистина е клетвопрестъпник, който не застана зад думите си, когато се разбра, че тая работа със социалистическата родина и комунистическите идеали няма да я бъде. За оправдание авторът ще посочи, че и трите клетви са дадени под принуда, поради страх от наказание и поради липса на достоверна информация за по-широкия свят наоколо, а когато се срутваше режимът, той вече не вярваше на нито дума от тях (освен на несоциалистическата част на военната клетва). Затова и авторът смята, че не е достоен за партийна или държавна кариера. И накрая, авторът смята, че е на последните избори е гласувал за политическа сила, която казва това, което мисли, или ако допуска грешки, то ги поправя достатъчно бързо.
Послеслов след три години: В крайна сметка авторът реши да участва в учредяването на политическа партия и да се съобразява, доколкото му позволява съвестта, с партийна дисциплина, за да направи усилие да промени нещата към по-добро и, разбира се, винаги е готов да се оттегли от политиката, когато тя се напълни с достойни, работливи и отговорни политици.
Текстът е препубликуван от блога на автора „Бели байтове за черни дни“ на 9 октомври 2014 г., като е отразен и настоящият му поглед на събитията в послеслова към статията.
