Откъс от книгата на Иван Костов „Свидетелства за прехода 1989 – 1999“, издателство „Сиела“
Наричам “рецидиви на комунизма” злоупотребяващата с власттта и влиянието си висша номенклатура на БКП и ДС, заварената широко разпространена престъпност и зависимостта на България от Русия. Рецидиви са, защото останаха ненаказани и неразкрити, защото бяха широко разпространени при комунизма и защото саботираха прехода. За нас в коалицията ОДС, в парламента и в правителството, бе пределно ясно, че на тях дължим затъването в националните бедствия през 90-те години. Те бяха видимият и невидим противник на българските реформи.
Борбата с номенклатурата на БКП и ДС
Винаги съм смятал, че най-вредното въздействие на остатъците от миналото произтича от личните зависимости. Виждал съм хора, чието поведение от един момент нататък не може да се обясни по друг начин освен като диктувано от чужда воля. Така нареченото “връзване”, изпълнявано от вербовчиците на ДС, е най-масовото пречупване на хората. То става основно с подписването на декларация за сътрудничество. Най-често се постига с изоплзването на човешките слабости или амбиции. Но и без такива декларации и писмени свидетелства за агентите на ДС бе възможно да подчиняват чуждото поведение; например когато разполагат с позорящи обостятелства за обект, за извършени, но прикрити престъпления, за кражби и друго облагодетелстване.
Имаше такива, които бяха зависими заради финансовата подкрепа от номенклатурата за започване или подпомагане на личен бизнес, за вземане или опрощаване на кредити и пр. Трети – заради лични приятелства. Много често след съвети и въздействие от приятели офицери от бившата ДС зависимите лица вземаха решения в политиката или управлението, внасяха законопроекти. Правеха го най-охотно тези, които не можеха да носят лична отговорност, а такива бяха голямото мнозинство.
Няма да мога да изброя всички форми на подчиняване на чуждото поведение, защото не ги познавам. Факт е, че ние не успяхме да изкореним съществуващата още от самото начало зависимост на много важни за държавата лица от номенклатурата на БКП и ДС. Тази зависимост се разпростря още повече с развитието на частното предприемачество поради господстващите позиции на лицата от комунистическия режим в икономиката на страната. След това придоби много нови форми с уреждането на обществените поръчки, с държавното субсидиране, с усвояването на европейско финансиране. Тези зависимости на бизнеса от неизвестни на обществото фактори за успех накараха мнозиннството от хората да се настрои срещу частниците въобще, да се отнася враждебно към пазарните реформи и да говори за управляващото ни “задкулисие”. Така изглежда сега, но дълбоката причина за опорочаването на прехода бе тази първоначална, много силна и развращаваща обществените нрави зависимост от властта на бившия комунистически режим. Успехът продължаваше да зависи от връзките с номенклатурата. Срещу тази зависимост неуспешно се опитахме да се борим.
Още тогава, а и сега продължавам да получавам упреци, че не сме се справили на този фронт: “Трябваше да ги смачкаме тогава!”, казват мнозина. Съгласен съм, че никого не смачкахме. Не се справихме и с истинския противник от “задкулисието”. По-нататък ще се опитам да потърся обяснение. Провалъти ни се дължи на много обстоятелства.
В рамките на Конституцията от 1991 г. не можехме да предприемем каквото и да било за отстраняване на политиката на висшата партийна прослойка на БКП. Бившите сътрудници на ДС изглеждаха по-уязвими. Те се привиждаха като тайнствения източник на власт по време на комунистическия режим. Разкриването им изглеждаше като начин за справяне с нашите страхове и за неутрализиране на тяхното скрито влияние. Затова първото ни оръжие срещу комунистическите рецидиви бе отварянето на досиетата на репресивния апарат. То не бе ефикасно и поради тази причина остана болна тема на целия преход. Второто бе неуспешният опит за лустрация, който, също като отварянето на досиетата, бе саботиран от среди вътре в СДС. Третото бе обявяването на комунистическия режим за престъпен – с приетия закон не постигнахме заложените цели.
* Цитатът на заглавната снимка не е от книгата, а от друго изказване на Иван Костов
