Красимир Манов за „Дневник“*
По повод на поредната инициатива за изменение на Наказателния кодекс, продиктувано от конкретен казус – убийството в с. Галиче, извършено от непълнолетен, възникват множество въпроси, които трябва да бъдат обсъдени.
Първо, за начина, по който стана практика да се променя НК – спешно, без обсъждане от специалисти, с емоционални аргументи, с внасяне на законопроект от депутати без становища на заинтересованите ведомства, често в преходните и заключителни разпоредби на други закони, така че да не се обсъждат в правната комисия в НС.
Наказателното право е свързано с прилагане на мерки, които в най-драстична степен интервенират в правната сфера на гражданите. Затова уредбата изисква много добро обмисляне и висока степен на стабилност. Промените не могат да са плод на емоционални пориви.
Без съмнение държавата трябва да реагира на всяко престъпление, но трябва да реагира адекватно, като прилага, а не като променя закона, така че виновният да получи справедливо наказание. Наказанието не може да е единствено възмездие – да се отвърне на злото със зло. Общественият интерес изисква виновният да бъде поправен и превъзпитан.
Няколко опасни тенденции се наблюдават. От една страна, говоренето е предимно политическо, а не правно.
Натрупването на политически изказвания, с които уж се показва съпричастност към близките на убитото момиче, води до наслояването на твърде зловредни нагласи в обществото. Като се насочва вниманието веднага и единствено към изменение в НК, всъщност на обществото му се казва, че законът е несправедлив изначално. Това, освен че не е вярно, не носи дивидент за никого – дори за тези, които упражняват такова говорене.
Ако законът е несправедлив, защо не е променен навреме?
Убеден съм, че тези, които се упражняват в подобна реторика, нямат интерес да поставят такъв въпрос. Той не е и актуален, защото законът не е несправедлив. Чухме аргументация в смисъл „да се сложи край на това някой да знае, че ще му се размине“, защото максималното наказание за непълнолетните е „само“ 12 години. Нима 12 години лишаване от свобода е нищо?!
От изказванията след проведената в МС среща с бащата на убитото момиче стана ясно едва ли не, че единственото справедливо наказание е доживотният затвор без замяна. Нима някой вярва, че ако се предвиди задължително доживотен затвор за убийство, ще спрат убийствата? От древни времена е ясен принципът, че превантивно въздействие има не тежестта на наказанията, а тяхната неотменимост.
Не може да е цел на едно общество да изолира доживотно всички, които са нарушили правилата. В момента се използва емоцията на хората, с основание възмутени от престъплението и изискващи от държавата да раздаде правосъдие. Само че се изкривява разбирането за правосъдие. Всъщност не се обсъжда правосъдието. Не се обсъжда какво трябва и може да направят правоохранителните и правораздавателните органи, а веднага се нахвърлиха върху закона.
Създаде се вече за съжаление разбиране, че правосъдието е равнозначно на кръвожадност – има го само когато наложеното наказание е най-тежкото. Видът на престъплението няма значение. Правораздаването се свързва вече предимно с промяна в закона, така че да ожесточим наказанията и да лишим заподозрения от правата му.
Подобни промени се инициират почти след всеки нашумял криминален казус
Престанаха ли престъпленията след всички промени? Самоцелната промяна на закона не е борба с престъпността. Какъвто и да е законът, когато не се прилага адекватно, резултатът ще е все същият.
Аргументите винаги са свързани със скръбта на пострадалите и близките на жертвите, а те искат по-тежко наказание. Напълно естествено е пострадалите да искат възмездие, да реагират емоционално. Правосъдието обаче не означава пълно удовлетворяване на исканията на жертвите. Не случайно съвременното право изисква правосъдието да се осъществява от независим и безпристрастен съд. Съдът е арбитър, който не трябва да решава, воден от емоции, а от правото. Иначе няма правова държава.
Другият опасен ефект от говоренето – разделението, което се насажда. Веднага след разкриване на извършителя (трябва да се отчита, че още няма влязла в сила присъда, с която той да е признат за виновен) той бе наречен „изрод“ и автоматично като че ли му бяха отписани всички възможности за поправяне. Разбира се, извършителят на това брутално престъпно деяние трябва да понесе „цялата строгост на закона“, но не можем да го третираме като нечовешко същество. Та той е на 17 години. Може да е престъпник, но е дете. Никой не пита как това дете е станало такъв престъпник. Защо обществото е допуснало да расте в среда, в която да не формира уважение към човешкия живот?
Ако целта е да не получи по-леко наказание от доживотен затвор, всъщност какво послание отправя държавата към гражданите? Тя на практика заявява, че е безсилна да работи за поправяне на извършителите на престъпления и за отстраняване на причините за престъпността, а се концентрира единствено към изолирането на престъпниците. А причините за престъпността са много – проблеми в образованието, жизнено равнище, култура, недостатъчна работа с децата, възпитание и т.н. Те няма да бъдат отстранени с бърза промяна на НК. Няма да изчезнат и ако изолираме всеки непълнолетен престъпник доживотно в затвора, защото това не променя средата, в която другите деца ще растат.
Защо всъщност са предвидени особени правила за непълнолетните в НК и по-леки наказания за тях? Законодателят е отчел, че те са в период на съзряване и формиране на личността, в който подлежат на по-лесно въздействие от страна на възрастните, и това не може да не се отчита при оценката на причините, довели до престъплението, но също така подлежат и на по-ефективно въздействие при прилагане на мерки за превъзпитание и поправяне, каквато цел има наказанието.
Ето защо държавата е длъжна да осигури прилагането на такива мерки за въздействие върху непълнолетните, така че да може да ги социализира. Ако на един непълнолетен бъде наложено наказание доживотен затвор, то тази цел е изначално обезсмислена. Самият НК посочва, че доживотен затвор без замяна се налага само когато целите на наказанието, включително превъзпитанието и поправянето на извършителя, не може да се постигнат по друг начин. Това за непълнолетните е изключено, тъй като върху непълнолетния може и следва да се въздейства успешно. Усилията следва да са насочени в тази посока. Това положение е и в съответствие с правото на Европейския съюз.
Рискът в настоящия момент да бъдат приети законодателни промени, които да противоречат на конкретни директиви на ЕС, е голям. Това също е аспект, който следва да бъде обмислен сериозно и не предполага декларираната бърза промяна в закона.
За момента не става ясно какви конкретни промени ще се предложат. Говори се за експертизи, които да уточняват дали непълнолетният е разбирал какво прави и, ако е разбирал – да бъде третиран като възрастен. Всъщност и в момента по всяко наказателно дело срещу непълнолетен извършител се извършва експертиза, която да установи дали е разбирал свойството и значението на постъпките си. Това според закона е основание за носене на наказателна отговорност въобще. Струва ми се, че се обещава предвиждането на нещо съществуващо, т.е. нищо ново. Какво друго може да означава „да мисли като възрастен“? Не мисля, че може да се диференцират различни начини на мислене за възрастните и за непълнолетните.
Или такова говорене е популистко, или се касае за не съвсем обмислени идеи. Ако е второто, то предполага първо да бъдат добре обмислени съответните въпроси, преди всичко има ли нужда от промяна и ако да – каква, а чак след това да се формулират конкретни мерки.
Едно трябва да е ясно обаче. Каквито и изменения да се направят, това няма да изключи приложението на сегашната правна уредба по отношение на конкретния извършител на убийството в с. Галиче, а сякаш такова очакване се формира в обществото.
В бъдеще резултатът ще е още по-негативно отношение на гражданите
към правосъдието и държавата като цяло.
Разбираемо е желанието на всеки народен представител да се прояви като
защитник на справедливостта, но промените в НК изискват съобразяване с принципи
на правото, с установени национални и международноправни традиции. В този
процес прибързаността винаги нанася повече вреди, отколкото ползи, дори и при най-добри намерения.
С две думи – не насаждайте у хората идеята, че законът е несправедлив, а че трябва да го уважават!
Справедливостта се постига чрез прилагане на закона. Постоянните промени в наказателния закон не са борба с престъпността.
Авторът е преподавател в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, доктор по наказателно право.
Заглавието и акцентите са на „Дневник“.
