SHARE

Световната литература е пълна с примери за деца, които за да спечелят благоразположението на учителите, доносничат или докладват за прегрешенията на съучениците си. Изглежда, става дума за явление, което е съществувало навсякъде и винаги където и когато е имало училища.

След като в първата част споделих впечатленията си за задължителните униформи и военното обучение, то днес е време да хвърлим поглед върху не толкова романтичната част на образованието по онова време.

Приносът на тоталитарния комунизъм е превръщането на училищното доносничество в професионално занимание и важно оръжие на режима.

Характерното за щатните (тоест водещи се на щат в Държавна сигурност) доносници, които бяха ученици и студенти между 1945 и 1989 г., беше това, че тяхното съществуване беше тайна, за която в най-добрия случай се чуваха само мъгляви слухове. Тоест ние, които не бяхме въвлечени в тази система, само подозирахме, че има нещо такова в училище (а после и в казармата, и в университета). Но тогава обществото беше обсебено от мания за секретност, тъй че поредния слух не правеше впечатление никому, още повече че ако много любопитстваш, може да си навлечеш неприятности.

А и, признайте, звучи невероятно – униформени офицери да вербуват доносници сред учениците с цел да предотвратяват антидържавна дейност.

В „Задочните репортажи“ на Георги Марков има епизод в Техникума по керамика, в който ученик докладва на Държавна сигурност за виц, разказан в час от учителя. Сега, когато вече излизат документи (ето един такъв в сайта desebg.com), картината горе-долу се прояснява. Доносническият апарат в училищата и университетите е създаден само година след 9 септември 1944 г. и до 1989 г. единствено е растял и укрепвал.

За работата в училищата

В средните училища имаме създаден информационен апарат сред учениците в 23 училища, като във всяко училище има гимназиален отговорник, който има отговорници за всички класове, а отговорниците по класове имат отговорници за всяка паралелка и в паралелките се разпростира широката мрежа от информатори.

За отчетния период нашите информатори работиха добре, явяваха се редовно на конференции и срещи и всеки месец даваха доклад за фашистките прояви в училищата.

Към края на учебната година представиха списък на ученици фашисти, които не трябва да се допуснат във висшите учебни заведения. Списъкът е за 584 фашисти, от които за 366 са събрани и необходимите обвинителни материали.

Засега поради ваканцията връзките с информаторите са прекъснати, но е започнало подготовлението за подновяване връзките.

Освен учениците в училищата се създадоха връзки и с учителите на 18 сродни училища. С учителите са проведени 3 конференции за изясняване на работата, обаче през целия отчетен период работеха зле, оправдавайки се с претрупаност, но действителната причина за лошата работа е била неправилното отношение към нашето разузнаване, подценяването му, поради което пред чистката, която стои като днешна неотложна задача за училищата, не разполагаме с никакви данни за фашистките проявления на учителите фашисти. От няколко дни е в засилен ход работата по събиране данни за чистката, която работа трябва да се завърши до 25 август.

В първоначалните училища имаме 25 информатори учители. Информаторите се ръководеха от един отговорник, но тъй като ръководството се оказа неефикасно, занапред връзката с първоначалните учители ще се поддържа по райони от съответните разузнавачи.

В училищата и М.Н.П. (Министерство на народната просвета) имаме общо 71 информатори и 10 секретни сътрудници; състояли се с информаторите и с.с. 516 срещи и конференции; Представени са 167 донесения.
Списък с 32 учители фашисти.
Проучени ученици фашисти 584.

Много удобно за новия режим, всички несъгласни са етикетирани като „фашисти“, независимо от истинските им възгледи. Липсата на ясен критерий кой тачно е „фашист“ е повод за репресивен произвол. Както става ясно от документа, списъците от врагове на режима не се подготвят просто така, а да послужат на „чистката“, тоест на предстоящите политически репресии, разбира се нямащи нищо общо с правосъдието.

Финансиран от бюджета на тайните служби, апаратът укрепва организационно от първите дни на съществуването си (виж същия документ):

На днешна дата групите са съставени от 18 разузнавачи, 1 машинописец, 3 групови началници, и 1 инспектор.

Многочисленият информаторски кадър, който все повече се разраства и ще се разраства, се ръководи извънредно трудно, поради което се налага допълване на щатния кадър.

Трийсетина години по-късно, когато няма дори и теоретична възможност някой от учениците да е бил обвързан с царския режим или със сътрудничество с нацистите, „разузнаването“ в училищата си е живо и здраво и търси „врагове“.

Ние като ученици чрез киното, телевизията и литературата бяхме обект на непрекъсната пропаганда, възхваляваща „подвига на разузнавачите“, които бяха супергероите на тоталитаризма. Те бяха нещо като червени версии на Джеймс Бонд – пускаха ги да ходят на Запад, за да шпионират, да ползват всякакви хитроумни утройства и да измъкват военни и индустриални тайни. Днес можете да намерите в youtube филмите на Богомил Райнов за Емил Боев или на Андрей Гуляшки за Авакум Захов. В читанката са качени и съответните романчета, напълно достъпни и днес (всеки може да види за какъв траш става дума). Затова и си представям каква е била реакцията на мнозина неопитни гимназисти, когато някакъв любезен чичо със сив костюм или сив шлифер му е споделил поверително нещо изключително вълнуващо – „Каним те да станеш разузнавач, но пази тайна, включително от вашите“.

Преди години срещнах на улицата един съученик (2 години по-малък от мен), който живее в чужбина.

– Здрасти, какво правиш в България?
– Дойдох да си видя досието.
– Какво досие??
– В Държавна сигурност.
– Видя ли го?
– Да. Нямаш идея. Знаеш ли че една четвърт от класа ни са докладвали?
– Не.

Бях абсолютно потресен. Мисълта да проверя и моето досие обсеби мислите ми. След няколко дни срещнах друг съученик на улицата. Разменихме обичайните поздрави.

– Слушай да ти кажа нещо интересно – започнах аз, – хайде да ходим да си видим досиетата.
– Какви досиета?
– В Държавна сигурност. Х. отиде да си види досието и се оказа че една четвърт от съучениците са докладвали. Ти представяш ли си?
При което моят съученик вместо да се заинтригува, избухна ядосано:
– Тези досиета са лъжа, пълна лъжа!
– Какво имаш предвид? – очите ми започнаха да се окръглят като палачинки.
– Няма да се учудя ако и моето име го има там.
– Къде там?
– Там, в досиетата, че съм докладвал!
– Защо пък да те има тебе?
– Ти не знаеш. При мен идваха от разузнаването. Искаха да работя за тях!
– От разузнаването? За тебе? В осми клас? Хахахаха.. Айде моля ти се. Кой ще се занимава с осмокласници?
– Не, ти не знаеш. Идваха. Аз им отказах. Но те, за да ми отмъстят, съм сигурен че са включили името ми…

Така и не намерих време да си проверя досието, но за част от резултата вече се досещам.

Това е едно от големите престъпления на режима, което до ден днешен остава срамежливо премълчавано. Няма много поводи за гордост – вербуването на непълнолетни буквално означава, че съдбите на много млади хора са били прекършени и белязани още преди да осъзнаят какво точно им се случва и какви биха били последиците за тях, за личния им живот, за душевното им състояние и за семействата им.

Какво ли се е случило с тях? Вероятно, още по онова време, част от младежките самоубийства се дължат именно на усещането за безнадеждност на някои от въвлечените да се измъкнат от „системата“. А е възможен и обратният вариант – млади хора от добри семейства да са се изстреляли по бързата писта на кариерата и твърде млади да са попили критични дози цинизъм, което на по-зрели години да е изиграло своята зла роля – да ги е вкарало в армията на апатичното мнозинство, което не вярва че нещо хубаво може да се случи в тази страна. Други да ги е вкарало, вече официално, като възрастни, в системата на Държавна сигурност, трети да ги е тласнало към бързо бягство от България след 1990 г., или към деструктивно поведение (примерно наркотици), вероятно е да е довело някои към развитието на психиатрични заболявания или дори към организираната престъпност.

Досега никой от тях не е проговорил и със сигурност никой от тях не е заявявал по медиите, че е бил горд, че е „работил за България“, доносничейки за съучениците си, както се пъчат офицерите които са ги вербували. Другари офицери, на колко деца съсипахте живота? Това повод за гордост ли е?

Каква би могла да бъде причината властта да плете тайни мрежи от доносници между гимназистите?

Колкото и да е вълнуващо да научиш кой е счупил прозорците на училището, кой е запалил дневника или каква е причината за сбиването на Х. и Y. в училищния двор, ефектът на тези сведения за охраната на националната сигурност би бил минимален до никакъв.

Причината е друга – тази мрежа от доносници е част от системата за тотален контрол върху населението, включително и върху личния живот на гражданите. Ако някой разказва политически вицове в училище, които е чул у дома, или демонстрира самостоятелно мислене по някой исторически или политически въпрос, това е повод властта да се заеме сериозно и с родителите му, които да бъдат включени в списъците на „антидържавни елементи“ или направо в списъците за „чистката“.

Затова и броят на „антидържавни“ елементи в списъците на ДС до 1989 г. расте, а не намалява. Самата Държавна сигурност непрекъснато набъбва бюрократично-административно до 1989 г. и произвежда цяло море документи, които още дори не са прочетени всичките.

И щатните доносници няма да липсват на българското училище.

SHARE
Константин Павлов-Комитата – инженер, автор, активист. В момента овладява социологията и настройките на WordPress.